Ана Годбърсън
Завист (50)

Четирийсет и осма глава

„Моля те, прочети го цялото.“

Х. С.

Писмото пристигна следобед, когато дъждът все още плющеше и куриерът беше мокър до кости. Даяна погледна оставената върху керамичната табла край вратата пратка с боязън. Вече бе напълно сигурна, че Хенри е видял какво е направила и беше готов да я обсипе с хули. Всички бяха вечеряли, а някои дори бяха заспали — кой знае защо, Даяна реши, че няма кой да прочете мислите й, затова взе писмото. Не беше сигурна дали ще успее да осмисли написаното от него.

Едит, която все още не се беше възстановила след изпитото количество алкохол у семейство Хейс, погледна писмото след вечеря, но очевидно нямаше достатъчно енергия да разпитва.

— Как само ми се иска да съм млада като теб — беше всичко, което спомена, преди да се отправи към стаята си.

Изминаха няколко часа и небето стана пурпурно, преди Даяна да събере кураж да счупи печата. Потръпна и пак остави писмото. Каза си, че трябва да се стегне и да приеме последствията от действията си. Затова взе писмото, настани се върху мечата кожа и сгъна крака и полата под себе си. Пое си въздух и тогава нахлу мъката. Когато най-сетне остави писмото, беше различен човек.

„Моя любима Дай,

Наистина оплесках всичко.

Отстрани погледнато положително е смешно и ако не се беше случило на мен, със сигурност щях да се посмея. Но този път става въпрос за теб и това е най-голямата трагедия за мен.

Трудно е, след като прегреших толкова много пред теб, а през цялото време вярвах, че се опитвам да те предпазя. Истината е, че това беше намерението ми, макар да не успях да го осъществя. Това беше и намерението ми, когато се ожених за Пенелопи, и сетне при всички грешки, които допуснах. Надявах се да те опазя в безопасност, да не позволя името ти да се споменава в скандал. Сега вече разбирам какъв глупак съм бил и колко безсмислено е било всичко. Действията ми ти причиниха огромно страдание, аз също се измъчвах непрекъснато, защото те виждах с друг. Няма спор, провалих се, а не мога да го понеса.

Истината е, че предпочитам да умра, вместо да те видя, като любима на някой друг — част от мен умря, когато те съгледах с Грейсън в дома на семейство Хейс. Тъкмо заради това, както и воден от желанието да остана за известно време сам и да помисля над всичко, което обърках, напускам града. Записах се в армията. Ще се бия за великата ни нация в Тихия океан. Наясно съм, че е възможно да умра, но е по-добрият край, отколкото да живея без теб, освен това ми се струва, че като помисля разумно над фактите, ще мога да продължа живота си, макар пътят дотам да минава през неописуеми опасности или дори да води до смърт, но така се доказва, че си мъж.

Писмото става прекалено дълго и сигурно вече си отегчена. Исках да ти кажа, преди да замина, че съжалявам невероятно много за болката, която ти причиних. Ако загина, искам да знаеш, че си голямата ми любов. Когато четеш това писмо, вече ще съм заминал, въпреки това винаги ще бъда до теб…

Твой завинаги, Хенри Уилям Скунмейкър“

Даяна прочете писмото три пъти, притисна опакото на ръката си към устата и се застави да не заплаче. Мигаше бързо, но така и не се получи. Разплака се пред огъня, сетне се премести на леглото, за да продължи. Плачеше заради всичко, което беше направила като отмъщение, заради глупавите недоразумения между нея и единствения мъж, когото беше обичала, и най-вече заради разстоянието, което ги разделяше. То се беше превърнало в бездънна бездна и сега вече нямаше как да прокара мост между двамата. Най-лошото бе, че предателствата им бяха причинени от липса на доверие, а не от подли намерения.

Отиде до прозореца и погледна към трепкащите светлини и бледите звезди. Колко ли грешки се допускаха, питаше се. Колко ли сърца бяха разбити от небрежност и заради изпуснати нерви? Колко ли грешки, допуснати преди десетилетия, се криеха зад тези прозорци? Поплака още малко и усети, че сълзите й най-сетне са пресъхнали и е напълно изтощена. Много добре знаеше, че няма никакъв смисъл да продължава да плаче.

Застана пред тоалетката — беше прекрасна, от тъмно дърво, богато гравирана с цветя и ангели. В нея се бе оглеждала много нощи, докато все още бе изпълнена с момичешки мечти. Забеляза, че изглежда по-стара. Кожата под очите й се стори сбръчкана, а чертите й бяха по-изострени. Независимо от всичко, бе наясно, че все още е съвсем млада, че след няколко истински целувки и след като се наспи добре, щеше да върне свежия си вид.

Подпря лакти на масата и отпусна чело в длани. Зарови пръсти в косата и я стисна в юмруци.

— Горката аз, горката аз — прошепна на себе си и бързо започна да вади фибите от косата си.

Най-сетне изтегли и последната, а гъстите кестеняви къдрици се разпиляха като горски пожар в пустошта, и разбра, че сънят може да почака, но трябваше на всяка цена да получи истинските целувки. Посегна към ножиците. Стисна позлатената дръжка и се запита дали не е напълно полудяла. В очите й гореше огънят, който бе напълно потушен през последните седмици, и бе наясно, че онова, което смяташе да направи, е най-разумното.

Започна да реже. Докато замахваше бавно и решително, къдриците й западаха около нея. Посипаха се в краката й, въпреки това не откъсваше очи от огледалото пред себе си, докато косата й остана къса като на момче. Имаше толкова меко и женствено лице, всеки би разбрал, че е момиче, но решителността й бе непоклатима и нищо не беше в състояние да я спре. Щеше да последва Хенри, макар да беше постъпил в армията и от тук нататък да му предстоеше да живее и да се държи като мъж. В чертите си забеляза нещо ново и много различно отпреди — може би това бе необходимото за довършване на илюзията.

Беше късно, когато за последно се огледа в старата тоалетка. Почувства се поне трийсет килограма по-лека и щом се изправи, реши, че ще вземе само най-необходимото. Извади малък куфар и пъхна писмото на Хенри вътре. После угаси лампите и заслиза по стълбите.

Даяна беше нахлупила мъжки цилиндър с инициалите Х. У. С., бродирани на подплатата, и облякла старо френско военно палто. Остана загледана в къщата дълго, преди най-сетне да поеме към реката. Дъждът беше спрял, въздухът беше чист, хладен. Тя се чувстваше жива, точно както би трябвало, когато предстоеше ново начало.