Реджи Наделсън
Червената мъгла (31)

2

— Не ми е по вкуса, скъпи — каза Бърди. Отвори ми вратата, размахвайки евтино книжле в ръка. — Не е като Артър Хейли — добави с мелодраматична въздишка. — Или онзи, Стивън Кинг. Умно момче.

Бърди Голдън приглади грижливо страниците на книгата и я върна на мястото й в остъклената библиотека, донесена в Москва преди повече от шестдесет години. Романите й бяха подредени като по конец, на обложката на всеки бе написано името й, с плавния ръкописен почерк, запазена марка на обществените училища на Ню Йорк в началото на века.

Толя ме метна в Москва. Открих леля си в стария й апартамент в покрайнините. Седеше пред масата си за бридж до прозореца, подпъхнала крак като момиче. Входната врата бе отворена; очакваше ме. Стана и ме целуна бързо, сякаш се бяхме разделили тази сутрин, не преди четвърт век.

— Бърди цени добрата книга — все това казваше.

Не беше снобизъм, защото според нея нямаше по-добър разказвач от Артър Хейли. Естествено, знаеше, че това изобщо не е литература, но пък сюжета си го биваше.

— Хубава история, нали така? Навремето, когато те учех на английски, много обичаше тази дума. Хубава история, казваше, а дали е вълнена^[1]? Седни — добави. — На удобния стол. Не ти е студено, нали? Много си пораснал, Артьом.

Отиде в кухнята и се засуети с чайника.

— Английският ти е добър. — Говореше бързо. — Добре те научих навремето. Нали?

Бърди започна да ме учи на английски с нюйоркски акцент още когато бях на пет или шест. Заедно се „разхождахме“ из Ню Йорк с „Пешеходец в града“ на Алфред Казан и дневниците на Горки. После минахме Уолт Уитман, Стивън Крейн, Уошингтън Ървинг. Заедно се възхищавахме на Томас Пейн, после Бърди ми даде Фенимор Купър и По, Хенри Джеймс и Мелвил, Линкълн Стивънс, О’Хенри и Едит Уортън. Стигнахме и до Дос Пасос и Харт Крейн, Клифърд Одетс и Ъруин Шоу. Отбивахме се в Харлем с Джеймс Болдуин и на Лонг айлънд с Фицджералд. Не знам с какви услуги бе получила книгите Бърди, но те ми вдъхнаха любов към Ню Йорк много преди да отида там.

— Ще ядеш кейк. — Беше команда.

Виждах, че не е готова да обсъжда Генадий Устинов. За нея бе прекалено болезнено, бяха стари приятели. Той й помагаше в лоши времена.

— Кейкът ще ми дойде добре.

През завесата видях, че кухнята е пълна с неща, които й бях изпращал, а тя трупала: кутии с бисквити, буркани кафе, шоколад, аспирин и сирене, всички безразборно наблъскани по шкафчетата. Докато чакаше чайника да заври, вдигна срещу светлината скъпия сапун, който й купих от безмитната зона. Помириса го, огледа етикета от полузабравената страна, опита да разгадае значението му.

Върна се с поднос кейк, маринован патладжан, бисквити, хляб с масло и чай.

Не се беше променила, с изключение на свилите се кости и сбръчканата кожа, увиснала по тях като стар комбинезон. Беше си все така устата и почти толкова будна. Забелязах обаче, че по-често използва умалителни; може и да мислеше, че е единственият останал на една старица начин да изкуши. Бърди поначало не беше обичлива жена, но възрастта донейде я бе смекчила. Сега често използваше фрази на идиш, сякаш се връщаше в детството си.

— Седни. Там, на онзи стол до прозореца — повтори, посочвайки сгъваемия стол, част от комплекта за бридж от миналото й. — Донесохме свои мебели, дойдохме за постоянно.

Грижливо облепеният с тиксо прозорец гледаше към занемарения парцел пред блока на Бърди. Сградите стърчаха като изгнили зъби от болни венци. Под апартамента й имаше държавен магазин, пред който се виеше опашка пенсионери.

Бърди ме приближи и тежко се отпусна на рамото ми.

