Ана Годбърсън
Завист (8)

Шеста глава

„Каролина,

Обед у семейство Холанд днес следобед? Няма ли да е забавно ако се появиш изневиделица и изтъкнеш пред Елизабет как си се издигнала, след като я напусна? В дванайсет ще мина да те взема с каретата.

госпожа Хенри Скунмейкър“

— Познатият до болка седемнайсети номер — въздъхна Каролина Брод и в гласа й се прокрадна едва забележима носталгия, когато закритият файтон на Пенелопи Скунмейкър спря от южната страна на Грамърси Парк.

Сутринта получи бележката на Пенелопи, с която я канеше на обед в неделя у семейство Холанд. Първоначално изпадна в паника. Първият й спомен беше за семплите черни ленени рокли, които носеше и нямаха нищо общо с униформите с бели якички, в които се обличаха прислужниците в дома на семейство Хейс. Спомни си как бяха загрубели ръцете й от работата, която вършеше. После отвори гардероба и видя роклите и бижутата си, обувките и ръкавиците, елегантните къси жакети, които можеше да си купува, откакто стана специална приятелка на господин Лонгхорн. Замисли се за бедността, в която тънеше семейство Холанд — бяха успели да я опазят дълго, но накрая клюката се беше разнесла — и реши, че нейното време е настъпило: трябва да демонстрира успеха си пред жените от семейство Холанд.

— Интересно защо те канят — попита на висок глас и усети, че думите й може да прозвучат жестоко едва след като ги изрече.

Пенелопи с нищо не показа, че е обидена.

— А, те имат много по-голяма нужда от мен, отколкото аз от тях — отвърна направо тя, докато се оглеждаше в извитото огледало на пудриерата си. Покрай каретата прелитаха дърветата на парка, оголели, откакто Каролина ги беше видяла за последен път. — Вероятно госпожа Холанд вече е разбрала, че съм запозната с мръсната тайна на Елизабет, а и никой в обществото не би погледнал момиче, зарязало годеника си. Това съвсем не е мечтаната роля. Нямам търпение да разбера как ще реагират, когато те видят.

Каролина отпусна глава на вратата на файтона и примигна към къщата, в която бе живяла. Сега вече й се струваше малка, почти бедняшка със семплата кафява фасада. Намери металната решетка на верандата за натруфена, а пък прозорците, подредени в прави линии, гледаха унило към улицата. Животът, който беше водила тук, й изглеждаше далечен, също като ужасната история, която й разказаха навремето, като кошмара, от който внезапно се беше изтръгнала. За секунда си спомни Уил — добро, красиво момче — допуснал фаталната грешка да се влюби във високомерната Елизабет Холанд. Беше платил с живота си за тази грешка. Колко тъжно, помисли си Каролина и отблъсна тези мисли, докато кочияшът на Пенелопи отваряше вратата, за да им помогне да слязат от каретата.

Тя си пое жадно дъх и погледна Пенелопи, която със сигурност знаеше как да постъпи. Двете се хванаха под ръка — нещо, което новата й приятелка си позволяваше единствено пред хора. Как иначе? Бяха се разбрали да се представят за приятелки, след като издаде на Пенелопи тайната, че Даяна Холанд е вършила непристойни за една дама неща с Хенри Скунмейкър в собствената си стая, една късна декемврийска вечер, след като годежът му с Елизабет беше приключен, тъкмо преди годежа с Пенелопи. Докато се качваха по старите каменни стълби, дългата сива пола на Каролина, обточена с кожа, прошумоля до черната плисирана на Пенелопи.

Вратата се отвори и млада жена с прибрана назад медна коса ги посрещна. Лицето й беше широко, светло, също както на Каролина, само че кожата на Каролина изглеждаше по-тъмна заради пръснатите по носа и бузите й лунички, които не се бяха скрили дори в средата на февруари. Приветливата усмивка на момичето угасна и тя застина в тъмното тясно антре.

— Госпожа Хенри Скунмейкър и госпожица Каролина Брод. — Пенелопи показа как искат да бъдат представени, докато сваляше шапката си, украсена с малки косове. — Господин Скунмейкър се подготвя за пътуване и няма да дойде. Вместо него дойде госпожица Брод. Тя ми е много скъпа приятелка.

