Ана Годбърсън
Завист (15)

Тринайсета глава

„Г,

Искам да ти възложа специална задача, много ще ти допадне. Ела при мен веднага щом можеш.“

П.

Пенелопи се отпусна на смарагдовозелената седалка в своя кът от вагона на семейство Скунмейкър и полата й в цвят слонова кост се разстла на лъскавия паркет. Вече бяха пропътували много километри и пристигнаха на това заспало място часове преди вечеря. Гостите й отпиваха от аперитивите си, а тя ги наблюдаваше, както бе частично скрита от плъзгащите се врати, които разделяха всеки кът. Ръцете й, обгърнати до китките в бухнал розов шифон, бяха скръстени, тъмните й вежди бяха извити, докато следеше какво става.

Госпожица Брод беше седнала наблизо, от другата страна на пътеката, все още в бежовия костюм за път, с който пристигна сутринта. Оглеждаше се, попиваше с поглед изисканата скъпа обстановка, папратите и цветята във вази, сякаш никога досега не беше виждала подобен лукс — определено не беше. Всеки път, щом някой мъж минеше по пътеката между седалките, тя обнадеждена вдигаше поглед, все едно беше Лиланд Бушар, а клепките й скриваха зелените очи винаги когато разбереше, че не е той. Очевидно беше увлечена по него. На Пенелопи й беше ясно от начина, по който разпитваше дали ще присъства на събитията, които посещаваха. Поне можеше да се въздържа, за да не изглежда чак толкова жалка.

Зад госпожица Брод, от същата страна на пътеката, се бяха настанили госпожиците Холанд. Бяха седнали една до друга, червеникавите оттенъци в косата на Даяна изпъкваха на зелената кадифена дамаска. По-голямата сестра беше затворила очи, отпуснала глава на рамото на по-малката, което за Пенелопи бе ненужна и дори прекалена проява на сестринска обич. Кестенявата сестра четеше книга. Беше прелестна — Пенелопи ясно го виждаше и това я прогаряше. Къдриците на момичето блестяха, чертите й бяха като изваяни. Пенелопи беше използвала клюката за неморалното й поведение, за да осигури собствения си брак, но бившата голяма любов на съпруга й притежаваше аура на чистота и на госпожата й се прииска да я удря, докато заличи тази чистота.

Междувременно нетърпението на Пенелопи растеше. Изпрати прислужник преди половин час и все още чакаше. Отпусна глава назад, на меката възглавница, и вдигна поглед към полегатите огледала на тавана. В тях се отразяваха плътни устни, аленочервени, черна коса, на която изпъкваше млечнобяло лице. Косата й беше прибрана в сложна прическа, с къдрици, плитки и буклички от двете страни на безупречното й високо чело. Разсъждаваше, че увлечението на Хенри няма да продължи толкова дълго и Даяна не й е конкуренция. Сега обаче й се налагаше да признае с огромно неудоволствие, че по-малката от сестрите Холанд все още имаше място в сърцето на Хенри, защото всеки път, когато беше край нея, целият се променяше.

Не че Пенелопи се чувстваше по-слаба или пък нещастна. В момента й беше удобно и приятно — политиката й беше да се чувства удобно, освен ако красотата не изискваше нещо друго — затова се наслаждаваше на гостите, които покани в луксозния вагон, за който всички знаеха, че е собственост на свекър й. Безразличието на Хенри я дразнеше, но съвсем не беше в състояние да помрачи радостта и гордостта, че всички й завиждат като негова съпруга или че се появява пред обществото с богатия наследник. Усещаше отсъствието на Изабел — новата й приятелка знаеше как да се наслаждава на красивите скъпи вещи, но все пак бе доволна, че е единствата госпожа Скунмейкър във влака.

— И какво желае любимата ми сестра?

Пенелопи се обърна към брат си, който пристигаше от задната част на влака. Наведе се, бързо я целуна по бузата и се настани на кадифената седалка срещу нея. По челото му бяха избили капчици пот, маншетите му бяха разкопчани. Реши, че моментът не е подходящ да изтъква, че е единствената му сестра, няма други и съответно е глупаво да твърди, че тя му била любимата.

— Имам задача за теб — отвърна най-сетне Пенелопи.

— Задача ли? — Грейсън изви устни на една страна, докато наблюдаваше по-малката от него сестра със сините си очи, същите като нейните.

— Да. — Пенелопи замълча и отново се вторачи в Даяна.

Момичето вдигна поглед от книгата и изразителните й кафяви очи се спряха за дълго на Пенелопи. Със сестра й бяха облечени за вечеря. Бледосинята рокля на Даяна беше с дълбоко дантелено деколте, а буфан ръкавите издаваха, че не е нова.

— Знам, че няма да имаш нищо против, след като ме изслушаш.

— Игричките ти открай време ме забавляват, Пени.

По-младата Хейс усети нов прилив на раздразнение, когато чу галеното име, останало от детството, и то след като беше чакала разглезения си брат достатъчно дълго.

— Моля те, не ме наричай така.

Той се ухили и светлината на полилея заблестя по белите му зъби. Провинцията около тях потъваше в мрак, сенките подчертаваха лицата им, мрачни, сериозни и съсредоточени.

— Моля да ме извините, госпожо Скунмейкър.

Тя му се усмихна широко.

— Благодаря, братле.

— Какво ли не бих направил за теб, скъпа сестричке.

— За мен е удоволствие да го чуя — продължи тя и сниши глас, — защото задачата ти изисква специални умения и такт.

— И каква по-точно е?

Пенелопи наведе глава наляво и плъзна дългите си пръсти по източения си врат.

— Моля те да се отнасяш с внимание и обич към малката госпожица Холанд.

Грейсън се поколеба и се обърна към пътеката. Пенелопи се намести, за да види онова, което и той виждаше. Този път Даяна не вдигна поглед, но се разположи така, че избледняващата светлина навън хвърляше закачливи сенки по прасковеното й деколте.

— Да се отнасям с внимание и обич ли? — попита Грейсън и пак се отпусна на седалката.

Пенелопи закачливо извърна очи към огледалото над главата си, подръпна къдриците си и се замисли над казаното.

— