Ана Годбърсън
Завист (21)

Деветнайсета глава

„Добре че госпожица Елизабет Холанд е отново сред нас. Така ли е наистина? Миналата година преживя много травми и можем единствено да предполагаме, че присъствието й тази седмица в Палм Бийч е доказателство за отчаяното желание на майка й да я омъжи. Това е и обяснението за приятелството на младата дама с госпожа Хенри Скунмейкър, която открадна годеника й…“

Из светските страници на „Ню Йорк Нюс ъв дъ Уърлд Газет“, петък, 16 февруари 1900 г.

Към пет часа в Палм Бийч започна да се смрачава, но влажният въздух остана все така горещ. Гостите на „Ройъл Поенсиана“ се бяха преоблекли за четвърти път и се събираха на Коконът Гроув, за да пият чай и да хапнат по парче торта, посипана с кокосови стърготини. По това време в хотела беше тихо. Двама се бяха облекли независимо един от друг, водени от една мисъл, докато се разхождаха под дърветата. Палмите над тях трептяха също като крила на праисторически птици, а чуруликането на канарчетата се носеше в тишината. Чуваше се и хрущенето на чакъла под краката им, докато вървяха бавно и спокойно.

— Радвам се, че се чувствате достатъчно добре, за да се поразходите — заяви най-сетне Теди Кътинг.

И той като придружителката си беше облечен в бял лен. Закопчаната му риза беше пъхната в панталона, единствените аксесоари бяха златните копчета за ръкавели. Елизабет беше облечена в бяла блуза и пола и също имаше нещо златно — кръстът на верижка на врата й.

— И аз се радвам — отвърна тя с известно притеснение.

Досега не се беше проявила като добра гостенка, а и се беше надявала да помогне на сестра си значително повече. Прилошаването във влака така и не отмина, когато пристигнаха, което я учуди, тъй като близостта с брега открай време й действаше успокояващо — поне в момента лекият бриз й влияеше благотворно.

— Не е никак весело с мен! — възкликна тя и се опита да се засмее. — От доста време не съм на себе си.

— Сигурно годината е била ужасна — отбеляза любезно Теди, точно както беше възпитан.

Наблюдаваше Елизабет със сериозен поглед и тя прозря, че той иска нещо повече, ала не знае как да го постигне. — Жалко, че не можахме да си поговорим както едно време. Не ти бях достатъчно добър приятел.

— О, Теди! — Елизабет изненада сама себе си, като се разсмя напълно естествено, звънливо. А и как иначе, след като последните събития бяха описани по такъв начин. — Годината наистина беше тежка, но ти, както винаги, се представи като съвършен джентълмен.

Теди поклати глава и погледна арката от зеленина над тях.

— Това не е донесло нищо добро на никого, не е ли така? Мълчаха през следващите няколко крачки. Елизабет се озадачи какво ли точно има предвид с тези думи.

— Докато беше сгодена за Хенри… — започна той, неспособен да довърши.

Личеше, че му е трудно, и докато Елизабет го наблюдаваше, не можеше да се начуди колко много прилича по външен вид на бившия й годеник, а колко различно впечатление създава. Теди също беше висок и строен, типичен представител на американската аристокрация. Хенри излъчваше някаква насмешливост, докато у Теди се долавяше спокойствие и достойнство. Спомни си колко добър приятел й беше навремето, макар да флиртуваше с нея и да подхвърляше забележки за красотата й, но умееше да задава и философски въпроси, над които бе започнал да се замисля, докато учеше в „Кълъмбия“, и винаги се интересуваше от мнението й. Когато баща й почина, той я разхождаше с карета в парка, седеше търпеливо до нея и не очакваше да разговарят на всяка цена.

— Знаех, че съюзът ви няма да е сполучлив — призна най-сетне той. — Може и да съм направил нещо нередно.

— Какво си направил? — полюбопитства небрежно Елизабет. — Все пак аз бях тази, която прие предложението и знам, че не си сторил нищо нередно.

Теди беше сложил ръце зад гърба си и я погледна.

— Ти не го обичаше, нали?

— Вече не е тайна, че семейството ми е сполетяно от трудности. — Елизабет говореше предпазливо, подбираше всяка дума, преди да я изрече. — Онова, което сторих — онова, което бях готова да сторя — беше заради тях.