Каролина също свали шапката си — стилна, закачлива — и я подаде на прислужницата, като намигна. Отлично познаваше момичето, бе нейната сестра, Клер Брод, която обичаше да слуша разкази за красивите хора, да знае какво правят, но бе твърде добродушна и срамежлива, за да се присъедини към тях. Не че младата госпожица Брод — понякога я наричаха Бруд, откакто някой беше сбъркал името й в колонка за елита на Ню Йорк и част от хората го запомниха така. Сестрите се виждаха винаги когато беше възможно, макар на Каролина да й беше безкрайно трудно, след като вече си имаше нови приятели, но Клер й показваше само с едно потрепване на миглите, че ще се опита да се държи естествено.

Каролина влезе и веднага й направи впечатление колко бедно са обзаведени стаите и колко износени са мебелите. Стълбите в края на фоайето водеха направо към втория етаж без всякакви извивки, а картините по стените не бяха скъпи като онези, които бяха продали, за да получат бързо пари. Обърна поглед наляво, към по-малкия хол, който не се използваше често по времето, когато все още живееше в къщата, а сега бе пълен с кръгли маси, покрити с бяла дамаска, отрупани със сребърни чаши, пълни с клонки с червени плодчета. Едно време сигурно тя щеше да е изгладила покривките и аранжирала чашите, помисли си Каролина, когато чу познатия страховит глас. Сестрите Брод застинаха на място.

— Пенелопи — възкликна госпожа Холанд, когато влезе във фоайето от задната част на къщата.

Беше облечена в черно, а тъмната й, вече прошарена коса, не беше скрита под боне, както предишната година. Домакинята пристъпи към младите жени и спря. Усмивката й бе просто трепване в ъгълчетата на устата. Изчака достатъчно дълго, така че Пенелопи започна да се притеснява, после изрече простичко:

— Поздравявам те. А вие сте? — попита и обърна високо вирнатата си брадичка към момичето в сива рокля, обточена с кожа.

В първия момент Каролина усети, че не й достигат сили. Когато обаче срещна очите на госпожа Холанд, тъмни като горски езера, разбра, че изобщо не я е познала. Тези очи бяха безизразни, властни и Каролина се запита откъде е събирала смелост, за да ги среща преди, а секунда по-късно си спомни, че никога досега не се беше осмелявала. Бившата й работодателка дори не я беше поглеждала, макар да беше издавала хиляди заповеди, а сега я наблюдаваше с такова безразличие, че за миг Каролина се запита дали наистина е успяла да се спаси от ролята на прислужница в този дом.

— Това е госпожица Каролина Брод. — Пенелопи или не беше забелязала, или не се интересуваше от срещата между домакиня и бивша слугиня и вече надничаше към хола, за да разбере кой е поканен. Обясни бързо и небрежно: — Нова е в града, но вече има много приятели.

— За мен е истинско удоволствие да съм сред гостите ви — успя да изрече Каролина разочарована.

Едва след като моментът отмина, усети колко силно е било желанието й да бъде разпозната и да види трепването на госпожа Холанд, щом разбере колко далеч е стигнала.

Клер, очевидно вдървена от ужас, стрелна сестра си с предупредителен поглед и се отправи към гардероба под стълбите, пълен с наметките и палтата на гостите. Пенелопи бе застанала заедно с госпожа Холанд на махагоновия праг, отвъд който се бяха настанили все хора, които посвещаваха всяка минута на удоволствия и забавления.

— Както виждаш, успяхме да възстановим някои от старите картини и свалихме онези, чийто стил не беше подходящ… — обясняваше госпожа Холанд.

Зад нея се разнесе почти леденостудено течение и Каролина изчака, обхваната от неудобство. Усети го с всяка клетка на тялото си, както се случваше често, когато не знаеше къде да застане или какво трябва да свърши. Сестра й се беше скрила някъде и сигурно едничкото й желание в момента беше да е единствено дете, за да запази работата си. Връзката на Каролина с настоящето събитие беше влязла в хола и я бе оставила сама, жадна за внимание и одобрение. Тя направи крачка напред, но се поколеба. И ето, къщата вече не й изглеждаше толкова малка и грозна.

