Ана Годбърсън
Завист (41)

Трийсет и девета глава

„Много е трудно някогашните бедняци да платят на приказно богатите. Само че този град е пълен с хора, които се опитват да го сторят.“

Госпожа Л. А. М. Брекинридж, „Законите в изтънчените кръгове“

Мракът бързо се спусна над Манхатън и онези, които можеха да си го позволят, се скупчиха пред камините. Пред входовете се сгушиха бездомни деца, които едва ли щяха да преживеят до сутринта. Каролина не беше като тези нещастници по много причини. Беше облечена в кожено палто, взето назаем от разведената Луси Кар, и докато ситнеше по непознатите тъмни улици, бе наясно, че й е предопределена съдба, която нямаше да е чак толкова неблагосклонна.

Госпожа Порша Тилт изобщо не беше на същото мнение. Дамата от Запада си беше представяла доста по-скромно бъдеще за Каролина, в което щеше да стои в сянката на красивите и богатите или на онези със стари, прославени имена. Сподели мнението си с бившата си секретарка разпалено и красноречиво, както никога досега, късно предишната вечер, когато Каролина се върна, след като се вози часове наред в каретата без всякаква посока. Добре че хората от персонала на семейство Тилт бяха нещастни и главната икономка се погрижи уволнената да има къде да преспи същата нощ. На сутринта обаче не можеха да направят нищо повече за нея и госпожица Брод взе малкия си куфар и тръгна към града.

Слънцето беше високо в небето, а споменът за Лиланд и добротата в сините му очи още я топлеше. Самоуважението на Каролина се беше върнало, затова не обмисли сериозно възможността пак да се подслони при Тристан, макар да бе напълно реална. Целувките им й се струваха евтини, а начините, по които й беше помагал, ужасни. Беше проява на слабост, каза си, нещо, което беше сторила, за да оцелее, но повече нямаше да мисли по въпроса. Междувременно разполагаше с всичко, което щеше да й осигури бъдеще — беше висока, стойката й беше хубава, имаше вкус, който не беше вроден, а един от многобройните подаръци от Лонгхорн. Имаше нужда единствено от работа, на която да остане незабелязана, дори съвсем за малко, после щеше да намери начин да се превърне отново в себе си. Досега беше успявала — защо тази работа да е по-различна от другите дупки, от които се беше измъкнала със зъби и нокти?

Имаше няколко места, на които се замисли да отиде и да помоли за работа, но Каролина Брод беше станала известна и славата щеше да й попречи. На първо място беше чайната за дами, където си представяше, че работи в канцелария отзад и наглежда уредбата на заведението, кара се на сервитьорките, че не изглеждат достатъчно представителни. Съгледа през прозорците униформените момичетата, които подтичваха като уплашено стадо, и при мисълта, че собственикът ще я накара да облече подобна премяна в черно и бяло, сърцето й се сви. По-късно, докато минаваше покрай новооткрит хотел, се запита дали няма да я наемат да бърше праха в стаите на богатите посетители, докато тях ги няма. Знаеше обаче, че задълженията й ще включват много повече от бърсането на прах, че ако има късмет и получи подобна работа, ще бъде най-обикновена камериерка. В гърлото й се надигна горчилка при мисълта за противната дума.

Едва сега, след като небето притъмня и тя изглежда беше единствената жена по улиците, започна да се пита дали чайната в хотела нямаше да е подходящо място за нея. Само за един ден и една нощ. Може би имаха нар, където да преспи или поне да остави куфарчето си. Може Лиланд да се появеше най-случайно на сутринта, гладко избръснат, с прясно колосана яка и когато видеше любимата си изпаднала в толкова тежко състояние, щеше да направи необходимото. Може би дори щеше да я изнесе на ръце, също като принцесата от някоя приказка. Каролина прехапа плътната си долна устна при мисълта, отвори очи и съзря калдъръмената улица, локвите, които й се сториха зловещи в сумрака, и приятните фантазии отлетяха, прогонени от надигащото се отчаяние.

Мислеше с тъга за Лонгхорн, който я беше защитавал така галантно и беше придал светлина на вечерите й. Светът беше наситен с трудности и брадичката й потрепери, когато си помисли колко той щеше да се ядоса, ако знаеше, че е сам-сама навън. Но ето че беше на улицата и единственото, което можеше да направи, беше да продължи да върви. Пое по тротоара, но настъпи нещо меко. Последва писък, първо от плъха, а след него писна и тя, когато отскочи и забеляза как дребното телце пропълзя покрай другия й крак и хукна към канавката.

