Реджи Наделсън
Червената мъгла (37)

8

— Дай сто рубли — каза Ковалски късно на следващата вечер.

Дадох му пачка намачкани банкноти.

Бяхме пред вратите на института, на около час от Москва. В будката на охраната похъркваше старица. Ковалски задумка по желязната ограда, тя се събуди и надигна глава.

— Ти си.

— Аз съм, майко. — Даде й парите. — Забравих вътре нещо.

Старицата кимна, вдигна бариерата и плю в нощта.

— Дай й цигари — ми каза Ковалски и аз подадох кутията през прозореца.

Жената наведе глава и се ухили сервилно. Господи, колко исках да си ида у дома. Стиснах ръката на Светлана — беше ни докарала с трабанта си.

Захладняваше. Пустият кален двор бе покрит с белезникав скреж. Подобна на трактор машина пуфтеше летаргично и запращаше към студеното нощно небе поток пара.

— Хелий — изръмжа Ковалски. — Продават го, за да позакърпят бюджета. Чакайте тук.

Остави ни в колата и тръгна към мръсножълтата сграда, после ни махна да го последваме.

— Остани в колата — казах на Светлана. Тя поклати глава. — Ами ако има радиация?

— Страх те е, че ще родя болни деца? — попита.

— Да.

— Тогава ще изчакам — каза и аз вече знаех, че ще се омъжи за мен.

Вътре Ковалски ме отведе в помещение, което приличаше на занемарена училищна лаборатория. Имаше опърпани таблици с трансурановите елементи, морално остарели микроскопи, газов котлон с чайник, побеляла от тебешир дъска, няколко маси и купища папки. Подпирайки се на патерицата си, Ковалски тежко се отпусна, запали от индийските си цигари и мълчаливо зазяпа прозорците.

— Ще почакаме.

— Какво?

Стоях с гръб към вратата, когато тя рязко се отвори. Извърнах се. Влезе жена на средна възраст, увита в шал като танцьорка. Бавно го свали и седна до масата.

Ковалски я представи като Валя Голицина. Научен работник, каза, професор.

— Колко? — говореше на Ковалски, който гледаше мен.

Отворих портфейла си и й показах парите.

— Не стигат. Говорите ли руски?

Кимнах и й показах още пари.

— Става. — Натика банкнотите в джоба на сакото си, огледа се и извади от найлонова торба голям буркан нескафе, бутилка водка, чаша, щафета салам и малък хляб. Подреди ги в редица на масата, огледа резултата и се усмихна. — Имаме половин час.

Седнах на един стол с лице към нея като ученик. Тя започна бавно да отваря водката. Имаше издължено, красиво лице, римски нос, тъмни очи, грациозни като на балерина рамене. Отвори нескафето, запали цигара, после извади висок около десет сантиметра оловен буркан, сложи гумени ръкавици и от буркана извади стъклен съд, пълен с розово, пихтиесто вещество. Приличаше на лак за нокти, само дето беше червен живак. Затова ли изминах целия този път, за тази бутилка какво? Смърт?

— Червен живак — обяви тя.

— Става ли за бомби?

— Разбира се.

— Какво количество ми е нужно?

Валя посочи към водната чаша.

— На половината на това.

— Какъв точно е механизмът?

— Разбирате ли от физика?

— Не.

— Окей. Червеният живак изобщо не съществува в природата. Като плутония е изцяло изкуствено вещество. Използва се за ядрен тригер. Поставен в плутониева сърцевина в центъра на ядрено устройство, той се компресира. По този начин може да се намали количеството живак, да се правят много по-малки бомби. Може да го използвате за гранатохвъргачки, дори за гранати. Персонални атомни бомби. Още?

— Да.

— Първата партида червен живак е получена преди много години в един отдалечен район. Веществото е уникално. Понякога се съединява със стронция. Силно радиоактивно е. Някои радиоактивни елементи му придават специфични свойства, отличаващи го от всички останали. Много лесно се прекарва през граница.

— Как се транспортира?

— Съществува под формата на прах или на течност. Течността може да се имплантира с различни изотопи до червен живак 2020. Нужен ви е ускорител на частиците. Тук имаме такъв. Сега го даваме под наем, на час, като курва. — Тя отпи от чашата и започна да реже салама.

Лекцията продължи още няколко минути. Червеният живак 2020 излезе топ убиец.

Част от това вече знаех от Андрей Фьодоров, но исках да съм сигурен.

— Използвате го за стелтове?

— За боята, да — каза. — И за миниатюрни бомби. Лесно се пренася, лесно се укрива. Най-великата съветска тайна заедно с антимоновия оксид. Малко известен е на Запад. През 1968 предадохме дисертация за „Дюпон“, после нищо. Дори вашите лаборатории в Лос Аламос отхвърлиха червения живак — каза, а аз си спомних, че Фьодоров е работил в Лос Аламос.