— Лина?

Името бе също като стара, неподходяща дреха, която драска кожата дори в момента, когато човек се опитва да я даде на друг. Името прозвуча просто, обикновено. Каролина много добре знаеше, че е нейното, че го беше чувала всеки божи ден в продължение на седемнайсет години. Само дето не изпитваше никакво удоволствие да го чува отново. Бузите й пламнаха с топлината, която бе усещала всеки път, когато чуеше този глас. Извърна очи — сега вече наситенозелени, на поруменялата кожа — и видя Елизабет, жива, ала съвсем не толкова красива и нежна, както преди.

— Здравей. — Макар да нямаше намерение да злорадства, в тази единствена дума прозвуча задоволство.

Последния път, когато видя Елизабет, заля с горещ чай бялата й пола, което предизвика уволнението й. Сега лицето на бившата й господарка беше изпито, а русата коса, която Каролина навремето решеше, й се стори безжизнена, опъната в стегнат, прост кок. Нищо не показваше, че изминалите месеци са смекчили отношението на Елизабет към момичето, което навремето връзваше корсетите й.

— Какво търсиш тук? — попита Елизабет и пристъпи напред.

В гласа и движенията й нямаше никаква енергия, но изобщо не означаваше, че не е враждебно настроена, което стана ясно от гневните й кафяви очи.

— И аз бих искала да ти задам същия въпрос. Мислех, че си се удавила — дръзко вирна брадичка Лина, защото вече знаеше как да подходи. Елегантното й сако, пристегнато на талията, с модерни буфан ръкави очевидно беше изработено от опитна шивачка и бе от скъп, екстравагантен плат. Приведе се към Елизабет и продължи тихо и многозначително: — Да не би това да е било просто начинът, по който да прикриеш намеренията си към момчето, което едно време работеше в конюшнята ви?

Елизабет трепна при тези думи и очите й се замъглиха, сякаш щеше всеки момента да заплаче.

— О, недей — усмихна се Каролина и задържа погледа на бившата си господарка. — Аз също го обичах едно време или може би си забравила, докато се самосъжаляваше?

— Той беше мой съпруг. — Гласът на Елизабет потрепна, когато изричаше думата, но стисна устни, все едно се опитваше да овладее чувствата си.

Момичето, което навремето щеше да бъде разкъсано от ревност и мъка при подобни думи, вече го нямаше. Щом Елизабет можеше да си позволи да изгуби контрол — нейна си работа. Каролина нямаше намерение да допусне подобна грешка. Вирна брадичка, изпъна гордо гръб и усети напрежението чак във върховете на пръстите си. Изви бавно едната си плътна вежда и помълча няколко секунди.

— Не бих искала тази новина да се разчуе.

Елизабет затвори очи.

— Не би казала…

— По всяка вероятност няма — разсмя се неприлично шумно Каролина, — но пък съм ужасно жадна и доколкото разбрах, съм поканена на обедно парти.

Кафявите очи под кафявите вежди на Елизабет се отвориха отново. Погледна Каролина, без да крие уязвимостта си, което бе забележително, понеже двете се познаваха още от деца и бяха приятелки.

— Разбира се — отвърна домакинята.

Беше гласът на слабостта, който се опитваше да се прикрие, но нито една от двете не се заблуди. Каролина вече не беше подчинена на Елизабет и отново разполагаше с клюка за нея.

— Заповядай, влез. Седни на моята маса, за да съм сигурна, че ще ти поднесат най-доброто от всичко.

Каролина долови напрежението в гласа на Елизабет и протегна ръка, след което изчака другото момиче да я поеме.

— Чудесно — отвърна и усети доволните удари на сърцето си, докато влизаха в хола.

Бе пълно с отбрани гости, лъскави сребърни подноси, отрупани с изискана ароматна храна, която навремето лично пренасяше от кухнята, докато сега можеше да си избере парчето, което пожелаеше.