— О! — възкликна Лина и потръпна.

Беше облечена в дебело палто, но усети студът да я пронизва до кости. Забърза и следващия път, в който видя от прозорец да се процежда светлина, притисна нос към стъклото.

Вътре млади жени се бяха привели над маси, отрупани с красиви платове. Прокарваха пръсти по шевовете и създаваха рокли и поли, малки жакети на шевните машини. Бяха окъпани в модерна електрическа светлина и Каролина, както седеше навън на студа, помисли, че вътре сигурно е приятно. Между масите пристъпваше пълна жена с червеникава коса, започнала да посивява, прибрана на ветрилообразен кок над главата. Наведе се да провери как се справят младите жени и от време на време разпаряше шевовете им. Каролина вдигна глава да прочете надписа над вратата. „Мадам Фицджералд. Шивачка.“ Пое си дълбоко дъх и отвори вратата.

Вътре се оказа значително по-топло, отколкото очакваше, и въздухът беше наситен със ситни прашинки от платовете. Машините жужаха, чуваше се сцепването на платове, а момичета не промълвяваха и дума. Каролина затвори вратата и по-възрастната жена се обърна към нея. Лицето й беше широко, безизразно като на мъж и макар в първия момент да реши, че ще я посрещне сърдечно, скоро стана ясно, че жената няма да обели и дума.

— Може ли да разговарям с госпожа Фицджералд?

Няколко от момичетата вдигнаха погледи, за да разберат какво става, но ръцете им продължаваха да се движат, а краката им да натискат педалите.

— Аз съм — отвърна жената.

— Ами аз… — Каролина усети как се изчерви. — Здравейте.

По-възрастната жена въздъхна с досада и подпря ръка на ханша.

— Минавах покрай работилницата ви, стори ми се толкова приятно, че си помислих… питах се… надявам се…

— Какво? — губеше търпение жената. Гласът й прозвуча грубо.

— Дали нямате някаква работа за мен.

Изрисуваните червени вежди на жената се извиха.

— Опааа и защо да ти давам работа?

Мускулите по лицето на Каролина се отпуснаха от изненада. Смяташе, че трудното ще е да поиска работа, а че ще има спънки да я получи, не влизаше в сметката.

— Това е предприятие, нали? — попита немощно госпожицата.

— Точно така — сопна се мадам Фицджералд. Внимателно огледа скъпото кожено палто на Каролина. — Не е приют за надути дамички, отхапали повече, отколкото могат да преглътнат. Всъщност, ти, с какво се занимаваш? Да не би да красиш витрини?

— Не, аз… аз… умея да шия — неуверено пристъпи напред, но се загърна в палтото в желание да покаже и старото си аз. — Палтото ми е подарък от приятелка, но то не означава нищо. Дълги години бях прислужница на една дама… — след тези думи гърлото на Каролина пресъхна, но се насили да уточни — от семейство Холанд.

— Нима? — Раздразнението на госпожа Фицджералд понамаля след забавното разкритие.

— Да. — Каролина се остави на унижението. — Ами… — започна жената, заобиколи една от масите и пристъпи към вратата — да видим какво можеш.

— Добре. — Каролина се постара да се усмихне ентусиазирано и остави куфара на пода. Пристъпи напред, но изражението по лицето на госпожа Фицджералд я спря.

— Свали това палто.

Каролина неволно притисна ръце към гърдите си. Първата й мисъл беше да се врътне и да избяга навън. Сетне бавно и с неудоволствие, все още с натежало сърце, свали палтото и го остави на закачалката до вратата. После приглади полата си и се стегна за онова, което предстоеше. Мадам Фицджералд замахна към редиците момичета на масите. В очите им гореше както завист, така и враждебност към бившата прислужница с кожено палто, което струваше колкото надниците на една шивачка за цяла година. Сега, след като вече беше от другата страна на прозореца, Каролина забеляза сенките под очите им, грубите им пръсти, но все още искаше да е една от тях. Поне тази вечер.

Седна на мястото, което госпожа Фицджералд посочи, и пое глътка горещ, сух въздух. Собственичката донесе пола от материя в цвят слонова кост и я пусна в скута на Каролина. Имаше нещо противно в материята, защото се оказа много по-некачествена от онези, които беше носила и докосвала, а докато я стискаше в шепа усети как от нея се посипва прах.