— Двадесетина години по-късно „Дюпон“ кандидатстваха за патент. Двадесет години тайни изследвания? Кой знае? — Валя си вземаше от салама и все по-често поглеждаше към прозореца. — За проектите са нужни мощни компютри, а тук нямаме такива. — Изсумтя презрително към разпадащата се лаборатория. — Нямаме нищо.

Попитах защо властите са криели съществуването му.

— Корупция. Моралните последици от секретността. Дори след като КГБ потвърди на Елцин, че червеният живак не е измислица, един академик — който знаеше прекрасно за съществуването му — обяви, че това е невъзможно, защото „противоречи на същността на природата“. Прекаляваме със секретността, това ни е проблемът. — Измъкна от джоба си намачкано писмо и ми го подхвърли. — Четете!

Беше писмо от Дубна до Екатеринбург за покупка на червен живак.

— Червеният живак е чудесно нещо, защото лесно се транспортира. — Зарови в чантичката си и триумфално ми показа гилза червило. Отвори го. — Като обикновения живак, червеният е много мек, много ковък, много чувствителен към топлина. При подходящите условия мога да го оформя на червило. Като това. — Размаха го под носа ми и се разсмя, когато отскочих назад, после извади от чантичката си огледало и се начерви.

— Донеси ми везни — нареди на Ковалски.

Валя продължи да реже салама с точността на учен, после сложи парчетата на лабораторната везна.

— Вижте. Сто грама, или четвърт фунт. Това количество червен живак е достатъчно за превъзходна малка бомба. — Сложи още салам, после отчупи малко хляб и със замах го добави на везната.

Сто грама салам. Господи, помислих. Говореше за живака като за кайма.

— Пренасянето му през граница е детска игра. Лесно е, също като с плутония. Не се открива. Слагаш го в стоманен буркан в ръчната си чанта и минаваш границата. Нищо за деклариране! — Започна да вади разни неща от чантата си и да ги хвърля на масата. — Може да вместите скрапа и мострите в топка за тенис, в стъклена пръчка, цигарена кутия, буркан от сладко. — Наслаждаваше се на собственото си представление. — Ако не истинска бомба, може да направите бомба със закъснител. Познавам една жена, отрови мъжа си с уранови стружки зад тоалетната чиния. Трябваха й години, но какво от това. Когато я попитах „Не се ли отрови и ти“, ми каза, че си е струвало.

Валя Голицина доизпи водката си. Изглеждаше вече пияна. Ковалски мълчеше в ъгъла и потриваше ампутирания си крак. Като мъж очевидно не одобряваше поведението й, но търпеливо я чакаше да свърши — тя му беше началник.

— С червения живак най-после разполагаме с технологията да произведем бомби с размера на този салам, способни да разрушат цял град. — Наквасена, вече се повтаряше.

Оставих я да дърдори.

— Тествано ли е?

— Няколко пъти, на север. Подведохме останалия свят. В Минатом, в Министерството на отбраната, все едно живеехме в друга Русия. Знаеха, че можем да спечелим милиарди от специалната ни ядрена технология. Горбачов знаеше. Искаше с нея да финансира реформите си. Документите бяха унищожени при преврата. Елцин знаеше. Дръжте. — Подхвърли ми още листове, сякаш извираха от чантата й.

— За колко върви?

— Двеста и петдесет хиляди долара килото, може и повече. Има истории за корупция, за откраднали го бизнесмени. Корупцията и слуховете са навсякъде. Никой не говори с учените, никой не ни плаща.

Погледнах към буркана с кафе.

— Кой купува?

— Америка, Англия, Франция, Германия, всички страни с ядрени и стелт технологии. Израел, Южна Африка, Ирак. Саддам плати милион за килограм червен живак.

— Как го пренасяте?

— Дипломатически багаж. Летище Цюрих е безмитна зона. Мексико отвори границите си със САЩ.

— Може ли да купя мостра? За тестване?

Тя поклати глава.

— Прекалено е опасно.

— А защо да ви вярвам?

Започваше да пристига първата смяна. Валя затвори „магическия“ буркан кафе и го прибра в чантата си, измъкна последния лист хартия оттам и я затвори. Беше документ за трансфер от американска компания, която се съгласяваше да посредничи при покупката на червен живак за 290 000 долара на килограм. Имаше техническа част, касаеща употребата на веществото за самолето- и електротехнологиите и евентуално за производството на полимери. Техничарски шашми, помислих. После погледнах подписа — писмото беше изпратено от пощенска кутия в Лос Анджелис, с препратка към автосервиз „Космос“ в Бруклин. Бях видял същото писмо в ръцете на Джони Фарони.

— Вярваш или не, това е истина. — Вера се уви в шала си. — Моля, забравете за срещата ни. — Метна бутилката водка в кофата за боклук, леко се поклони и изчезна през вратата, потраквайки по линолеума с токчета, като ме остави повярвал в целия този кошмар, но без никакви доказателства.