Ана Годбърсън
Завист (7)

Пета глава

„Чувам, че двойките от младото поколение имат само една голяма съпружеска спалня. Това наистина е интелигентен начин да се оползотвори пространството, а и трябва да се осигури наследник. Независимо от това, предпочитам разрешението на по-възрастните двойки: отделни спални за съпруга и съпругата, защото така някои дразнещи лични факти остават скрити…“

„Наръчник на Ван Камп за домакинството на дами от висшето общество“, издание 1899 г.

Хълмовете бяха в наситения зелен цвят, който природата пази единствено за часовете след обилен дъжд, и конят под Хенри Скунмейкър пореше влажния въздух толкова бързо, че той усети как светът около него се размазва. Пред него беше Даяна Холанд — лъскавите й червеникавокестеняви къдрици се бяха разпилели и подскачаха по раменете й. Тя се извърна, за да се увери, че той я следва. Беше облечена в бяла рокля и му напомняше на гръцка статуя в музей „Метрополитън“, а дребното й тяло подскачаше на гърба на огромното лъскаво животно. Пришпори своя кон, вече потен от усилието, искаше му се да полети напред по-бързо и тогава, когато вдигна лице, за да я погледне, усети груба тъкан до бузата си и си спомни, че се е отпуснал върху бродираните възглавници на канапето, на което спеше, откакто се ожени. Наставникът на Пенелопи по въпросите на вкуса, Айзак Филипс Бък, беше го докарал след круиз през Дарданелите.

— Хенри!

В първия момент напълно обърканият Хенри не можа да разграничи съня от реалността, макар да таеше надеждата, че сцената с обраслите в пищна зеленина хълмове, препускащите коне и най-младата представителка на семейство Холанд скоро ще се върнат отново при него. Зарови лице във възглавницата, за да се скрие от резкия глас на баща си, и пак усети бодливата тъкан на възглавницата под гладката си кожа. Докосването до вносната турска бродерия му се стори много по-остро от влажния въздух в провинцията, споменът за който избледняваше бързо и по никакъв начин не успяваше да го задържи.

— Хенри!

Хенри протегна дългото си тяло, за да седне, след което допусна първата грешка тази сутрин. Отвори очи и го прониза рязка болка, щом ярката утринна светлина докосна измъчените му ретини.

— Ох — изпъшка немощно.

— Да, боли, знам — отвърна баща му и седна на канапето до сина си.

Уилям Сакхаус Скунмейкър беше едър мъж, широкоплещ и закръглен, но дали тялото му или сарказмът в гласа му оказа влияние, не беше ясно. Тази сутрин беше облечен в тъмнокафяв костюм, който пролъсваше в пурпурно при докосване от светлината, а косата му беше наситеночерна, очевидно изкуствено постигнат цвят. Лицето му беше подпухнало, прорязано от спукани капиляри, въпреки това ставаше ясно от кого е наследил синът му костната структура. И сега, както винаги, на бащата му личеше, че е изключително богат.

— Какво правиш тук?

— Тук ли? — прозвуча глухо гласът на Хенри.

Усети се, но нямаше сили да говори по друг начин. За разлика от баща си все още беше строен, със силни, изваяни черти, сякаш пресъздадени върху мрамор, а вътрешностите му заплашваха всеки момент да запротестират шумно. Стаята, в която се намираха, бе непосредствено до спалнята му, крило на втория етаж, което бе почти изцяло за него. Докато беше дете, тук спеше гувернантката му, а когато миналата пролет напусна „Харвард“, превърнаха стаята в нещо като кабинет — нали все повтаряше, макар и с половин уста, че ще поднови обучението си в „Кълъмбия“, където приятелят му Теди Кътинг завършваше по онова време. Паркетът в стаята беше лъснат до блясък, на тавана с уверени мазки бе нарисуван щастлив пикник на тревата. За момент погледът му се отклони натам и бе завладян от детинската мисъл, че ако подскочи, ще се озове на пикника и ще успее да се скрие.

Баща му, изглежда, усети накъде се е устремила фантазията му.

— Престани с детинщините, Хенри — сряза го.

— Добре.