— Всеки ден идват да чакат на опашка. Да ти кажа ли какво си мисля? Че го правят по навик. И за евтините огризки. Знаеш ли, слязох долу за пръв път от две години насам и видях неща, каквито не съм виждала от младостта си. Печено свинско. Пушени пилета. Стариците идват да зяпат нещата, които ще изядат малко преди червеите.

Върна се на стола си; аз седнах срещу нея.

— Може ли да запаля?

Подразни се.

— Не… Всички сега говорят само за мафията. И как иначе тук, в столицата на мърморенето и опяването, на обвинително вдигнатите пръсти, на измиването на ръцете. Няма дисциплина. Няма уважение — измърмори. — Бърди е направо отвратена, да знаеш. Мафията. Животът не ти харесва? Ами направи нещо, не вини за всичко мутрите… Аз, естествено, познавам истинската мафия — каза, връщайки се към детството си.

В красивата им стара къща във Флатбуш бяха идвали истински господа от мафията, с костюми от лама и бомбета. Сваляли шапки пред майка й, а на нея носели бонбони с формата на цветя и животни, докарани чак от Италия. Бащата на Бърди бил скъп адвокат, с връзки в града и оттам Бърди се запознала с дошлите на консултации Лъки Лучано и Бъгси Сийгъл. Това беше истинската мафия.

Слушайки брътвежа й, започнах да се съмнявам дали изобщо осъзнава, че ме е нямало. Думите й съпровождаше шум, като потракваща в чинийка чаша; беше се предала и сложила изкуствени зъби и протезата не й бе по мярка. А толкова се гордееше със зъбите си. „Знаеш ли как събрах пари да дойда в Москва? — питаше. — С мляко. Имах превъзходни зъби. В Ню Йорк се снимах в реклами за мляко.“

Седеше, отпиваше от чая си и говореше. Времената са тежки, казваше, ако под тежки разбираш, че не можеш да си позволиш дори да занесеш обувките си на обущар. Стоиш си вкъщи. Ако си на фиксирана пенсия в рубли, си седиш вкъщи и гледаш новите милионери по телевизията.

Тя, Бърди, има нещичко заделено, ми каза. След шестдесет години в Москва продължаваше да бъде дъщерята на Ейб Голдън, богатия адвокат. Взе една снимка в лакирана дървена рамка и я вдигна срещу белезникавата светлина — Бърди Голдън на двадесет и две, с бяла рокля и бели кожени сандали на Червения площад. Бърди се бе присъединила към революцията с два скъпи пътнически сандъка; дъщерята на Ейб Голдън пътувала първа класа.

Бърди Голдън пак ще пътува първа класа, каза. Често, особено когато планираше следващия си ход, мислеше за себе си в трето лице. Понякога се стряскам, когато случайно засека отражението си в огледалото над библиотеката, ми довери. Младите така и не разбират, че човек не започва да се чувства стар; ако си верен на себе си, ако си Бърди, вечно си на двадесет и две, готова да покориш света, грозна, но секси. А огледалото показва старица със свита на раздърпан кок рядка коса и сиви очи, забулени от катаракта.

— Достатъчно със самосъжалението — каза полу на себе си. — Помогни ми с това, Арти, миличък. — Клекна до библиотеката с евтините издания, подредени по предпочитание: Артър Хейли, Рос Макдоналд, Робърт Б. Паркър — беше луда по инспектор Спенсър, рецептите му и красивата му приятелка. Заопипва зад тях, докато пръстите й не попаднаха на скрит механизъм, издърпа го и панелът поддаде.

Измъкна няколко тетрадки, отдели ги встрани и извади тънък албум.

Сложи го на кремавата кожа на легендарната си маса за бридж и го отвори.

— Може ли да запаля?

— Вече ме пита. За сенилна ли ме мислиш? Не, не може. Вредно е за здравето. Твоето и моето, ако се не лъжа.

Бърди отвори албума. Снимките бяха покрити с паус: майка ми, широко усмихната, в цигански костюм; баща ми, красив мъж на около тридесет, с други красиви мъже, единият с предизвикателно накривена барета, другият с пура: Че Гевара, Фидел. Приятелите му. Идолите от детството ми. На третата снимка през смях намигаше на апарата, метнал ръка през рамото на младеж, който също се смееше. Бяха на брега на Москва река също като нас с Толя, но на тези двамата банските стояха като излети.

