Ана Годбърсън
Завист (33)

Трийсет и първа глава

„Шпионинът ми в «Ройъл Поенсиана», където мнозина от най-видните нюйоркчани се радват на слънцето, мълчи. Последното съобщение ме информира, че Даяна Холанд е била обградена от вниманието на брата на съпругата на бившия годеник на сестра й, а младата дама е отвръщала на вниманието му…“

Из колонката „Игривият Галант“ в „Ню Йорк Импириъл“, сряда, 21 февруари 1900 г.

Беше часът, в който жените отиват в стаите си, за да се преоблекат за вечеря, а небето се превръща от бледосиньо в пъстро, както по време на фойерверки. На широката веранда на хотела бащи, съпрузи и братя пиеха следобедни коктейли, отпуснати в удобни ратанови столове в избеляло оранжево и пурпурно. На коленете им бяха сгънати вестници, някои бяха получили телеграми на сребърни подноси. Пушеха пури, разговаряха за голф и лов, къде са ходили през деня и значително по-тихо за състоянието на пазарите. В далечния край, облегнат на белия дървен парапет така, че да не го виждат всички, Хенри се опитваше да се напие максимално бързо, съвсем сам.

В живота му вече нямаше радост. Дните във Флорида минаваха, всеки същият, както предишния. Пред хората се държеше официално със съпругата си, иначе я избягваше. Наблюдаваше как Даяна се смее с Грейсън Хейс, а след закуска отиде с него на плаж. Вече беше наясно, че тя няма надежди за него, и изпита пълната тежест на многобройните си идиотски прояви. След нощта, прекарана с Пенелопи, знаеше, че е постъпил като глупак, но допреди няколко часа беше сигурен, че Даяна не е разбрала. Освен това видя изражението на Пенелопи, когато я предизвика — вече не можеше да съсипе Даяна, както беше заплашвала. Собствената й репутация беше значително по-ценна. Само че вече нямаше как да се възползва от това. За него беше напълно безсмислено, както всяко друго безсмислено нещо в целия безсмислен свят.

Беше приемал за даденост и изискаността, и вкуса си, и способността си да избира когато и каквото пожелае. Сега с ужас разбра, че вместо да получи онова, на което държеше, се беше подхлъзнал и съсипваше всичко по пътя си. Тази сутрин, преди Даяна да му каже колко много са се променили нещата, той нямаше нищо против да я вижда в компанията на Грейсън. Допусна грешката да прочете клюкарската колонка над рамото на един господин и най-кошмарните му страхове бяха потвърдени.

— Хенри!

Дори начинът, по който името му звънеше, го подразни. Все пак вдигна поглед над чашата си с коктейл джулеп и забеляза да приближава Теди. Приятелят му вече беше облечен във вечерно сако и за разлика от Хенри вратовръзката му беше на място. Хенри беше в риза от италиански лен, на която беше забравил да сложи копчетата за ръкавели, а последните две копчета не бяха закопчани. Отпи глътка и се намръщи, макар в момента това да беше единственият човек, когато можеше да издържи до себе си.

— Хенри — повтори Теди, пресече верандата и застана до колоната, където се беше облегнал приятелят му. — Къде се криеш?

Хенри откъсна черните си очи от Коконът Гроув, където няколко жени се бяха пременили след чая и се разхождаха с влюбените в тях мъже. Въртяха небрежно чадърчетата си и той усети, че гледката му е противна.

— Не се крия… просто нямам повече сили за партита.

— Разбирам те — отвърна Теди.

— Едва ли — сопна се мрачно Хенри.

Съзнаваше, че се държи противно, но Теди отдавна беше свикнал с тъпото му поведение и сега бе твърде късно да се променя. Още повече приятелят му го търпеше.

Приближи сервитьор и Теди посочи напитката на Хенри.

— Още две, ако обичате.

— Направо поръчай четири, защото този се бави цяла вечност — измърмори Хенри, въпреки че сервитьорът вече се беше отдалечил. Замахна мързеливо с ръка, сякаш нищо нямаше смисъл и изискваше прекалено голямо усилие.

— Писна ми и ми се струва, че причините ми не са много по-различни от твоите.

Хенри погледна косо приятеля си и за пръв път забеляза бръчките по челото му.

— Я! — успя да изрече. Беше сигурен, че причините на Теди съвсем не са толкова мъчителни, колкото неговите.

— Да — натърти Теди, зарея поглед към морето и за момент оранжевата светлина на залеза се отрази в сивите му очи. Изглеждаха избелели и състарени. — Май ще се откажа за известно време.

Хенри, който се отнасяше към живота си така, сякаш беше кладенец, на чието дъно се беше озовал, се подразни.

— Ще се откажеш ли? — отвърна иронично.

Лесно му беше на Теди, реши младият Скунмейкър, след като беше завършил колеж и не се беше обвързал в брак.