Хенри винаги говореше с пасивно примирение, а сега затвори и очи. Имаше чувството, че езикът му се е подул като на мъртва риба, изхвърлена на скалите. После се сети колко изпи снощи, за да издържи бала и да не забелязва нищо. Преди това или по-точно, преди да настъпи върховният момент на опиянение, си беше мислил за Даяна, която неведнъж се опитваше да види след сватбата, но така и не беше успял. Съумя единствено да я зърне бегло, защото тя си тръгваше тъкмо когато той влизаше в музикалната зала на Лиланд Бушар. Стори му се свежа, румена, като всяко шестнайсетгодишно момиче, но заредено с гордостта на отхвърлена от любимия си жена, намерила у себе си сили да вдигне глава и да преодолее унижението.

— Кажи какво правиш тук?

Хенри притисна ръце върху гърдите си. Не помнеше как точно се беше озовал на канапето, но утрини като тази, когато се опипваше, за да се увери, че всичко му е на място, вече се превръщаха в навик. Тази сутрин изглежда беше наред. Освен това все още беше облечен в смачкана бяла риза от италиански лен, същата, с която — поне така му се струваше — беше снощи, и черен официален панталон. Беше с черни чорапи, обувките му се търкаляха до бялата копринена жилетка, стъпкана на пода. Вратовръзката му я нямаше.

— Спя.

— Очевидно.

Хенри се изправи.

— Дълга вечер — отвърна той и му се стори, че без всякакво усилие би могъл да спи още сто години.

Наведе се, за да вдигне жилетката, и моментално съжали за направеното движение. Бързината, с която посегна, бе причината за режеща болка в главата. Изправи се още по-бързо и призова всичката си останала енергия, за да остане прав.

По-възрастният Скунмейкър се изправи, прокашля се и заговори по-меко:

— Хенри… — Погледна сина си и за момент мислите му се зареяха към далечното минало. Докато стояха в изискано обзаведената стая с ламперия, двамата бяха завладени от чувство на неловкост. — Борбата ми за кмет започва да дава добри резултати.

За момент Хенри се беше подвел, че ще успее да се спаси от гнева на баща си, но сега потръпна от страх. У. С. Скунмейкър беше от бизнесмените, които помитат всичко от пътя си и вече бе наследил няколко богатства, но наскоро реши, че иска да се сдобие със слава и почит, затова се устреми към света на политиката. Беше уверен, че трябва да стане кмет, и бе започнал да се страхува от безотговорността на сина си. Както никога досега, винаги когато бе възможно, се стараеше да го вкарва в правия път. Заради тази нова амбиция вече го беше заплашил, че ще го обезнаследи и положи огромни усилия, за да го превърне в женен мъж.

— Така ли? — Политическите амбиции на баща му бяха последното, което го интересуваше.

— Да. От партия „Семеен прогрес“ се нуждаят от кандидат за кмет и по всичко изглежда, че вярваме в едни и същи ценности.

— И какви са въпросните ценности? — попита иронично Хенри.

Нямаше нито кураж, нито сили да изтъкне очевидната глупост на проекта, защото мнозина от гласуващите за партия „Семеен прогрес“ бяха нещастните наематели на жилищата, собственост на компанията на Скунмейкър. В тях лукс като отопление и гореща вода не съществуваше.

— Говорим за науката и иновациите — отвърна задъхан от нетърпение баща му. — В прогреса на обществото и мисията на човечеството да подобри света. Да не забравяме и неповторимата радост да имаш собствено семейство и да живееш.

Хенри едва потисна смеха си и пристъпи към прозореца. Изглежда не успя да прикрие своето отношение към думите на баща си, защото усети как старият изсумтя зад него.

— Май се съмняваш в предаността ми към семейството. — Тонът на баща му се беше променил най-неочаквано и сега беше пълен с гняв. — Какво ли знаеш?

— Знам, че… — започна Хенри, но се поколеба. Дори не беше сигурен какво точно се опитваше да каже.

— Млъквай, Хенри! Няма никакво значение какво мислиш за мен или какво мисля аз за теб. Има значение какво хората от този голям град виждат у нас двамата. Дали ни приемат като семейство от похотливи, безгрижни личности, или като целеустремен бизнесмен, който трябва да изхранва съпруги и деца?