— Дипломатически плаж номер три — каза Бърди. — Знаех, че свалят там чужденки. Намирах им презервативи. Баба ти побесня.

Другият на снимката беше Генадий Устинов.

Имаше още: аз с училищната униформа изглеждах идиотски тъп. Аз с колата в Ню Йорк, малко след като пристигнах. Мама като булка със стилен костюм и шапчица; претенциозен студиен портрет на родителите на Бърди, заснет в Ленинград, преди да заминат за Америка в края на миналия век.

Имаше снимки на млади служители на Коминтерна с колела, на пикници, на Червения площад, лекомислено махащи с ръка, весело усмихнати. Предизвикателни момичета в летни рокли се смееха срещу апарата. Намахани момчета позираха с велосипедите си. Все другари на Бърди.

— Всички вече покойници — каза рязко тя.

— Как е Бела Николаевич? — питах.

Той бе последният от любовниците на Бърди, лустросан унгарски дипломат. През шестдесетте за кратко беше маоист, после се отказа от всичко земно и се отдаде на Дзен будизма в един манастир до Москва, който смърдеше на котки.

— В гроба. Всички си отидоха. Най-хубаво за Бела беше през войната, когато прие за свой дълг да стане шпионин. Виждам на 180 градуса, казваше. А сега е мъртъв. Всички са покойници. Или изкуфели. Знаеш ли кое мразя най-много, Артьом? Изкуфелите старци. Не за това дойдохме. — Тя махна към облепения прозорец, към телевизора и народните представители, сипещи отрова по опонентите си. Някакъв мъж на подиума залитна. — Пияница. Всички са пияници. Ние бяхме за реда. За дисциплината. Дойдохме, за да живеем тук. — Разбрах, че Бърди още вярва, истински.

Знаех историята, но това е Историята на Бърди, затова се приготвих да я изслушам. Бърди не желаеше да се признае за победена, нищо че навремето бе вложила цялата си енергия в, според нея, най-печалната авантюра в историята на тази проклета страна. Бърди бе сред чужденците, прегърнали великия социалистически експеримент и пристигнали в Съветския съюз в края на двадесетте и началото на тридесетте години. Чак след тях идваха шпионите, като Филби и Блейк, все професионалисти, пообъркали конците. „Ние дойдохме да живеем тук“, казваше Бърди.

Поколението на Бърди се вляло в революцията с масите си за бридж, шевните машини „Сингер“ и книгите си. „Дойдохме, защото вярвахме“, казваше. Вярвали с едва ли не наивен трепет в равенството, в благородството на труда. Повечето били интелектуалци, които не можели да различат трактор от танк. Самата Бърди изкарала школата за трактористи в Александров, нищо че в страната пристигнала през Бремен с джобове, пълни с бащините й долари. Известно време шиела работни облекла в комуна искрено вярващи в каузата западняци.

— В началото на тридесетте нямаше цинизъм — каза Бърди и подхвана любимата си история. Аз си взех още кейк; тя одобрително ми кимна. — Циник беше само Сталин. Искаш ли да ти кажа кой кого уби?

— Казвала си ми — отвърнах и тя изсумтя.

Бърди работила в Коминтерна. Инструментът на Ленин за разпалване на световна революция вербувал хлапета като Бърди; седели със скъпите си американски обувки в сградата до Болшой театър и планирали краха на капитализма. Служителите като Бърди Голдън четели чужди вестници, слушали Би Би Си. „Преслушвахме пулса.“

Свали очилата си и продължи отсечено; гласът й още безпогрешно издаваше Ню Йорк.

Бърди намирала солидарността за секси, безкласовото общество възприемала като поезия. Властвали свободната любов и фолкмузиката. Изкусителна култура. Сетих се за Лили Хейнс и родителите й, също стожери на каузата.

— Познавах ги всички — каза Бърди, спомнила си лидерите от младостта си. Каквито и зверства да бяха извършили, за нея оставаха красиви мъже по едно вълнуващо време. Бърди преди твърдеше, че е ходила с Пол Робсън^[2], което винаги ни разсмиваше. — Бяха поети.

