Реджи Наделсън
Червената мъгла (4)

3

— Няма да го направя — казах още когато видях Сони Липърт във фоайето на Федералния съд в Бруклин по-късно същия ден. — Няма.

— Арти, радвам се да те видя, мой човек — възкликна Сони, все едно не ме чу, разтърси ръката ми и ме приветства като ВИП персона.

Сони Липърт е дребен мъж, но стегнат като куршум; тъмната къдрава коса обгръща главата му като качулка. Може да е на петдесет и пет, но изглежда десет-петнадесет години по-млад. Има очи твърди като камък, пресметлива уста и гладка като на момиче кожа.

— Май не ме чу, Сони. Няма да го направя.

— Не мисля, че имаш избор, Артьом. — Нарече ли ме Артьом, винаги звучи като заплаха.

— В Брайтън бийч убиват ченгета. И семействата им.

— Ти нямаш семейство — каза Сони, отпускайки си подобие на усмивка.

Планът му се спаружи като спукан кондом, когато отказах да му стана доносник в Брайтън бийч. Убеден беше, че убиецът на Устинов е руснак. Аз също, но нямах намерение да му върша мръсната работа.

Сони се извини, че има да звъни на разни места, и ме остави. Добре че ме бива в чакането, защото ме заряза за почти час.

Огледах се из мрачното фоайе на сградата на Кадмън плаза. Има пет-шест необозначени врати. Подът е покрит с груб син мокет, столовете са сиви, пластмасови, миризмата — на пластмасов бор. От другата страна на бронираното стъкло двама пенсионирани полицаи пиеха кафе от чаши с емблема на „Янките“ и ме държаха под око.

— Как си, инспекторе? — обади се единият, след като Сони се разкара.

— Здрасти, Еди. Джо. Внуците добре ли са? — Целите разцъфнаха, кимнаха и се върнаха към разглеждането на семейни снимки и бистренето на клюките в „Поуст“.

Познавам такива Едита и Джо из целия град. Помня рождените им дни, пращам им картички. Аз съм всеобщият любимец.

В този град не е важно какво знаеш, а кого познаваш, ми каза Дани Гилфойл, когато постъпих в полицията. Даже ми показа как работи машината, как полицията на Ню Йорк градира участъците си, кой получава тлъстия пай, кой от техническите ще ти помогне, къде се поставят бръмбарите, дори на кого да се обадя в Куантико и Лангли, където има експерти по оръжия, кръв, ДНК, тъкани, храни, радиоактивни материали, дори пера. Имат хора единствено и само за шибаните пера. Дани се пенсионира от Уест Сайд в Манхатън и се оттегли в Саг Харбър. Липсва ми, много.

Чаках и гледах как ченгетата влизат и излизат, как агентите мълчаливо изчезват зад необозначените врати. ФБР държи няколко кабинета в сградата, до Отдела за борба с организираната престъпност, и другите федерални служби, и всичко това е част от препокриващата се, непробиваема съдебна система на Ню Йорк; смъртта на Устинов трябва вече да бе накарала отделните звена да се хванат за гушите.

Полицията на Ню Йорк обикновено контактува с ФБР само по нареждане отгоре. Федералните прокурори се съревновават за дела с главния прокурор. По този случай сигурно работеше и Държавният департамент, ЦРУ, един бог знае още кой.

В самия град има цели дивизии специалисти — разузнавачи, сапьори, спецове по опасни материали, специални подразделения, пиари. На Полис плаза ги има толкова много, че е трудно да се оправиш кой къде е, затова и някакъв майтапчия го прекръсти Пъзъл плаза. А остават и частните охранители, намахани като наемни убийци, защото не трябва да се съобразяват с правилата и работят за фирми като „Рол“, големи колкото цели правителства. Познавам един такъв, напоследък нещо ме зарибява. Парите са добри, но ми писна от институции, а и вече подадох документи за разрешително за частен детектив.

— Агент или прокурор? — питаха Джо и Еди при всяко отваряне на вратата.

Адвокатите се обръщаха един към друг със „съветник“, като придворни. Бяха зализани като расови кучета, само че в човешки дрехи. Агентите носеха безформени костюми, мускулестите им бедра изпъваха до пръсване евтиния плат.

Аз продължавах да чакам Сони.

— Не е важно какво знаеш, а кого познаваш — казваше Дани. — Останалото са подробности, момчето ми. Все едно че ти се е развалил клозетът — не ти трябва да го знаеш как работи, нали, а кой водопроводчик да извикаш, да знаеш номера му и дали ти е длъжник.

Аз бях длъжник на Сони.

— Можеш да влезеш, инспекторе — най-после се провикна Джо.

Минах през вратата и покрай многострадалната секретарка на Сони, Ронда, в кабинета му. Сони Липърт щеше да се разсипе от усмивки.

