Реджи Наделсън
Червената мъгла (12)

11

Генерал Генадий Устинов от двадесет години имаше разкрита сметка в „Брукс брадърс“. Беше ходил по всички места, вписани в дневника му: с издателя си в кафене „Юниън скуеър“, където сервитьор помнеше, че поръчал сандвич с пушен стек, при стар приятел в мисията на ООН, в едно радио, на още няколко интервюта, в „Брукс брадърс“. Отбелязал си бе да отскочи дотам и го беше направил.

— От години лично обслужвам господин Устинов. Често му изпращахме ризи в Москва чрез консулството ви. Предпочиташе оксфордския тип, с копчета до долу. Синьото много отиваше на очите му — каза тъжно продавачът. — Даде ми книга с автограф, много мило от негова страна. — Да, идвал наскоро, спомни си мъжът. Дошъл за подарък.

— Какъв подарък?

— За някакъв младеж. Племенникът му, мисля.

Питах какво точно е купил, но в този момент иззвъня телефонът и продавачът се разсея. След няколко минути се разкарах.

Останах като цапнат с мокър парцал, че Генадий ми е купил подарък. Тръгнах си, без дори да разбера какъв е, даже и без тази утеха. Не ми пукаше за нарежданията на Сони или с какви гадняри ще се сблъскам, исках да знам защо умря Генадий.

Отидох в офиса на Филип Фрай. Казаха, че отсъства от града, затова се отбих в телевизионното студио до кланиците — целият квартал смърдеше на сурово месо — и с лъжи се добрах до кабинета на Теди Флауърс.

Заварих Теди на телефона, хладнокръвно врънкаше някого за покана за Белия дом.

Теди Флауърс минава за върха сред телеводещите. Носеше му се репутация на здравомислещ човек — предполагам, че сам беше пуснал слуха. Аз по принцип се погаждам с хората, но намразих Флауърс от пръв поглед. Има типове, които ти се ще да използваш вместо торбичката за повръщане в самолета. Теди направо ме изправи на нокти. Беше толкова мазен, че чак се разкапваше по пода.

Без да чакам покана, седнах на стола с раздрана зелена кожена тапицерия — „Флауърс шоу“ залагаше на „неподправените“ новини, на които едва ли не очакваш хората да се появят с насинени очи.

Извадих цигарите си.

— Имате ли нещо против да не пушите? — попита Флауърс. — Димът е най-вреден за пасивните пушачи. — Изнесе ми цяла лекция по въпроса. В този бизнес често се срещат идиоти, но Тедитата се броят на пръсти.

— Не мога да ви отделя много време, но, разбира се, бих желал да ви помогна. — Теди Флауърс изду мускулите на гърдите си.

Носеше тясна бяла тениска, на врата си бе преметнал хавлия като боксьор след мач. Преди да успея да отворя уста, се изжабурка с „Евиан“, плю в кошчето за боклук и дръпна нова лекция, вече не помня за какво, здравеопазването, Нют Гингрич^[1] или Китай. Имаше се за страж на истината. Облегнах се назад, запалих и без да изпускам от око вратата, в случай че мине Лили Хейнс, издишах дима към него.

— Не познавам лично генерала. Тогава бях в Хамптън. Включихме го в шоуто, защото според мен Русия пак излиза на преден план. А и един вид направих услуга на приятел.

— Кой е приятелят?

— Познат в книгоиздаването.

— Да не е Филип Фрай? Двамата сте гъсти значи? Правите си услуги?

— Не е тайна, че Фил похарчи много по книгата на Устинов, а стана гаф. Имаше нужда от реклама. Аз пък исках да помогна.

— Какъв гаф?

— Фил плати много за книгата, а чух, че е трябвало да ореже най-пикантните места. А това, което чуя, обикновено е вярно.

— Защо ги е орязал?

Флауърс сви рамене.

— Теди — обади се сприхав глас от коридора.

— Треньорът ми — обясни Теди. — Трябва да тръгвам.

— Колко жалко, че изтървахте шоуто. Подочух, че рейтингът се е забил в тавана.

— Нищо не съм изтървал. Не ми е в стила. А сега, както вече ви казах, съм зает. Знам всичко за вас, Сони Липърт ми разказа. Опитвам се да помогна, но вие не ме слушате.