— И другарят Мао беше поет.

— Имаш голямата уста на майка си. — Намигна ми, сякаш бях минал някакъв тест.

Бърди дала парите си на революцията и на съпруга си Гурам, грузинец, офицер от Червената армия и много красив мъж. В името на Гурам и сина си, и на каузата, Бърди като всички останали приела съветско поданство. Когато започнали чистките, хибридите като нея останали двойно по-беззащитни пред маниакалната ксенофобия на Сталин. За собствените си посолства вече били чужденци. На никой не му пукало.

През 1937 арестували съпруга на Бърди, чичо на майка ми: бил женен за американка и следователно заклеймен като „враг на народа“. Прекарал осемнадесет години по трудовите лагери. През 1939 арестували и Бърди, съпругата на „врага на народа“. Стефан, синът й, бил захвърлен в приют за „Деца на враговете на народа“.

Стефан спрял да говори английски от страх. Да говориш английски значело, че си шпионин. Удавил се на деветнадесет. Баща ми твърдеше, че е самоубийство, мама — убийство. Смъртта му уби Гурам.

— Умря от разбито сърце — каза Бърди, сякаш говореше за болест като рака. — Всичките ми познати се покриха. Спряха да говорят английски, за да не си навлекат разстрел. Забравиха кои са, започнаха да шепнат.

Не и Бърди. Бърди си останала Бърди. Измъкнала се от лагера. Барикадирала се в московския си апартамент. Войната дошла и си отишла. Сталин умрял, Джо Маккарти — също; Бърди не правеше голяма разлика между двамата.

Личният й бунт се изрази в това да дава частни уроци на всички проявили желание деца; вдъхна ни истинска страст към езика, Америка, Ню Йорк. Попихме с готовност урока. Видели бяхме как възрастните плачат за красивия мъртъв млад президент Джон Кенеди. Всеки знаеше, че Америка е страната на свободата, дом на смелите и Елвис.

Сега в апартамента, в който бях прекарал толкова много време, си спомних всичко. Можех да разкажа историите на Бърди като молитви. Бърди, това бях аз.

Бърди пое ръката ми — нейната бе суха като змийска кожа.

— Питал ли си се в какво вярвам аз сега? Мислиш, че съм като другите нещастници, че съм се отказала? Дорийн, помниш ли я, англичанката с хубавата кожа? Изкара войната в стая без прозорци и огледала. Спа с години. Бърди не спи. Бърди не е за окайване — говореше тихо. — Бърди не рони сълзи за Сталин или Горбачов, дето говореше като селянин, нито за Елцин, нито за себе си. Сталин уби съветската мисъл. Никой не очакваше от нас да задаваме въпроси. Единственият ни избор беше да оживееш или да умреш. Чак сега започвам да се питам. Бърди Голдън ще умре с всичкия си. Искаш ли още? Харесваш ли историите ми? Скоро ще умра и край с тях.

— Има ли истории и за Генадий Михайлович? Никога не си ми разказвала за чичо Генадий.

— Питаш дали предаде баща ти ли?

Бърди ми показа снимка на татко и Устинов във военни униформи.

— Горките, да отбиват служба по онова време. — Сетих се за дните си в израелската армия.

— На тях им харесваше, глупчо — сопна се Бърди. — Така можеха да си играят на войници. Искаха да са герои. Беше през петдесетте, да си войник беше патриотично. А и те бяха офицери, не прости солдати. Бяха щастливи.

Направих гримаса.

— Какво, мислиш, работеше баща ти? — попита Бърди.

Допих чая си.

— Беше в КГБ. Сам го избра. И му харесваше. И на двамата им харесваше, разбираш ли? Беше им в кръвта. Същият си като майка си. Беше несдържана, летеше в облаците. Знаеш ли, че навремето си бе добър журналист? Само че така и не й стигна кураж да постъпи правилно, не умееше да отказва учтиво и да се мазни срещу услуги. Онази нейна уста нямаше затваряне. Обичах я точно заради това. Създаде много проблеми на баща ти, но той не спря да я обича. Толкова му признавам.

