Ана Годбърсън
Завист (28)

Двайсет и шеста глава

„Много от гостите ни обичат да танцуват до късно, затова, за ваше удобство, обущарят ни предлага услугите си денонощно, намира се във фоайето, точно зад павилиона с вестниците, и всички дами могат да оставят пантофките си, преди да си легнат.“

От управата на „Ройъл Поенсиана“, Палм Бийч

Вълните продължаваха да се разбиват от другата страна на езерото Уърт в Западен Палм Бийч — градът, който Хенри Флаглър беше построил специално за помощния персонал, сега потънал в мрак. Затова пък в „Ройъл Поенсиана“ светлината продължаваше да струи от дансинга по безупречно поддържаните морави. Някои гости на хотела вечеряха за втори път, други се заливаха от смях или танцуваха в значително по-голяма близост от приетата в Ню Йорк, Филаделфия или Вашингтон, при това с партньори, които в обикновеното си ежедневие не биха погледнали. Ритъмът на музиката беше станал по-бърз, някои от съпрузите се бяха измъкнали, за да поиграят на карти в близкото казино. Тогава съпругите им започнаха да пъчат гърди пред сервитьорите и поръчаха нови бутилки вино. Бледолилавите пръсти на зората обагриха хоризонта, когато Даяна Холанд се огледа, за да се увери, че мъжът, пленил сърцето й, не се мярка наоколо.

— Госпожа Скунмейкър тръгна ли си? — попита тя красивия сервитьор с плътни устни, с когото танцува последните няколко пъти.

Беше в твърде добро настроение, за да не танцува, тъй като бе видяла какво предстои в живота на нейния Хенри и бъдещето се очертаваше прекрасно.

— Има ли значение? — Сервитьорът я стисна за ръката и я завъртя така, че тя се обърна към него.

Момичето се засмя глухо, но усмивката й се стопи. Може би той не разбираше от толкова фини обноски, защото изви едната си вежда и продължи да я наблюдава, все едно беше богиня, спуснала се от небесата на облак, за да го дари лично с радост и веселие.

— Май си тръгна преди малко, сама, стори ми се кисела… — обясни момчето, притаи дъх и нагло й намигна.

Даяна веднага разбра какви са намеренията му и се отдръпна секунда, преди да получи нежеланата целувка. Прозя се и пусна ръката му.

— Изведнъж се почувствах безкрайно уморена — излъга тя.

Повечето от останалите танцуващи вече се отдръпваха в сенките и единствено неколцина развилнели се гости, които продължаваха да размахват ръце и крака, бяха на дансинга. Беше малко нередно, шепнеше тихо гласче в ума й, да е сама с непознати, без придружителка по това време на денонощието, въпреки това беше горда, че смее да се бунтува, но се запита дали не трябва да е по-предпазлива. Беше облечена в нова рокля, кожата й блестеше, сърцето й преливаше и нямаше никакво желание да си ляга.

— Не си тръгвай. — Когато я помоли, тя не можа да отрече, че беше прекарало весело и се радваше, че той остана с нея през последните няколко часа. Само че усмивките, които му отправяше, бяха за друг, затова го погледна унило и се измъкна.

Представи си го как остава сам в продължение на няколко минути и се чуди в какво е сбъркал. Единствената му грешка бе нещо, което нямаше как да промени: не беше Хенри. Почувства се странно изпълнена с енергия, припомни си как беше танцувала и какво беше видяла. С настъпването на утрото щеше да пусне телеграма на Барнард и да му разкаже как лейди Дагмол-Листър беше прекарала цялата вечер с мъж, наполовина на нейната възраст, когото никой не познаваше, но пък танцуваше божествено, и как Хенри Скунмейкър беше зарязал съпругата си след вечеря.