— Аз нямам деца — отвърна Хенри.

Поне това му се струваше невероятен късмет. Усети, че му прилошава, гаденето прииждаше на вълни, една от които плисна напред в мига, в който си помисли, че в едно отношение е все още свободен.

— Не — изсмя се грубо баща му. — Няма и да имаш, ако продължаваш да спиш на канапето. Разпитах прислугата и ми докладваха, че се будиш тук всяка сутрин. Възможно ли е да не си…

— Не!

Хенри погледна баща си и забеляза отвратителна смесица от веселие, ярост и недоверие по лицето му. Двамата останаха втренчени един в друг дълго, а по лицата им се изписаха неизречени монолози.

— Значи — продължи старият Скунмейкър, много по-миролюбиво, отколкото преди няколко секунди, — трябва да престанете да се държите като глупави деца. До изборите искам внуче. Имаш време до ноември 1901-ва, Хенри, което означава, че разполагаш с предостатъчно време. Няма да е зле, ако е момче. Здраво момченце, което да вдигна високо над тълпата. Какво ще кажеш?

— Татко, едва ли…

— Да не би да ви прекъсвам? — Двамата Скунмейкър се обърнаха към вратата на спалнята. Пенелопи беше застанала на прага, облечена в пола на волани и бяла шифонена блуза с висока, колосана яка. Черната й коса беше вдигната ниско над гладкото чело. Загрижеността по лицето й премина в угодническа усмивка и тя кимна. — Добро утро, господин Скунмейкър.

— Добро утро, Пенелопи.

— Много се извинявам, че ви прекъснах — продължи като мило момиченце, макар да не притежаваше подобни качества. — Току-що получих покана от семейство Холанд за тази неделя, за обед. Трябва да отидем заради милата Елизабет и да й покажем, че между нас няма и следа от лоши чувства. Тя, естествено, веднага ще разбере, че съюзът ни е самото съвършенство, че я обичаме, независимо от онова, което едва не се случи.

Хенри бе готов да я среже с едно категорично „не“, както винаги, когато разговаряше със съпругата си, но в момента не беше сигурен дали е по-отвратен от начина, по който баща му и Пенелопи се усмихваха един на друг, или от мисълта да отиде в дома на семейство Холанд като женен мъж. Беше обяснил постъпката си с всички думи и изрази, които владееше, ала все още нямаше знак, че Даяна е получила писмата му. Независимо от това продължи да й пише, просто защото не знаеше какво друго да направи. Тъкмо затова сега наведе глава.

— С Теди сме планирали пътуване до Палм Бийч, за да се измъкнем от противния студ и да поналовим риба. Тръгваме във вторник, така че преди това няма да разполагам с почти никакво време за социални събития.

— Не знаех, че ще ходиш в Палм Бийч — отвърна остро Пенелопи.

— Взех решението импулсивно — отвърна нещастно съпругът. Усети, че Пенелопи го поглежда недоволно, но нямаше сили да срещне погледа й. — Така че имам много за вършене… — измърмори набързо.

— В такъв случай — продължи тя и отпусна ръка на ханша си, — аз ще наредя да ти съберат багажа, ще уредя и собственото си пътуване, за да съм спокойна, че всичко ще бъде наред, когато пристигнеш.

Хенри не беше сигурен какво е изражението му в момента, но Пенелопи не скри колко е доволна от малката си победа.

— Ще доведа и приятелка за компания — обяви, все едно говореше на себе си.

— Чудесно — обади се баща му и приключи разговора.

— Добре. — Хенри се насили да се усмихне и на двамата. Личеше, че баща му ще продължи да го притиска да направи цяла сюрия здрави бебета, но това за Хенри бе толкова неестествено и противно, че дори нямаше желание да се замисли. Беше наясно, че старият ще го подхване отново. Сега обаче нямаше да каже и дума, тъй като Пенелопи беше при тях, нагласена като истинска дама, като най-изисканото момиче от класата им. Значи имаше някаква полза от приличието, замисли се с горчивина Хенри, когато се шмугна покрай съпругата си и влезе в спалнята, за да поспи няколко часа.