— Моля?

— Какво, мислеше го за светец ли? Беше от КГБ. Като Генадий. И двамата не бяха ангели.

Не питах, но Бърди нямаше да ме остави току-така.

— Искаш да знаеш дали Генадий е предал баща ти? Дали е доложил думите на майка ти, вицовете й, озлоблението към системата, опитите да изпрати информация на приятелите си зад граница? Не знам. Генадий, разбира се, беше влюбен в нея.

Предполагам, че винаги съм го знаел.

— Обичаше я още отпреди баща ти, а Генадий много го биваше в говоренето, помниш ли? Можеше да омагьоса всеки. Но тя предпочете баща ти.

— Разбирам.

— О, не се дръж като дете. Не е предал баща ти заради това. Ако го е направил, е било, защото е вярвал в системата. Генадий беше красив мъж наистина. И винаги идваше да ме види на рождения ми ден, всяка година. Обичаше те, Артьом. Наистина го болеше, че отказваш да се срещнете. Накрая се оказа, че знае прекалено много за всичко това. — Махна с ръка — говореше за Москва, Русия, за живота. — Знае почти колкото Бърди — отплесна се. — Видя ли го в Ню Йорк?

— Не.

— Получи ли сладкиша ми?

— Изядох го до троха.

— Искам да ми помогнеш, Артьом.

Не бях чувал Бърди да моли за нещо. Беше пословична с това. „Ако на Бърди някога й потрябва нещо, каза веднъж майка ми, ще трябва да се досетиш какво е. Никога няма да те помоли открито. Има гордост, с лопата да я ринеш.“

— От какво имаш нужда? Какво мога да направя за теб?

— Женен ли си, Артьом, миличък?

— Не се дръж като еврейска майчица. Бях женен навремето.

— Навремето? За пет минути, когато беше на осемнадесет. И какво стана? Кръшна и тя те заряза. Фу! Тази твоя Евива беше малко трътлеста, но далеч нелоша за израелка. — Впи замъглените си от ревматизма птичи очи върху мен.

Ухилих се.

— Държах се лошо. Бях много млад.

— Ожени се. Ще живееш по-дълго.

— Кажи ми какво искаш.

— Да ми кажеш кой уби Генадий Михайлович.

Разказах й за Лев и убийството, и за мафията.

Тя направи гримаса.

— Остави това. Кой го е уредил? Кой е изпратил убиеца?

— Стана случайно.

— Не ставай глупав. — Също като мен не можеше да понесе, че смъртта му е станала погрешка, че е безсмислена.

Тя затвори очи.

— Уморих се. Можеш да изпушиш една цигара, преди да тръгнеш. — Поспря, за да подсили напрежението. — Познай кого видях?

Все пак бе остаряла. Прескачаше от тема на тема, без да се усети.

Хвана ръката ми и я стисна.

— Кой, миличка?

— Не ми викай „миличка“. И зарежи този поглед. Въпреки това ще ти кажа. — Присмиваше ми се.

— Кой?

— Чьом Бродски — каза го с триумф. — След всичките тези години Чьом се обади на Бърди. Дойде ми като гръм от ясно небе. Да видя, кога беше? Преди няколко месеца. Искал да се видим, да побъбрим. За доброто старо време. Да бе, и папата е евреин. Аз се правя на недостъпна: „Съжалявам, Чьом Арнолдович, вие сте известен човек и ви се полага уважение, но аз съм малко по-стара, така че ще трябва да дойдете при Бърди. Вече не излизам“. „Ще изпратя кола — ми казва той. — Ще дойдеш на вечеря в «Метропол».“ И изпрати, и то каква. Твърдеше, че било „Мерцедес Бенц“, но повече ми приличаше на катафалка. Немска на всичкото отгоре.

— Може ли да те питам нещо, лельо Бърди?

— Някога да съм отказвала да ти отговоря? Да съм те лъгала? Питай.

— Спала ли си с Чьом Бродски?

Намуси се, после избухна в смях.

— Е, сама те научих да задаваш въпроси. И то какви. Веднъж, всичко продължи един уикенд.

— Обичаше ли го?

Заразгръща албума си изчервена.

— Какво искаше?