Точно така стана, помисли си Даяна, докато вървеше по дървената веранда на хотела, по това време празна, за да излезе на моравата, влажна от росата. Беше оставила втория си чифт пантофки на дансинга и усети капчиците роса. Някъде в огромния хотел Хенри сигурно обмисляше как да анулира брака си и сигурно вече се беше пренесъл в някоя стаичка. Навярно съдбата й беше отредила да види въпросната стаичка през някой от идващите часове…

Междувременно светлината в небето ставаше все по-ярка и скоро щеше да е време да се изкъпе и преоблече за поредния ден на бездействие. Въздухът беше натежал, нямаше вятър и наоколо ухаеше така, както никъде другаде. С всяка стъпка усещаше все по-силната увереност, че оттук насетне животът й ще бъде различен. Всички подробности от пейзажа й се струваха сюрреалистични, нови, все едно беше преминала на ново ниво на съществуване. Дълго се разхожда под палмите, съвсем сама, едва когато слънцето се издигна над хоризонта и златистите му лъчи се заиграха по вълните тръгна обратно към хотела.

По това време следващата смяна от персонала се беше отправила на работа от помещенията, скрити от смокинови дървета. Бяха облечени в бели ризи и черни панталони, извръщаха предизвикателно погледи от Даяна, когато тя се опитваше да им се усмихне. Имаше нещо нередно толкова много чернокожи да обслужват малкото на брой бели и макар момичето да беше наясно, че вече няма робство, положението тук й се стори лошо. А това беше грандхотел. Беше чувала, че на други места гостите се разхождат в малки карети, теглени от чернокожи, а клиентите били настанени отпред, за да се наслаждават на гледката. Мисълта я отврати.

Даяна бе така погълната от разсъжденията си, че дори не забеляза къде отива и се озова пред огромната лимоненожълта сграда с белите кули и кантове в охра, с отворени капаци и просторни тераси. Сградата беше наистина красива. После вдигна глава нагоре. Високо над нея, на терасата излезе гол до кръста мъж и погледна напред. Даяна примигна — гърдите му излъчваха почти златист блясък, а косата му приличаше на черно кадифе. Мъжът беше на четвъртия етаж и едва след няколко секунди тя осъзна, че е Хенри.

Моят Хенри, помисли си, докато пристъпваше напред по тревата. Погледът му искреше и Даяна реши, че в момента мисли за нея. Усети как въздухът нахлува в дробовете й, сетне вдигна ръка да му помаха, напълно забравила за камериерките, носачите и кухненския персонал, които се стичаха към работните си места. После бързо отпусна ръка, защото всичките й надежди угаснаха в миг.

До Хенри бе застанала Пенелопи. Даяна затвори очи и си наложи да не плаче. Отвори ги, Пенелопи все още беше там, застанала зад съпруга си, отпуснала ръце на раменете му по противно фамилиарен начин. Беше загърната в халат, а копринената й кестенява коса се стелеше по раменете. От години Даяна не беше виждала Пенелопи без някоя от сложните й прически и в момента другото момиче й се стори колкото красиво, толкова и противно. Двамата на терасата бяха далеч по-изтънчени и обиграни, отколкото тя щеше да бъде, но едно й стана ясно, въпреки приказките на Хенри, пред нея бе женена двойка, която се радваше на интимност. Около „Ройъл Поенсиана“ цареше тишина, а Даяна Холанд имаше чувството, че е разкъсана.

Нямаше смисъл да плаче, след като сама беше позволила толкова дълго да я правят на глупачка. Та нали й бе известно какво представлява Хенри още от самото начало и бе истинско чудо, че беше повярвала на небивалиците му как в брака му с Пенелопи нямало любов и всичко с нея щяло да бъде различно. На плажа я беше залъгвал, защото целеше да му стане любовница. Ако тя бе добро момиче и си бе легнала, никога нямаше да разбере какво става. Сега вече бе наясно, беше я направил на кръгла глупачка.

Даяна се втурна напред и служителите в „Поенсиана“ сигурно зяпнаха удивени момичето, което тичаше с вечерна рокля по изгрев с надеждата да открие затънтено местенце, в което да се скрие, преди да рухне окончателно.