— Съжалявам, че се забавих, Арти. Кафе?

Сони е такъв сметкаджия, че може да разплаче и петаче. Давах си сметка, че кафето ще ми излезе през носа, но какво толкова, Сони дори не подозира колко ме бива в тази игра.

На свой ред се усмихнах.

— С удоволствие.

Ронда се появи с кафеник, голям и лъскав като царски самовар.

— Аз ще го приготвя — отпрати я Сони. — Йергачефе — каза, тиквайки нос в кутията с кафето. — Етиопско. Струва цяло състояние, бейби. Докъде бяхме стигнали? Мислиш ли, че Устинов е работил за руската мафия?

— Откъде да знам, Сони?

За Сони всичко се свежда до руската мафия в Бруклин. Това му е нещо като фиксидея. Убийството на Устинов най-вероятно се падаше извън юрисдикцията му, но той бездруго щеше да си присвои част от лаврите. Според него развенчаването на руската мафия ще го направи главен прокурор, а Сони бълнува за поста от години.

В офиса си има всичко — кожения стол, изгледа, снимка на жената и децата, бейзболна бухалка в стъклена витрина с автограф от самия Джаки Робинсън, или поне той така твърди. Може номерът да минава в Бруклин, а може и да е скъп трофей за Сони, не съм го питал.

— Какво им има на ФБР? Или на полицията? А и чух, че сформират специален екип.

Сони приготви кафето, след което ми дръпна реч.

— Не по-зле от мен знаеш какво им има. Полицията от години води Брайтън бийч за специален квартал. На пръсти се броят ченгетата, които говорят руски. Проникването ни в общността е нулево. Не сме мръднали от 1986 и ти го знаеш, мой човек. ФБР хваща Иванов, после се бие в гърдите, че не могат да го разпитат, защото не знаят руски. Не знаем кой за кого и как работи. Влизаш в закусвалня в Брайтън бийч, касата е празна, стената е надупчена на десет места, има ранени. Питаш проклетия руснак зад щанда какво се е случило. И какво ти казва той — „Нищо. Абсолютно нищо“.

— Нещата се менят. — Дрънках глупости и го знаех.

— Не на мене тия! Никой не свидетелства. Предпочитат да ги тикнем в затвора, отколкото да изпеят свой. А и убиват ей така, за кеф.

— Какво точно искаш от мен?

— Структурата, имената на шефовете, на десните им ръце. Как да ги докопам с шепа ченгета, които говорят скапан руски и поначало са по-тъпи от галош. Опитвам да привлека вниманието на федерално ниво и какво става — евреите в Министерството на правосъдието се разсмърдяват. Не искали публичност. Страх ги е, че лошата публичност ще навреди на имиграцията. Брайтън бийч е еврейски. Мафията им е еврейска. Аз съм евреин, за бога.

— Не мога да ти помогна.

— Трябва. Имам нужда от теб.

Вън над реката изръмжа гръмотевица. Жегата скоро щеше да избухне.

— Обичам работата си. Харесва ми да съм редово ченге.

— Спести ми глупостите, Арти. В отпуск си цял месец и мислиш да напускаш. Какво, да не би да не знам? А и никога не си бил редово ченге. Ти си моето ченге. Моето. Чаткаш ли?

Преди много време, когато пристигнах в Ню Йорк, дори преди да постъпя в академията, се запознах със Сони Липърт и той задейства връзките си, за да взема поданство. Да получа желаната работа. В Ню Йорк винаги ще се намери място за откачалки като теб, така ми каза. Помагал ми е хиляди пъти, длъжник съм му и той не ми позволява да го забравя. Вършех разни неща от негово име и още го правя от време на време. Говоря руски и иврит, имам хубави костюми. Мога тихомълком да проверя злоупотреби сред дипломатическия корпус, да укротя разпенени аташета и да си служа с нож и вилица.

— Изпълнявам ти поръченията, Сони. Действам от твое име. Умилостивявам еврейските групировки. ФБР ме харесва. ЦРУ ме харесва. Даже в проклетия МОСАД ме харесват. Обаче няма, повтарям, няма да живея в Бруклин с шибаните руснаци. Защо точно аз?

— Казах ти. Искам да си моите очи и уши там. Устинов го убиват по телевизията. Кой го е направил? Някой Иван, наемник, хванал се за шепа долари? Или по-голяма клечка, убиец с политическа платформа? Напоследък тъпанарите от Имиграционните пускат в страната кого ли не. Пука ми за поредния мъртъв руснак, но най-после, най-после имам основателна причина да стисна ония копелета от Брайтън бийч за топките и да ги гърча до смърт. Така ще наплаша хората с руската мафия, че ще плащат да им изпратим ядрени ракети.

