Реджи Наделсън
Червената мъгла (32)

3

Някой ме следеше от мига, в който излязох от Бърди, до хотела, където ме уреди Толя. Може и да бяха призраци. Или духове. Седях в таксито като насън, вдишвах изгорелите газове от колите, вдишвах Москва и зяпах тила на шофьора. Имаше дълга коса.

Права ли бе Бърди? Беше ли Чьом Бродски лош човек? Толкова ли бях поласкан от вниманието му, че не го забелязах? Не ми бе казал за срещата им в Москва. И какво от това?

Не вярвах на Бърди. Беше стара, живееше в миналото. Яд я беше, че мъж, когото някога е обичала, е станал приятел на Ричард Никсън. И задето светът й се бе сгромолясал.

И кой би я винил?

За мен новата Москва бе чужда, за Бърди трябва да бе по-лоша и от смъртта. Имаше билбордове и неонови надписи, реклами на „Кола“ и „Марс“, „Версаче“, „Шевролет“, „Плейбой“, стриптийз клубове. Имената на улиците бяха сменени, пътищата — пълни с коли. Видях „Алфа Ромео“, беемвета, джипове, буици, рейнджровъри. В насрещното платно ни изпревари „Мерцедес“ със затъмнени стъкла, фаровете му блестяха, изпод гумите и от ауспуха хвърчаха чакъл, отровни газове, корупция. Купих си „Известия“ — имаха бизнес страница. До вестникарската будка дремеха просяци.

Помнех много неща, разбира се, но основното бе колко пуста е Москва в сравнение с Ню Йорк: малко коли и магазини, никакви реклами. Е, вече не беше така. Зави ми се свят. Стори ми се, че дори видях полицейски „Шевролет“ в бяло и синьо.

Казах на шофьора да покара из центъра. Зад гара Славянска видях двама мъже да изхвърлят нещо увито в чаршаф. След секунди две хлапета с фенерчета дойдоха да приберат боклука, над главите им с писък пикираха чайки. Пред Беларуската гара беше пълно с бабички, които продаваха нещо, стояха неподвижно, вдигнали стоката пред гърдите си. Забелязвах това, което виждаха туристите; бях просто турист.

Таксито спря на един светофар; дете, може би момиченце, на около пет години провря глава през прозореца и запроси дребни. В замяна предлагаше „Космополитън“. Имаше лице на клоун; срещу няколко монети изнесе цял цирк.

Горката Бърди.

Обичах я, но какво знаеше тя? Откъде можеше да знае? Всички уважаваха Бродски. Всички. Ако изведнъж обявях, че държи на служба наемни убийци, щяха да ме пратят директно в лудницата. Върнах се в хотела, прекалено уморен да отбележа друго, освен музиката от „Огнени колесници“; точеше се от колоните на тавана като кошмар. Взех приспивателно.

Когато се събудих, вече беше сутрин. Светлана седеше на леглото, наблюдаваше ме усмихната и с едно око гледаше метеорологичната прогноза с Джо Вит. Последваха го Кейти и Брайънт от центъра „Рокфелер“.

— Тези хора познати ли са ти? — попита Светлана.

Кимнах — нюйоркското шоу „Днес“, по Суперчанъл.

Върнал се бях в Москва след двадесет и пет години и гледах „Днес“.

— Как влезе? — попитах идиотски, още замаян от хапчето.

— Примолих се на камериерката. Казах, че съм ти съпруга. Държах се много мило. Казва се Ирина — добави.

— Ти поначало си мила.

Светлана се изправи и свали якето си, после бавно пуловера и дънките. Надигнах се, прегърнах я и придърпах при себе си в леглото. Нямаше глупави разговори, шеги, неловкост или любовни увертюри. Беше абсолютно директна — желаеше ме.

По-късно се облякохме, слязохме долу и закусихме. На пианото в ресторанта жена в черна рокля забавляваше бизнесмените с композиции на Андрю Лойд Уебър. На излизане от хотела спрях на рецепцията и поисках ключ за Светлана.

Малката й кола беше навън. Лимона, така казваше Светлана на отровножълтия си „Трабант“.

— Продаде ми го един приятел от Източен Берлин. На майтап, след падането на стената.

Трабантите пак бяха излезли на мода сред държащите на имиджа си рокери и художници. Баща ми би се чудил дали да се смее, или плаче. Майка ми щеше да го намери за смехотворно.

— Малката ми косачка с мотор — потупа колата си Светлана. — Непрекъснато се чупи, но си го обичам.

— Много е шик. — Хилех се като глупак.

Тя изглеждаше чудесно.

Искала да напазарува, така ми каза.

Някакъв старец се препъна на стълбите към магазина зад хотела. Имаше лицето, брадата, шапката на стар евреин. Две пъпчиви хлапета му се подиграха.

Светлана усмихната помогна на стареца, след което се обърна към момчетата и им се скара жестоко. Направи го импулсивно, не за да се изхвърли. Когато приключи с тях, влезе в магазина и тръгна към щанда с плодове.

— Това беше много мило — й казах.

— Кое? — С присвити очи оглеждаше замразените риби.

Опитах се да разбера какво точно става между мен и Светлана. Четвърт век се бях страхувал да дойда в Москва. После пристигнах и хлътнах по тази жена, която сега през смях четеше етикетите на замразената риба. Бутах количката, тя я пълнеше бавно, разговаряхме. Исках я повече, отколкото някога съм искал нещо, но нямах нищо против и да почакам. Всичко бе съвсем естествено; тя някак успяваше да е едновременно отпусната и страстна, аз пък се чувствах възбуден и спокоен. Докато разглеждаше сладоледите, я прегърнах и целунах.

— Да се качим в стаята ти — каза и просто заряза препълнената количка.

 

 

Когато Светлана си тръгна, аз най-после разопаковах багажа си, после излязох на разходка. На „Арбат“ трупа мъже в клоунски костюми изпяха „Хава Нагила“, после „По-печени от Риц“. Шестте телевизора на една витрина излъчваха мексикански сапунки; притиснали нос в стъклото, няколко души гледаха „Богатите също плачат“.

Пресякох града към старата сграда на радио „Москва“, където работеше Толя.

Навсякъде бяха изникнали будки и сергии. Човек можеше да си купи какво ли не; аз купих вестник. Заглавията в таблоидите тръбяха, че Атила, Хитлер и Джефри Дамър^[1] са пратени от извънземните, за да провалят богоизбраните руснаци. Прочетох как чеченците се научили колко важно е подслушването с любителски радиостанции от скандалите покрай Чарлс и Даяна.

Открих Толя и слязохме на кафе в барчето.

— Представяш ли си — каза той. — Отивам да правя един репортаж в Кавказ и се срещам с група диви планинци. Истински чеченски главорези в колиба, с рунтави овчи ямурлуци. Бяха пет-шест, всичките барутлии. Подадоха ми бутилката, после насядахме покрай радиостанцията. Слушат и си умират от смях. И какво мислиш слушат? Как принц Чарлс и принцеса Даяна говорят с любовниците си. Чарлс казва на Камила, че иска да е на мястото на тампакса й. Вождът на чеченците пита: „Какво е това тампакс?“. Очите им ще изхвръкнат от любопитство. Мислят си колко е супер да прихващат всеки разговор, всяка информация. Запленени са от потенциала.

Излязохме през главното фоайе. На пожълтяла снимка на стената видях мъж с жилетка и очила, зад едновремешен микрофон. Първото предаване на радио „Москва“, гласеше надписът; мъжът с триумфалната физиономия казваше „Пролетарии от всички страни, съединявайте се“.

Радвах се да видя Толя. Истината е, че имах нужда от него. Можех да се оправя дори при сменените имена на улиците и спирките на метрото. Стига да не изпитвах и страх.

— Добре ли си? — изгледа ме Толя.

Ами да, помислих, супер. Като изключим факта, че преди десетина дни вдишах дълбоко съдържанието на онзи куфар на плажа в Бруклин и че всеки момент мога да се гътна от радиацията или да си събирам носа по пода. Поне тестваха трупа на Лев и потвърдиха, че няма СПИН. Поне това. Бездруго ми беше тотално сюрреалистично да съм обратно в Москва.

Влюбил се бях от пръв поглед в рускиня, но с кого можех да го споделя? Рики, горкият, още бе в кома, крепеше се на фантазия. Оказа се, че леля ми Бърди от шестдесет години поддържа по-добър архив от КГБ и бе или луда, или хитра дотам, че да рискува за това живота си. Още не можех да докажа връзката между убийството на Устинов, наплива на радиоактивни вещества в Ню Йорк, мъртвите кучета, Олга, Лев. Кой, ако не Лев, посегна на Рики? Доказателствата сочеха, че не е той.

Не разбирах и новата Москва. Шефът на Толя например още имаше на бюрото си седем телефона с шайби, а светофарите светеха от дъжд на вятър, защото така им харесваше.

— Гледаш с очите на американец — каза ми Толя. — Не търси логика.

Клюки за кръстници и мутри се пускаха неуморно. Сега си имаме колкото щеш американски младоци, играят си на журналисти и разнасят клюките, каза Толя. Събират се на бургери в Тренмос, или в хотел „Радисън“ на капучино, или пред Болшой за екстази. В свободното си време въртят далавери с каквото им попадне, от консервирани плодове до радиоактивни материали. Истински представители на непукисткото поколение, разнасят клюките за кеф.

Разказах му за Рик и братовчед му в Шанхай.

— Кажи ми повече за тоя твой псевдоним.

— Значи Дон е братовчед на твоя приятел? Сериозно? Светът вярно е малък. Другарят Дон беше суперточен пич, изкарвали сме си страхотно. Имаше разкошна нелегална колекция албуми на „Бийтълс“.

— Би ли ми спестил носталгията по рокендрола от комунистическо време?

— Ти обичаш джаз, забравих — каза Толя пренебрежително. — Ред Меркюри, Червения живак, значи. Направих го мой псевдоним по две причини. Както ти казах, аз бях ядреният диджей. Голямата експлозия. Властите се изстреляха в небесата. Хората не знаеха за червения живак, аз им отворих очите. Бях смъртоносен, но неуловим. Кефехме се, това ни беше останало, да се кефим, или да умрем. А аз се падах господ бог на гъзарите.

— Трябва да си бил пълен изрод — казах с възхищение. — Искаш ли да прескочим да пийнем по нещо?

— Много ли ти се пие?

— Мога да устискам.

— Добре, защото искам да се отбием при един приятел в „Известия“. Младият Едуард е много печен по темата за червения живак. Казвате ли още печен?

 

 

— Аха! Обичам миризмата на напалм вечер. Обожавам го тоя филм. — Едуард Сколник погледна плаката на „Апокалипсис сега“, окачен на стената в офиса му в сградата на „Известия“.

Сколник беше на двадесет и пет, отракан млад репортер с кевларена жилетка и бейзболна шапка, обърната на тила.

Стаята беше осеяна с филмови плакати и бирени бутилки.

— Сутрин — поправих го.

— Какво?

— Напалмът сутрин.

Едуард се усмихна, бръкна в бюрото си и поклащайки го между пръстите си, протегна към нас прозрачно пликче, пълно с бял прах.

— Искате ли? В Москва коката минава за много шик; ако при Горби беше като през шестдесетте, значи сега сме седемдесетте. Искаш ли да видиш Студио 54^[2]? Мога да те заведа. Същото е, само че много по-диво. Момичета. Момчета. Търговия с роби. Клуб, в който американки се разсъбличат за руски мутри. Каквото си поискаш. — Демонстративно смръкна и втри дрогата във венците си.

Едуард и Толя поклюкарстваха малко, после Едуард небрежно каза:

— Някой изкупува вестници, телевизионни компании. Даже ТАСС, за бога. Предадоха, че в Сибир бандити отвлекли сина на предполагаем търговец на червен живак и някой пробва да го изнудва. Чешки репортер пише, че е купил червен живак на черния пазар във Владивосток — опитват да купят репортера. Ще ви покажа нещо. — Разговорният английски на Едуард беше цяло поколение по в крачка от този на Толя.

Пъхна във видеото касета — на екрана се появи Джими Суагър и заговори на перфектен руски^[3]. Беше направо зловещо, като религиозно караоке.

— Пардон — каза Едуард и превъртя напред. Когато отново пусна видеото, в кадър се появи гола стая със Сколник и някакъв седнал зад бюро дебелак. Нямаше друго, само една радиостанция и метална кутия. — Хванах едно приятелче да ми го заснеме нелегално. Гледайте.

Мъжът отвори кутията и измъкна стоманен профил. Извади от бюрото чук, клекна на пода и заудря по метала. Блъскаше, а от устата му към камерата се лееше отвращение.

— Предлага ми мостра. Твърди, че е плутоний. Може и да е.

Разхвърча се прах. Мъжът се разсмя.

— „Спокойно, казва — подхвана ролята на разказвача Едуард. — Това е само детергентът.“ С него неутрализират радиоактивните свойства. Мъжът преди е бил учен, сега е търговец на скрап. Продава мостри, опаковани в детергент. Обикновено на така наречените перачи на пари, хората, които лансират малки суми от името на големите банкери. Опаковани в прах за пране. — Изхили се и втри още кока във венците си.

— Това е нещо като двупосочна улица — ако внасяш кокаин, измисляш мит за уран. Ако искаш плутоний, пускаш легендарна дрога. Познавам хора, които изкупуват полета мак покрай Чернобил; цветовете били страхотно големи. Като парите от опиума. Радиоактивен мак — пак се изсмя. — Стига ли ви?

Поклатих глава.

— Бира?

Съгласих се.

Сколник затършува из бюрото си и измъкна „Будвайзер“ в кутийки.

— Виж, Русия е един разграден двор, всеки ще ти го каже. Няма нищо описано. А ние си умираме да подлагаме задници. Някой олигофрен в Държавния департамент на САЩ решава, че ядреното оръжие на Казахстан ще е в по-сигурни ръце в Америка, и ние вече се блъскаме на опашка да го отпразнуваме. Обичаме купоните. Познавам един руски генерал, имаше цяла бойна глава, готова за транспорт до Либия. И какво? Това е само върхът на айсберга, а аз ти говоря за „Титаник“. Мислиш ме за маниак на тема конспирация ли? Ами такъв съм си. Единственият изход е да се отървем от всичкия плутоний. А руснаците никога няма да го направят. Така че, бинго, взаимно осигурено унищожение, MAD на английски. Това е един луд, луд свят. Лудият Макс. Доктор Стрейнджлав. Нелегален трафик на ядрено оръжие. Изтичане към терористите. Този път говорим за бавна смърт, наистина бавна. Милиони случаи на деменция, милион мутанти. Ще ти покажа нещо друго. — Зареди нова касета във видеото.

Заснежени поля. Брезови гори, изоставени блокове, като този на Бърди, разпадащи се, с разбити фасади. Малко чист сняг, после врата, завод, тръби.

— Какво е това?

Едуард Сколник отпи от бирата си и стопира кадъра.

— Един от заводите покрай Томск 7, произвежда ядрено гориво за оръжия. Същият завод отоплява половинмилионен град. Свързахме цивилната и военната си икономика така, че да не можем повече да ги разделим. Никога, разбираш ли. Виждаш ли тези тръби? Вървят трийсет километра през девствена гора — единствената девственица в гората. — И Сколник беше шут като Толя. — Из цялата страна има ядрени централи. Енергията, с която се захранват, захранва и градове, фабрики, блокове, училища. Искаш ли да видиш запис на деца, родени в Семипалатинск? Живи домашни филми на ужасите. — Хвана няколко касети от бюрото. — Мога да ви заведа. Мога да ви уредя плутоний. Или да мръднете до Чернобил за половин, за един ден. Какво ще кажете?

— Трябва да пийна нещо — казах.

— Сигурен ли си?

— Какво, да не си ми майка? Да, сигурен съм. Ще дойдеш ли? — попитах, но Едуард се беше залепил за телефона.

— Внимавай — каза Толя. — Може да си изпросиш куршума някъде.

Едуард отсечено махна и извика след нас.

— Много съм готин да свърша така!

Толя закопча сакото си.

— Да отидем в „Метропол“, може да засечем някой. Или да мине Светлана.

— Никога ли не се прибираш у дома си?

Сви рамене.

— Жена ми ме заряза заради един от „новите руснаци“. Въшлив с пари, умен. Не я обвинявам. Позволява ми да виждам децата. Приятели сме.

За пръв път издаваше, че и той си има проблеми. Понечих да кажа нещо, но Толя се извърна.

— Няма нужда — каза.

 

 

В метрото отвсякъде ни притискаха тела; смрадта на пот, парфюм и Русия ме задави. Толя се извисяваше над мен. След малко извика:

— Мислиш да се уредиш с братовчедка ми, а?

— Влиза ли ти в работата?

— Абсолютно.

— Гледай си работата тогава.

Усетих как огромният му юмрук се сключва около рамото ми.

— Чуй ме, американско, империалистическо кучешко лайно. Тя ми е братовчедка. Обичам я. Дръж се добре с нея или ще ти извадя сърцето, преди да е спряло да бие.

— Да слизаме. — Едва дишах.

— Бездруго това ни е спирката — каза Толя и с мъка се измъкнахме от влакчето.

Толя ме притисна към стената.

— Тя си има само мен. Харесва те. Говоря сериозно. Обещай ми в името на мъртвата си майчица.

— Майка ми е жива.

— Стига глупости. Искам да ми дадеш думата си.

Може да беше старомодно, но все пак се развълнувах — Светлана наистина ме харесваше.

Надигнах глава към Толя и казах на руски:

— Обещавам.

 

 

Стигнахме пеш до края на „Горки“, сега „Тверска“. Страшно дезориентиращо е да видиш улиците от детството си с нови имена. А сега имаше и туристи, и просяци, стриптийз клубове, рекламиращи голи танцьорки с широко разтворени крака. На ъгъла беше старият хотел „Интурист“. Помня как веднъж нелегално се вмъкнах там да пробвам еспресо. Дори не помнех тогавашния Артьом, само тръпчивия вкус на кафето. А може да е било и друг хотел, нещата от миналото се бяха замъглили. Сега на тротоара мъже с фини италиански обувки говореха по мобилните си телефони. „Бизнесмени — подхвърли Толя. — Новата сол на земята.“

Войниците се бяха изпарили от Червения площад. Нямаше го набиващия крак караул пред мавзолея на Ленин. Видях да влизат няколко туристи. Екип снимаше епизод от „Нюйоркска полиция“.

Червеният площад винаги ме е плашил, особено когато манифестирахме на Първи май или се кълняхме на революцията пред мавзолея на Ленин. Винаги се преструвах на болен, но татко ме принуждаваше да ходя.

Самият мавзолей ме ужасяваше — спаруженото тяло на Владимир Илич, дискретното осветление, сифилитичното оранжево сияние, ужасът, че може да ме забравят вътре.

Една година Андрей Фьодоров забеляза, че ухото на Ленин го няма. Каза го с типичния си висок, нафукан, официален тон на първенеца подмазвач. Затвориха мавзолея, а ние останахме вътре, докато пазачите с автомати опипом претърсят пода за ухото на Ленин.

Ти си предател, си казвах, когато класът ми посещаваше мавзолея. Пред теб е великият човек, създал този великолепен, приказен свят точно за момчета като теб, а ти си мислиш само за ухото му и дали, когато са го балсамирали, са извадили вътрешностите му през носа като на египетските фараони.

Сега всичко беше изчезнало, площада бяха обсебили туристите и режещият вятър.

— Русия винаги ми е приличала на пилота от „Еър Индия“, който управлява реактивен самолет, но вярва, че светът се крепи на гърба на костенурка — отбеляза Толя.

— Спести ми философията. — Гледах туристите, новите руснаци с видеокамери и златни часовници. Старец в излъскано от мръсотия сако, окичено с медали, носеше плакат със снимка на Сталин. Квартет високи момичета в миниполички грациозно пресякоха към ГУМ.

— Тук винаги ли е имало толкова много хубави момичета?

— Просто преди не си обръщал внимание — каза Толя. — Нещата се променят и в същото време си остават същите. Мигът понякога е само сапунен балон от реалността.

Тези хора са ми чужди, помислих. Липсваше ми Рики.

Вятърът се усили. Идеше есента, после зимата. Руснаците могат да издържат на всичко, да оцелеят след всичко, каза Толя.

— Имаме си хиляда години страх. Никой вече не вярва на нищо.

 

 

„Метропол“ блестеше от пари. Бяха реставрирали фасадата в стил Арт деко и зелените и жълти плочки искряха. Вътре те посрещаха мрамор, стъкло и месинг, палми и гардове с якета, видимо издути от оръжията. Когато бях малък, в „Метропол“ ходеха само чужденци или хора с дебели връзки; входът строго се охраняваше. Нищо не се бе променило, освен актьорския състав.

На бара сред кибиците, търсещи материал за репортаж, далавера или тънка клюка, налетяхме на Гавин Крауи, в щабквартирата си, на разположение срещу няколко уискита. Заварихме го да пие с нюйоркска мутра с копринено сако; каза, че бил профсъюзен деятел или частен детектив, не помня. Може и двете. Очевидно беше и ЦРУ, от старата самовлюбена гвардия, продължаваща да вярва в собствената си пропаганда, нищо че организацията им допусна баба като Олдрич Еймс да ги върти на пръста си с години; за цялото това време нито един агент не забеляза това, което редово ченге щеше да засече за пет минути.

Държах под око входа; Светлана закъсняваше, ако изобщо дойдеше.

Крауи заряза дружката си.

— Как е? — попита и Толя ни представи един на друг.

— Познаваме се — казах.

Крауи ни представи двама американски младоци, които го зяпаха в устата.

— Отдавна ли си тук? — попита ме на руски.

— От няколко дни — отговорих на английски.

Сервитьорът се обърна към мен и аз съответно поръчах на английски. Всички ме взимаха за чужденец и аз не разсеях заблудата им. Усещах се, че на руски говоря с неестественото произношение на човек, прекалено дълго отсъствал от страната си; нямаше да е зле да понауча малко жаргон.

— Аз съм тук от маса време. Колко, осем години? Май шест, а, Тол? Вече съм се слял с пейзажа. Досвидания и прочие. Хей, чухте ли, че фашистите пак предлагат официални погроми? Проклети антисемити.

— А какво ще кажете за англичаните? — попита тих глас зад гърба му. — Чувала съм, че хората често обсъждат арогантността на евреите в Шепърдс Буш, не в Смоленск. — Беше Светлана, приближила ни неусетно. С една ръка прегърна братовчед си през раменете, мен хвана за ръка.

Докоснах рамото й, плътта беше закръглена и мека.

— Светлана, скъпа — изписка Крауи. — Шампанско?

— Какво знаеш за ядрените оръжия? — попита го Толя.

— Бира, ако обичате. — Светлана бързо хвърли поглед наоколо.

Всички мъже я зяпаха, от нея направо искреше топлина.

— Знам всичко за ядрените оръжия — каза Крауи. — Какво точно ви интересува? Тръгнали сте на туристическа обиколка с нашия приятел от Ню Йорк?

— Кой търгува с радиоактивни вещества? — попита Толя.

Мълчах, гледах Светлана и слушах Крауи.

— Ами да видим. — Той отпи от уискито си. — Така наречените интелектуалци правят каквото могат между вечното опяване, че им спряха държавните субсидии. Те, естествено, презират всичко земно, но и един академик трябва да яде. Има и евреи — не, малцинствен етнос, пристрастен към правенето на пари — които биха търгували с всичко. Или поне така казват руските ми приятели. Азерите въртят дрогата и търговията с цветя, свръхдоходен бизнес. И филмовата индустрия. Имам много скъпи приятели там. Грузинците са поели казината, таджикистанците — кражбите. Армията обяви война на онази дупка Грозни, защото местната мафия им се опъна. Кой значи остава да върти ядрената търговия?

— Моля те, Гавин, сериозно. — Толя изимитира акцента му и ми се ухили. — Това мога да го прочета и в Интернет.

— Печелившият отговор е: всеки — каза Крауи. — Милиони товаришчи опъват в търговията с радиоактивни вещества. Да не забравяме и местните, които пускат клюки, после минават с номера, че в Русия клюката е също толкова важна, колкото фактите.

— Ядрените оръжия са си златна кокошка за журналистите, малкият. Искаш ли да те заведа тук-там? Или искаш да купуваш?

— Да купувам. Искам да знам кой ги държи, кой продава. Интересуват ме сериозните играчи, не дребните мутри.

Толя поръча бира.

— Окей — кимна Крауи. — Друго? Впрочем как е прелестната ви майка и онази нейна разкошна виличка?

Толя схвана намека.

— Намери ми търговец на червен живак. И, Гавин?

— Да, любов моя?

— После може да прескочиш до дачата. Ще има парти.

Крауи кимна и изчезна към мъжката тоалетна.

— Не е глупак, има връзки — каза Толя.

Крауи се върна.

Трябваше да се махна оттук. Казах, че имам работа, и се сбогувах.

Докато се извръщах, Гавин Крауи, който бе кацнал на един стол до бара и съответно извисен почти до моя ръст, метна ръка през раменете ми и се облегна на мен подчертано другарски.

Отърсих се.

Светлана трябваше да иде на курс по португалски, отколешната й мечта била да види Рио.

— Арти, може би аз мога да помогна — каза тихо. Още бяхме в бара и нарочно снижи глас. — Преди бях журналистка, познавам някои хора.

Помолих я да види какво може да изрови за Устинов, евентуално за Бродски.

Кимна.

— Защо се отказа?

— Бях много млада. Повдигаше ми се от лъжите, които пишех — каза тя и стисна ръката ми.

Гавин Крауи ни проследи с поглед.

— До скоро, инспекторе — провикна се на руски, за да чуят всички.