— Хенри ми е приятел, но се радвам, че не се омъжи за него. Много се страхувах, че в брака ти няма да има и следа от обич. Не казвам, че… изпитанието, на което беше подложена, е било нещо хубаво… Ако излезе нещо добро, то… — Гласът на Теди затихна и заговори по-бързо, сякаш най-неочаквано бе попаднал в разгара на непредсказуем разговор и нямаше представа накъде да поеме. Както обикновено бе официален, но тя долови тъгата му. — Нали не мислиш, че съм навлязъл в прекалено лична територия?

— Не, разбира се. Всъщност… — Елизабет бе обзета от необичайното желание да си признае всичко. Наясно бе, че навремето Теди беше влюбен в нея и вярваше в лъжите за „спасяването“, които публикуваха във вестниците, но имаше чувството, че той ще прояви разбиране относно чувствата й към Уил и трудностите, които беше преживяла заради него. — Миналата есен, когато бях… отвлечена… Не беше точно… — Елизабет погледна Теди, за да се увери, че по лицето му има единствено обич и загриженост и замълча. Искаше й се да разголи душата си, да разкрие измамата, но възпитанието не й позволи. Ето че и тя стана по-официална. — Теди, иска ми се някой ден да ти разкажа всичко. Отчасти вината беше моя, знаех, че няма да издържа този брак без обич. — Тя се засмя и си припомни мазолестите ръце на Уил, загорялата му под калифорнийското слънце кожа и добави: — Още преди изпитанието знаех, че Хенри не е мъжът за мен. Той обаче се прояви като далеч по-деликатен от мен.

Тя спря. Теди направи още няколко крачки и се обърна към нея. Листата хвърляха сенки по лицата им, а слънчевите лъчи се отразяваха във водата и разпиляваха ослепителни отблясъци. Сивите му очи се ококориха, той направи крачка към нея, все едно възнамеряваше да я целуне. Още по-странно бе, че тя си представи нежния натиск на устните му, след което затвори очи с надеждата Уил да не ги наблюдава отгоре. Припомни си колко ревнив беше и трудностите, които изтърпя заради него, и засрамено се извърна настрани.

После се насили да заговори по-ведро и смени темата.

— Разкажи ми как е Хенри?

Теди изкара някакво подобие на смях или може би беше въздишка.

— Знам, че тя ти е приятелка, но просто не разбирам — отвърна и огледа изражението на Елизабет, за да се увери, че не я е обидил. — Имам чувството, че е продал душали в нощ, когато е пил прекалено много и сега дяволът се е вселил в тялото му. Според мен дори не обича Пенелопи. Тя го преследваше най-безсрамно, докато мислехме, че ти си… че те няма, а той изобщо не се интересуваше от нея. Дори смея да кажа, че го отвращаваше, но това противоречи на последвалите събития.

— Според мен тя е продала душата си за съответната цена — отвърна тихо Елизабет.

Мислеше си за разказа на Даяна как Пенелопи беше извоювала с изнудване пътя си до олтара и с тъга осъзна, че Хенри не беше признал истината дори пред най-добрия си приятел.

— Тя много ли искаше да се омъжи за него?

— О, да, още преди… — Елизабет замълча и се усмихна на Теди.

Почувства се неудобно, че клюкарства, макар Пенелопи да беше темата на разговора и тя самата беше измамница. Въпреки това й достави удоволствие да чуе, че според него Хенри не обичаше съпругата си. Мисълта, че сестра й и Хенри могат да изживеят истинската си любов, повдигна духа й.

Отново поеха по алеята, този път по-близо един до друг. Пристъпваха спокойно, все едно влезли в такт. Спогледаха се, но се почувстваха неловко и извърнаха погледи. Тя отново вдигна очи към него и шарената сянка остави петна по лицата им. Госпожица Холанд примигна, Теди отвърна на усмивката й, което бе напълно естествено, без конкретна причина или може би причината бе всичко, което ги заобикаляше. За пръв път от месеци й се стори, че животът й може да бъде дълъг, но не и помрачен от нещастие.

— Не се тревожи, Лиз — подхвърли той. — Повече няма да те карам да говориш по този или друг въпрос, който ти създава неприятни усещания.

После я привлече до себе си и тя усети задоволство, докато двамата вървяха под високите палми. Навярно, замисли се, кристалночистият въздух във Флорида й се отразява добре.