Ана Годбърсън
Завист (13)

Единайсета глава

„Днес за Палм Бийч заминават господин и госпожа Хенри Скунмейкър и гостите им: господин Едуард Кътинг, госпожица Каролина Брод и двете госпожици Холанд, Елизабет и Даяна. Към партито ще се присъедини и братът на госпожа Скунмейкър, господин Грейсън Хейс.“

Из светските страници на „Ню Йорк Нюс ъв дъ Уърлд Газет“, вторник, 13 февруари 1900 г.

Вторникът се оказа сив, мрачен ден и господин Лонгхорн кашля през целия път до гарата, където Каролина трябваше да се срещне с останалите от групата, потеглила за Флорида. Щяха да пресекат Хъдсън, поне така й бяха обяснили, после ще отидат в Джърси Сити, откъдето ще се качат на луксозния вагон, собственост на семейството на Хенри Скунмейкър. Като прислужница беше подслушвала планове за подобни пътувания, ала никога досега не беше пътувала. По курорти и други приятни места винаги водеха покорната й многострадална сестра, а тя оставаше у дома да кърпи стари камизоли и чорапи.

Мислите какво ли ще бъде, когато избяга от града, за да отиде на някое екзотично място, за което ще пишат във вестниците, не й позволиха да заспи почти цялата нощ, а сега вече тръпнеше в очакване. Затова, едва след като поеха на юг, забеляза хриповете на стареца.

— Моята Каролина — рече той, след като най-сетне спряха на перона.

Лицето му, досега румено и свежо, днес изглеждаше изопнато, а и едва си поемаше дъх.

— Какво ще кажеш да размислиш и да останеш с мен в Ню Йорк? Знаеш, не обичам да те спирам, когато ти се прииска да полудуваш с останалите младежи, но тази сутрин се събудих обхванат от ужасно чувство. Компанията ти ще ми бъде изключително приятна, а и ми се иска повече от обикновено…

На Каролина й се стори, че някой оставя за малко най-великолепната шоколадова торта пред нея, след което я отнася, преди да успее дори да я опита. Мисълта, че няма да отиде във Флорида, че поредното парти ще премине без нея, помрачи целия й ден. Мисълта остави неприятен вкус в устата й.

— Но багажът ми е събран… — отвърна немощно.

Вече усещаше мириса на океана и чуваше стъпките по пристанището. Подобие на усмивка премина по лицето й, но така и не успя да я задържи, след като се вгледа в очите на Лонгхорн. Бяха побелели, нямаше я обичайната им проницателност. За миг припряното й желание да се озове във влака, да бъде сред богатите и красиви хора, които заминават от града, изчезна. Не помнеше някога някой с подобна настойчивост да я е молил да остане. Макар между нея и благодетеля й никога да не бяха припламвали романтични искри, усети как в гърдите й се разгаря топло чувство.

— Прислужницата ти ще ги разопакова.

Думите увиснаха във въздуха, докато тя си представяше новите рокли, които шивачката й, мадам Бристед, бе ушила за днес сутринта, след като й бе платено допълнително. Каролина си фантазираше как е облечена в тях, когато ходеше на вечери и балове във Флорида, може би дори във влака, за който разбра, че бил великолепно обзаведен. Прислужницата й, момиче, малко по-младо и значително по-компетентно от нея в същата роля, беше пристигнало по-рано с няколко куфара, в които бяха прибрани роклите, за да се погрижи всичко да бъде качено внимателно на ферибота. Беше облечена в черно палто, нахлупила черна шапка — Каролина я мерна сред тълпата, застанала малко настрани от блъсканицата. Бившата прислужница копнееше вече да е там, сред носачите и отпътуващите, във финото си палто, обточено със светла норка. Щеше да каже на момичето — Кати — да побърза и да се качи с останалите прислужници и скоро щяха да отпътуват.

— Точно така — съгласи се най-сетне Каролина. Стисна плътните си устни и изви тъмните си очи при мисълта за противната възможност.

— Довечера ще бъдем заедно, а ти можеш да поканиш когото пожелаеш — продължи Лонгхорн.

Очевидно усилието да говори бе прекалено голямо, защото пак се закашля и й обърна гръб, за да скрие как се задушава. Каролина не можеше да отрече, че й беше приятно на малкото тържество, което той организира снощи по случай заминаването й. Двете с Луси Кар, разведената, играха карти, говориха си за дрехи и се заливаха от смях, не че помнеше за какво. Беше забавно, но нямаше никакво желание за същото. Копнееше да види нови места, искаше всички читатели на клюкарските колонки в града да разберат, че се движи в изискана компания.

— Той добре ли е?

Каролина примигна и се опита да прогони самосъжалението. Погледна от Лонгхорн, който се беше превил и едва си поемаше дъх, към Робърт, застанал край прозореца на каретата. Черните му очи бяха пълни със загриженост и недоверие. Тъкмо се канеше да каже на Робърт, че господарят му не е никак добре и незабавно трябва да се върнат в хотела, да повикат Кати и да й дадат нови инструкции, когато погледът й се отклони над рамото на прислужника към кея, където беше застанал Лиланд Бушар. Пшениченорусата му коса беше пораснала и изпъкваше на околната сивота — денят беше толкова мрачен и мъглив, че другите плавателни съдове по Хъдсън не се виждаха — беше с шал на черно и бяло райе, пъхнат във вталеното му палто до коленете. Помогна на прислужника си да качи единствения куфар на високата дървена платформа и се изправи, горд като римска статуя. После се обърна към нея.

— Госпожице Брод!

Тя се изчерви, когато усети, че я наблюдават. Поруменя от удоволствие, че помни името й, наведе се напред през прозореца на каретата и нетърпеливо помаха над главата на Робърт.

— Здравейте!

— Нали сте със семейство Скунмейкър? — провикна се той.

— Да — потвърди тя и вече беше наясно как да постъпи. — Разбира се.

— И аз съм с тях. Грейсън Хейс ме покани. Ще се видим на ферибота!

Той свали шапката си и галантно се поклони, а сетне тълпата го погълна. Каролина наблюдаваше как хората запълват мястото, където той бе застанал допреди малко, и се обърна към спътника си.

Кашлицата беше утихнала, старият господин се изправи и обърна към нея, за да й се усмихне извинително. Понечи да каже нещо, но Каролина нямаше желание да й напомня причините, поради които иска тя да остане с него в Ню Йорк.

— Цял живот съм живяла на този малък остров — възкликна госпожицата обнадеждена. — Ще се върна, преди да усетите. Тогава вече ще се чувствате значително по-добре.

Усмивката на Лонгхорн беше неуверена.

— Права си, мила, не бива да изпускаш веселбата заради мен. Върви, но не ме забравяй. Чакам да се върнеш.

Каролина бе толкова доволна, задето получи благословията му, че се хвърли към него и го прегърна.

— Благодаря. Разбира се, че ще мисля за вас. Ще мисля, ще мисля, ще мисля.

— Bon voyage^[1], мила.

Той задържа ръцете й малко по-дълго от обичайното, след което Каролина се отдръпна и подаде ръка на Робърт да й помогне да слезе. Опита се да каже на прислужника на Лонгхорн колко е важно да върне стареца у дома, за да не стои на студа, и реши, че му е казала. Само дето вниманието й вече бе насочено другаде. Беше се устремила напред, вдигнала пола, за да не се влачи по мръсната улица, докато се смесваше с тълпата пътници за ферибота. Единствената й мисъл беше, че Лиланд е някъде сред тях. Затова сърцето й препусна като подивяло.