— Подгъни я.

— Какво? — Мислите на Каролина я бяха пренесли за момент на място, където се носеха златисти рокли с бродирани подгъви, същите рокли, които Лонгхорн поръчваше специално за нея. С такава рокля беше облечена в „Шери“ вечерта, когато беше гледала отвисоко Порша Тилт.

— Подгъвай — разпореди се мадам Фицджералд и незнайно как успя да се усмихне, като изви надолу ъгълчетата на устата си. — Проверка на възможностите ти, сладуранке.

Каролина кимна. Свали ръкавиците, нави ръкави, прочисти гърлото си и посегна към полата. Стисна я, прокара пръсти по недовършения ръб. Полата беше отпускана, също като роклите, които сестра й Клер й даваше. Тя беше твърде висока и дрехите й омаляваха бързо, имаше нужда от повече дължина, от повече плат, повече от всичко. Каролина вдигна поглед към собственичката, сякаш искаше да се убеди какво точно се очаква от нея и че използването на една от машините не е достатъчно удачно, затова посегна към игла и вдяна.

След няколко предпазливи бода мадам Фицджералд се отдалечи. Надникна към работата на останалите момичета, но не изпускаше от поглед и Каролина, която работеше с ниско наведена глава, докато правеше бод след бод. От тази работа усети как гърдите й се стягат, защото й предстоеше да работи много за никакви пари. Сама не разбра защо се сети за Уил — горкият Уил, който беше страдал толкова много, който така и не беше стъпвал в „Шери“, не беше ходил и на опера, нито пък беше обличал дрехи, ушити специално по мярка. Замисли се за него, за несправедливия живот, за собствения си живот и за всички глупави събития, които я бяха довели дотук, и продължи да прави бод след бод, макар с всяка изминала минута да се чувстваше все по-изтръпнала.

Чу се звън и Каролина вдигна поглед. Вратата се беше отворила отново. Влезе мъж, вдигнатите ревери на палтото му криеха лицето, но не и светлокестенявата коса, която беше доста пораснала. Тя усети как дробовете й се пълнят с въздух, как ръцете й се разтреперват при мисълта, че може да е Лиланд. Това беше той. Беше дошъл за нея — беше я открил, макар да бе доста невероятно. Тя се усмихна и луничавата й кожа се разтегна над скулите. След това мадам Фицджералд издаде щастлив гърлен звук и забърза да му поеме палтото. Свали го и тогава младият мъж се обърна да огледа стаята. Беше висок, красив, косата му беше същата като на Лиланд, но беше друг.

Собственичката целуна мъжа по бузата и стана ясно, че са от едно семейство — приличаше на нея и сигурно й беше или племенник, или син. Преди Каролина да успее да преглътне разочарованието си, усети болка.

— Ох! — възкликна високо.

Няколко от другите момичета се обърнаха към нея, последвани от мадам Фицджералд. Каролина сведе поглед и забеляза, че беше забола иглата в палеца си, точно под нокътя. В първия момент усети единствено болка, но после потече кръв, плъзна се по кожата и покапа по недовършената пола.

— Тъпо момиче! — Мадам Фицджералд отиде при нея и дръпна дрехата от Каролина, която не откъсваше очи от наранения си пръст. По-възрастната жена я стисна за ръката и грубо я дръпна от мястото, в което се беше забола. — Виж какво направи — рече вече поомекнала.

Полата беше изпръскана с кръв и макар Каролина да искаше да изтъкне, че полата не струва, знаеше, че подобни аргументи няма да бъдат приети добре от присъстващите. Изправи се гордо и си сложи ръкавиците — първо едната, после и другата. Втората попи кръвта. След това мина покрай уплашените момичета, сложи си палтото, погледна за последен път собственичката и младия мъж до нея. Те я наблюдаваха с презрение. Когато Каролина усети, че повече не може да ги търпи, излезе в нощта.

Представи си заглавията в пресата — „Каролина Брод върви по неосветена улица“ — макар вече да не бе достойна да я споменават. Имаше чувството, че е напълно изтръпнала, не усеща нищо. Не чувстваше пръстите на ръцете си, скоро забрави за пръстите на краката си. По-късно, когато се облегна на една врата и се сгуши в палтото си, отпусна глава на рамото, все едно всичко това се случваше на друго момиче — например на Лина Бруд — а Каролина наблюдаваше отдалече.