— Ще се справиш и без мен — отвърна Теди с мрачна усмивка.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

Сервитьорът донесе питиетата, двамата се обърнаха към парапета на верандата и за момент останаха загледани замислени в далечината. Слънчевите лъчи блестяха по зализаните им коси. Хенри стисна зъби, докато очакваше отговора на приятеля си.

— Заминавам на война.

— Война ли? — Хенри бе твърде поразен и дори не отпи.

— Да, постъпвам в армията. — Хенри продължи да го наблюдава ококорено, в пълно недоумение, и Теди добави: — Нали бях кадет в гимназията.

Младият Скунмейкър извърна поглед. Бяха учили в една гимназия, но не помнеше приятелят му да е бил кадет.

— Къде…

— Надявам се да стана офицер и да ме изпратят на Филипините. Вече писах на познати на татко във Форт Хамилтън и се надявам да ме вземат веднага след като се върнем в Ню Йорк. Не мога да чакам чак до утре… Заминавам довечера, след вечеря.

На Хенри всичко това му се стори безкрайно далечно и го погледна ужасен. Само като се замисли, настръхна целия. Сети се за няколко отговора като: „Боже господи“ или „Браво“, но всъщност заяви:

— Може да умреш.

Теди се подпря с лакти на парапета и се приведе напред.

— Разбира се, че е възможно да умра. — Стисна чашата и се усмихна. — Само че не мога да остана тук безкрайно дълго, да оглеждам новите момичета в новите им рокли и да започвам да се наливам с алкохол от четири следобед до четири сутрин. Не, така човек си пропилява живота. Не искам да се крия от опасностите — не е мъжка постъпка. Поне така си мисля. Да погледна трудностите в лицето и да поема напред — така се прави.

Хенри забеляза, че Теди не каза, че той си пропилява живота, а че човек си пропилявал живота. Не се обиди. Беше впечатлен от думите, а и слушаше с половин ухо.

— Говорих с прекрасното създание, за което беше сгоден, Елизабет Холанд, и усетих, че тя иска да се проявя като по-задълбочен. Толкова е фина, крехка, а откакто се върна от онова изпитание, вече не търпи лудории и безобразия. Как е възможно тя да осъзнае стойността на живота, а ние да не можем?

Теди замълча и потри лицето си с ръка. Хенри може би щеше да се запита дали приятелят му не страда от несподелена любов, но той смени темата.

— Както и да е, страната ни е млада. Искам да проявя отговорност, да работя в неин интерес, за да се прослави. Ако аз не го направя, Хенри, кой ще го стори? Добър водач съм, наясно съм как да обяснявам мотивите за постъпките на хората.

Двамата се облегнаха на лакти и отново се загледаха напред. Беше топло, клоните на палмите едва потрепваха, все едно въздишаха. Хенри мислеше за по-младата от сестрите Холанд: как за няколко секунди се беше превърнала от необуздано момиченце в разсъдлива жена, и то не, без да изгуби звездите в очите си; какъв му се струваше животът, докато си въобразяваше, че е негова. Каква загуба!

Тогава Теди отпусна глава и продължи с по-различен глас:

— Може би, когато се върна, ще съм заслужил живота, който искам.

Жените, облечени в тафтени рокли, се връщаха към хотела, също като пасаж пъстри риби, и се отправяха към стълбите. На верандата се чуха поздрави и тракането на високи токчета по дървения под. Беше време за вечеря и никой не можеше да се крие. Първо Теди, а след него и Хенри се оттласнаха от парапета и допиха питиетата си. Хенри тупна приятеля си по рамото, когато се смесиха с останалите.

— Ще ми липсваш — заяви той. — Гледай да не те убият.

— И ти ще ми липсваш — отвърна небрежно Теди. — Внимавай и теб да не убият.

Хенри се засмя добродушно и си каза, че няма защо да се притеснява. Сам беше съсипал отношенията си с Даяна, но вече виждаше начин да ги оправи. Теди беше прав. Животът представляваше малък прозорец и нямаше смисъл да обърква всичко, след като бе толкова трудно да се спре. Щом се върнеха в Ню Йорк, и за него, и за Теди щяха да настъпят трудни времена и той щеше много да внимава да не го убие жена му, да не се самоубие сам или някой друг да не посегне на живота му. Все пак имаше за какво да живее, ако не това, поне можеше да мечтае.

Тя се качваше по стълбите, прихванала под ръка Грейсън Хейс, облечена в рокля в екрю, с широкопола шапка и макар да не го погледна, младият Скунмейкър усети как отмаляват коленете му. Беше прелестна. Вече нямаше нищо против, че е с Грейсън, и знаеше, че трябва да понесе последствията от онова, което й беше причинил. Животът предстоеше и ако се налагаше, щеше да го използва целия, за да си я върне. Вече нямаше смисъл да й обещава каквото и да било, оставаше му единствено да действа.