Застанах до прозореца; небето се раздра от светкавица.

— Като кон с капаци си, Коен. Това тук не ти е земен рай. Не е невероятният град на Джордж Гершуин или на който там беше. Ню Йорк е мръсна септична яма, а мафията в Брайтън бийч иска да клекне и изсере още отгоре му. Аз просто те моля за малко помощ.

— Леонард Бърнстайн.

— Моля?

— „Невероятен град“. На Леонард Бърнстайн е.

Сони застана до мен. Сигурно щеше да сложи и ръка на рамото ми, стига да можеше да го стигне.

— Виж, бейби, знам, че си разстроен. Устинов ти е бил приятел. Аз също съм ти приятел, ако ме разбираш. Е, мой човек, сега имам нужда от теб. Наистина. — Звучеше като холивудски продуцент, който навива някоя новоизлюпена звезда да му направи свирка. — Може би нещо в плана ми те притеснява — добави, преливащ от загриженост.

Не отговорих. Не му влизаше в работата.

Сони Липърт се извърна, изтегна се в креслото си и вдигна крака на бюрото. Мокасините му бяха от телешка кожа, с черни пискюли, чорапите — кашмирени. Когато дойдох в Ню Йорк, умирах за такива обувки. Купих си, но с години събираха прах в гардероба.

Навън заваля. Исках да разбера защо убиха Устинов, но не желаех да върша мръсната работа на Сони и нямах намерение да ходя в Брайтън бийч от негово име.

— Може би Москва ще ти помогне — казах.

— А защо ли пък не помоля Джейн Фонда да оправи Джеси Хелмс^[1] — изръмжа Сони. — Я стига.

— Сигурен ли си, че е работа на мафията?

— Видях проекта на книгата на Устинов. Ни в клин, ни в ръкав този бивш КГБ тип започва да кастри мафията. Може да не са го харесвали. Или да са искали да предупредят другите. Може да са се дразнели от вратовръзките му. Не знам. Помогни ми.

— Съжалявам.

Сони мълчаливо заотпива от кафето си и ме остави до шия затънал в тишина. Мина доста време, преди да ми отправи злобна, самодоволна усмивчица.

— Окей.

— Окей?

— Ами да. Подхвърлих ти кокала. Не захапваш, значи си аут. Забрави. — Той се изправи, срещата беше приключила.

Не схванах накъде бие; в мозъка на Сони има улеи толкова затлачени с мръсотия, че човек може да се удави в помията.

— Не съм казал, че искам напълно да се оттегля от случая. Даже направих стъпки да ме зачислят към 6-о управление.

— Не мисля, че следва да участваш в разследването, не и след като отказа да ми помогнеш. Според мен си претоварен емоционално. Още не си се отърсил от миналото.

Зачудих се дали ще измисли още хамалски метафори.

— И сега какво? Ще изпратиш там някой италианец?

— Имам и други хора, освен теб, Коен.

— А оръжието?

— Ще го открием. Обикновено ги откриваме.

— Убиецът?

— Някой мошеник. Каубой. Писнало му да смърка дрога в Москва и пристигнал да си търси късмета. Не ми пука, да знаеш. Казах ти, не ми пука за Устинов. Искам хората, които наемат убийците, рекетьорите, дилърите, сводниците, руснаците, които ми мърсят града.

— Може ли да видя записа?

— Какъв запис?

— Устинов е бил убит по време на телешоу. Трябва да има запис.

Липърт сви рамене и изведнъж се разбърза.

— Дай си почивка, Арти. Иди виж Дани Гилфойл.

— Отпуската ми почти свърши. Връщам се на работа.

— Мисълта ми е, че следва да изчакаш до края и да си вземеш още дни. Според мен си стресиран. Вече говорих с шефа ти. Доскоро, Арти. — Обърна ми гръб и вдигна телефона.

На излизане видях на бюрото на Ронда отворена папка с името на Устинов, но Ронда гледаше, затова излязох и зачаках асансьора.

— Инспектор Коен?

Чак се стреснах от официалния тон на стегнатия, лаконичен глас. Беше агентът от болницата, чието име така и не запомних.

— Агент Рой Питъс — протегна ръка той.

Имах чувството, че срещата ни не е случайна. Питъс беше едър, склонен към оплешивяване, сдържан мъж на средна възраст, с някак детско лице. Кожата му беше тънка и розова, очите — кръгли и светлосини, без мигли. Малкото му останала коса бе жълтеникава като слама; въпреки убийствената жега носеше тъмен костюм с измачкано сако.

— Бих желал да ви помогна — каза тихо и ми подаде визитка.

— Благодаря.

— Обадете ми се, инспекторе. Може и да ви бъда от полза — добави и изчезна зад една от необозначените врати.