— Тетрадките ми.

— Какви тетрадки?

— Такива. Записвам нещата в тетрадки. Бърди си води бележки от тридесет, може и четиридесет години. Откъде е разбрал Чьом? Клюки. Слухове. Обичайното. Всички знаят, че Бърди все си пише нещо. Само Чьом е достатъчно умен да се сети, че в тетрадките има хляб. Има информация. В тази смехотворна страна информацията винаги ще се котира. А това Чьом го знае най-добре. Сега е навсякъде, купува какво ли не, вестници, телевизии, онези сателити. О, не използва името си; господин Чьом Бродски, депутатът, господин Знам всичко за Русия се оттегли от активен живот. Но аз знам. — Тя отпи от чая. — Познавах хората. Записвах си това-онова. Имаше години, в които нямаше какво друго да правя. През войната. През чистките. Бърди си седи вкъщи, кротува си и пише в тетрадките. Кой ще ти забележи с какво се занимава някаква си грозна старица?

— Какво записваше?

— Искаш ли още кейк? Хайде, дояж последното парче.

— Благодаря. — Изядох го.

Без да забележа, се беше стъмнило. По блока от другата страна на двора пестеливо заблестяха жълти електрически крушки. Дръпнах плетените завеси и пуснах лампата. В светлия кръг личеше колко много е остаряла.

Посегнах към чантата си.

— Малко шнапс?

— Защо не?

Разлях в чаените чаши от уискито от безмитната зона.

— Какви неща? Всякакви. С кого съм се срещнала. Кого познавам. Политика. Пари. Кой с кого спи. За чорапите на Андропов. Знаеш ли, че носеше копринени чорапи? За Пол Робсън. Какъв глас!

— Даде ли тетрадките на Бродски?

— Мислиш ме за изкукуригала ли? Разбира се, че не. На Чьом Бродски не бих дала и използван лейкопласт. Тетрадките са за теб. Искам да ми обещаеш, че ще се погрижиш за тях, когато си отида. — Усмихна се като стара котка. — Когато си отида. Което ще е скоро, но засега се държа.

— Разбира се. Обещавам. Лельо Бърди?

— Много хубаво уиски, миличък. Какво?

— Да си чувала за червения живак?

Бърди изцъка с език.

— Ура за червения живак. Изведнъж всички луднаха да го търсят. Само това чувам от чужденците, писателите, сценаристите. Толкова много приказки, слухове. Разбира се, че съм чувала. Използват го за ядрени оръжия. Знаеш ли какво казвам на репортерите? Че имам връзки и мога да им набавя. Някои даже предлагат пари. — Просълзи се от смях.

— Наистина ли можеш?

От съседния апартамент се дочу кавга. Разплака се дете, изпищя котка.

Бърди уморено потри чело.

— Защо не продаде тетрадките на Чьом? Червив е с пари, ако ме извиниш за израза.

— Няма нищо. Не искам парите на Чьом. Мислиш го за велик човек ли? Окей. Само дето е другарувал с лоши мъже. Мъже, които разбиваха профсъюзи. Крадяха пенсиите на хората. Бомбардираха невинни деца в Камбоджа. Във Виетнам. Беше приятел с Робърт Максуел, с Маргарет Тачър, даже с Ричард Никсън. И сега се движи сред лоши мъже. Уморена съм — каза и аз разбрах колко се депресира да говори за мъж, когото някога е обичала и който се е погаврил с идеалите й. — Уморена съм.

— Да те отведа ли в Америка, лельо Бърди? Мога да го уредя.

— Какво ще правя в Америка? — пита строго. — Мястото ми е тук. Просто съм уморена.

— От какво друго имаш нужда?

— Само да си почина малко. Ела утре.

— Може ли да доведа един човек?

— Момиче?

— Момиче.

— Красива ли е?

— Много.

— Тогава ела с приятелката си, Артьом. Елате в сряда. Ще гледам да си оправя косата.

Когато я целунах, напипах костите й, тънки и крехки като евтини китайски клечки. Вдигнах куфара си.

— Колко точно са лоши сегашните приятели на Бродски?

Тя ме погледна.

— Достатъчно да опитат да ме убият.