— Слушам ви от половин час — казах. — Искам да знам как така наемате скапани охранители аматьори.

— Не зависи от мен, а от канала. Помощният персонал е грижа на телевизионния канал.

— Ами вашият персонал?

— За тях имам грижата аз. Давам шанс на всеки. Дадох на Лили Хейнс шанс да направи страхотно шоу. Тя се издъни.

— Издънила се е, защото застреляха Устинов?

— Естествено. Стана на нейното шоу. Това е животът. Аз съм зает човек. Ако имате нужда от нещо, уговорете си среща. Говорете с агента ми. — Стана и отвори рязко вратата.

— Побързай, Теди — отново се обади гласът.

 

 

Лили Хейнс надигна глава.

— Здрасти — каза не особено топло.

Седеше, затъкнала под себе си крака на стола в преградения си с плексиглас офис, с очила на носа и цигара в уста, и гледаше намаления докрай телевизор на лавицата над главата й. Си Ен Ен без звук ми заприлича на тапет.

На екрана се появи нейното лице.

— Имам нужда от помощ.

— Съжалявам, че онази нощ психясах така. Виж, заета съм. — Погледна към телевизора и го изгаси. — Изведнъж съм най-горещата новина за месеца. Звънят откъде ли не. „Ню Йорк магазин“ искат статия. Знаеш ли какво ме пита един стилист — дали съм изпрала онзи костюм, или петното си стои, с кръвта щяло да е по-добре за снимката. Мъж умира в скута ми, а аз удрям джакпота — каза по-скоро озадачена, отколкото ядосана.

— Не отговори на обажданията ми.

— Казах ти каквото знаех. Вече почти не вдигам телефона. Получавам едни странни обаждания.

— Какви?

— Тежко дишане посред нощ. Обичайното. Не е болка за умиране.

Не й казах, че лаптопът ми изчезна, а нейното име беше вътре. Може би трябваше да го направя. Но споменах, че от студиото са ми дали домашния й телефон.

— Мамка му — изпсува тя. — Хич ги няма откъм охрана. — Сви рамене, но ми се стори разтревожена. — Харесах Устинов. Сложих го да седне до мен. После някой го уби. Чувствам се виновна, разбираш ли? Наистина ми е гадно. А и се случи навръх рождения ми ден.

— Съжалявам.

— Е, какво повече може да иска една жена за четиридесет и петия си рожден ден от мъртъв съветски генерал в скута, мамка му?

За цялото това време така и не свикнах интелигентни, гледащи те в очите нюйоркчанки да псуват като каруцари. Не че и моята уста не е като септична яма.

— Това вече го минахме, нали така? Обсъдихме го онази нощ. — Свали очилата, потърка основата на носа си и за минута лицето й изглеждаше на действителната си средна възраст.

— Ами Теди?

— Теди е професионалист. Захапа далаверата преди доста други. Има връзки. Не говорим за голи астролози или обществено достъпни канали, нали разбираш? Теди е култ за хора, които си купуват книги на Салман Рушди и най-вероятно не ги четат. Гледат шоуто му, защото така се чувстват умни. Има хиляди токшоута, но Теди говори добре и си пада по мръсните номера.

— Онази нощ е бил извън града.

— Виж, радвах се, че ми повери шоуто. Добра реклама е. Сега обаче е бесен, задето го изтърва.

— Мислиш ли, че Теди Флауърс има нещо общо с убийството?

— Честно?

— Честно.

— Ще ми се да е така. Но не вярвам. Би го направил при възможност, но не е толкова тъп.

— Разкажи ми за Гавин Крауи.

— Срещала съм го веднъж, инспекторе. Така ли следва да ти казвам?

— По-скоро Арти — казах и добавих: — Да си ходила с него в нощен клуб в Брайтън бийч?

Изгледа ме странно.

— Разбира се, че не.

Телефонът иззвъня, тя вдигна.

— Казах ти, Фил, заета съм. — Закри мембраната с длан и ме погледна. — Нека продължим това друг път, става ли? След шоуто утре?

— Защо не тази вечер.

— Добре, Арти. Мини да пийнем по нещо.

На излизане от кабинета й заварих Теди Флауърс в коридора. Сграбчи рамото ми.

— Още ли си тук?

— Тръгвам си. Я ми кажи нещо.

— Какво?

— Кой е Фил?

— Фил? — Той погледна към вратата на Лили. — Фил Фрай, както вече ти казах, е издателят на Устинов. И по една случайност — гнусно се засмя — чука Лили Хейнс.

 

 

За да убия времето преди срещата с Лили Хейнс, се помотах при семейство Тай. Изядох донесената ми от Дороти Тай чиния миди с черен боб и през прозореца на ресторанта позяпах как чернокожа жена със ситно сплетена коса и забрадка продава от количка съдинки за ароматерапия, отвари и мазила. Около нея кръжеше момичето с ролерите, което всеки ден кара на улицата. Виждах собственика на кафето отсреща, Джордж, да яде лимонов пай.

Здрачът беше безцветен. Влажността се покачваше, есента закъсняваше, небето бе надвиснало над града. Лили Хейнс не ми каза, че познава Фрай, издателя на книгата на Устинов. Водеше „Теди Флауърс шоу“, на което бе убит Устинов. А шоуто и издателската къща бяха собственост на едни и същи хора.

Поиграх малко табла с господин Тай. Остави ме да спечеля. Рики подсказваше, не че ми помогна особено.

Телефонът иззвъня, господин Тай вдигна и ми подаде слушалката.

Беше Сони Липърт.

— На какво дължа тази чест, Сони?

— Спести ми сарказма, мой човек. По-добре веднага се изстреляй към Бруклин.

— Имам работа.

— Някой е пребил братовчедка ти. Лицето й прилича на „Текила сънрайз“. Китката й е счупена. Старецът пък скочи на оръжие, твърди, че ще убие някой и най-малкото ще съди полицията, защото 911 се забавили. Момичето е в кататония. Квартирантът им е изчезнал.

Отидох в Бруклин, но докато пристигна, старецът, бащата на Женя, се беше паркирал с приятелчетата си пред стаята й в болницата на Кони айлънд.

— Махай се — изписка на руски. — Махай се оттук. Не искаме да си имаме работа с полицията.

Почувствах се като боксова круша. От един обществен телефон се обадих на Лили. Някаква жена ми каза, че се е прибрала у дома си. Каза да намина по-късно, а си беше тръгнала. Бях бесен и мислех да й го кажа.

Набрах домашния й телефон, като очаквах да вдигне секретарят.

— Можеш ли да наминеш насам? — Лили говореше много тихо. — Моля те, май имам нужда от помощ — добави и докато ми диктуваше адреса, долових нещо повече от загатнат страх. Каза да отида и аз подкарах като луд.

 

 

Във фоайето в сградата на Лили на 10-а улица имаше солидна охрана — тип от частна фирма, бивше ченге. Зачудих се защо. Показах му значката си и се качих.

Тя отвори вратата по стар хавлиен халат и гуменки. Червената й коса беше сплетена на плитки. Изглеждаше млада, изплашена и доволна да ме види. Което ме изненада.

— Съжалявам, че те довлякох в тоя час. Май имам проблем. — Седна тежко на един стол и се втренчи в стената.

— Какво става? И при мен нещата не са розови. Мога да си тръгна и да се върна по-късно. Кажи какво да направя.

Всекидневната на Лили беше боядисана в жълто, с големи дивани и добри картини. Стените едва се виждаха от книги. По масичката бяха разхвърляни касети, носни кърпички, бутилки от вино. На старомодното пиано имаше снимки на Лили с Горбачов и висока, слаба двойка с Пит Сийгър^[2]; и двамата бяха хърбави, но Лили беше наследила солидната порода на Ню Ингланд.

— Съжалявам за бъркотията. За всичко. Искаш ли нещо за пиене? Вино?

— Става.

Върна се по дънки и пуловер, с бутилка вино под мишница. Разля го в две чаши, седна и леко се усмихна.

— Окей, вече се чувствам по-добре. Радвам се, че си тук.

— Какво има, Лили?

— Преди малко тук нахлу един тип с нож — каза тя и преди да продължи с разказа си, отпи малко вино. — Знаеше коя съм. И къде живея. Знаеше как да ме открие.