Ана Годбърсън
Завист (18)

Шестнайсета глава

„От сигурен източник знаем, че последната дама, заинтригувала висшето общество, госпожица Каролина Брод, придружава компанията на семейство Скунмейкър във Флорида, което впечатли всичките й нови приятели. Твърди се, че пътува само с една прислужница, без обичайния си придружител, господин Кари Луис Лонгхорн, факт, който може да накара някои от новите й приятели да застанат нащрек, макар да е сигурно, че нито един от тях няма да изгуби интерес.“

От „Сите Чатър“, сряда, 14 февруари 1900 г.

— Госпожице Брод, много се извинявам за сутринта. Ще ви се реванширам, като ви повозя с автомобила си, когато пристигнем във Флорида. Какво ще кажете? Возил ли ви е някой в автомобил? Уверявам ви, че непохватността ми се проявява единствено в балните зали и на отрупани маси. Много добър шофьор съм. В автомобила…

Каролина се усмихна и закима с готовност. Беше й трудно да схване всичко, което Лиланд изприказва, защото говореше бързо, затова от време на време не беше сигурна дали да кима, или да клати глава. Той задаваше много въпроси, а тя искаше да отговори по начин, който ще й осигури повече време в неговата компания. Чувстваше се като замаяна в негово присъствие и не одобряваше особено поведението си. След закуска съблече подгизналия костюм и сложи елегантен от тъмносиня коприна с множество ширити и панделки. После младият господин не се отделяше от нея и я разведе из влака. На китките и около врата костюмът беше с набрана дантела и госпожицата замахваше невинно с ръце винаги когато казваше нещо, защото й беше приятно да се показва. Лиланд вече я води при инженера на влака, където изслушаха оценката на машиниста за състоянието на композицията. (Човекът ги увери, че ще пристигнат живи и здрави в Палм Бийч.) Сетне заведе Каролина най-отпред, откъдето се виждаше как релсите потъват сред голите дървета.

Денят беше мразовит, наоколо не се мяркаха никакви хора. Полата на Каролина шумолеше на вятъра, когато пристъпи след Лиланд навън — беше значително по-топло, отколкото в Ню Йорк, но все пак й се стори хладно. В купето зад тях имаше меки канапета, огромни географски карти и кадифени завеси, всичко тънеше в лукс, покривът беше куполообразен, поддържан от позлатени колони. Парапетът беше от лъскаво дърво.

— Харесва ми как гледката се стопява, когато си на влак. Представяте ли си как ще се почувстват прадядовците ни, които дори не са имали представа какво е влак и никога не са се наслаждавали на толкова удобно и безпроблемно пътуване? Имаме късмет, че живеем сега, точно в този момент, че можем да отпътуваме накъдето пожелаем…

Неочаквано той замълча и се взря сред дърветата. На Каролина й подейства почти като шок, когато съзря Лиланд неподвижен, дишането й стана накъсано, докато го наблюдаваше и признаваше, че е невероятно красив. Влакът се поклащаше, той протегна ръка и се подпря на позлатената колона. Тя примигна и продължи да го наблюдава. Беше едър, но слаб, сякаш целта на тялото му беше да крепи мощните рамене. До такъв внушителен мъж се чувстваше дребна и незначителна. Косата му беше по-дълга, отколкото се носеше, и покриваше ушите. Когато той се обърна, младата жена откри, че го е зяпнала и я завладя чувство на срам.

— Утре следобед ще бъдем във Флорида — обясни той с необичайно мек и премерен тон.

Каролина засрамено беше свела поглед към обувките си. Той едва ли щеше да прекарва толкова време с нея, ако не я намираше красива, но не й беше казал нищо мило, прецени тя, за да не се възползва от нея, или защото беше срамежлив, или пък поради друга причина. Сети се, че мястото й я очаква и ще се върне, без да е преживяла романтичен момент с Лиланд. Погледна сините му очи и реши, че от нея зависи да му покаже как се чувства.

Стисна чадърчето в дясната си ръка и направи крачка към Лиланд. Знаеше, че трябва да се усмихва, но вече бе нервна и забрави и най-основните неща. Единствената й мисъл в момента беше да се доближи до Лиланд, след което да се завърти и да застане между него и парапета. Може би тогава щеше да се опомни и да се усмихне. Той я наблюдаваше напрегнато и тя отстъпи кокетно, облегна се на парапета. Така и не се усмихна, защото вагонът се разтърси, тя изгуби равновесие и цялата й тежест се отпусна на перилата отзад.

Чу се ужасно хрущене. Вятърът свистеше покрай ушите й и за миг тя осъзна, че ще умре. Колелата пищяха по релсите. Каролина мерна заглавията във вестниците: „Новото попълнение в обществото намира ужасния си край южно от Мейсън-Диксън^[1]“ или пък „Неблагодарно парвеню зарязва благодетеля си, среща създателя ден по-късно“. Знаеше, че тялото й, изпитало толкова малко неща за седемнайсет години, щеше да бъде смазано и изоставено от късметлиите, които се возеха в безопасност.

Отвори очи и разбра, че животът й все още не е приключил.

Лиланд я стискаше за едната ръка, а с другата бе прегърнал позлатената колона. Наблюдаваше я напрегнато, а небето над тях и земята под тях профучаваха с главоломна скорост. Сърцето й блъскаше бясно и Лина се запита дали не се е качило в гърлото, но бе завладяна и от неестествено спокойствие. Лицето на Лиланд беше зачервено от усилие. Облаците зад него изглеждаха златисти на светлината на слънцето. Той я затегли с всички сили и госпожицата здраво стъпи на крака. Съгледа счупените перила и едва сега осъзна колко близо е била до опасността да стане на парчета.

— Благодаря — прошепна му.

— Добре ли сте?

Тя погледна Лиланд и забеляза, че е не по-малко потресен от нея.

— Да — кимна му. — Ще бъда след минута-две.

Страхът й все още не се беше стопил, но прецени какви възможности крие моментът. Не беше безогледна манипулаторка на социални ситуации — все още не беше станала — но веднага сграбчи възможността. Затвори очи, разтвори устни и се отпусна в ръцете му.

— О, Лиланд, ами ако не беше до мен… — продължи Каролина. Не се наложи да казва нищо повече: той вече я прегръщаше и дланите му притискаха коприната на гърба й.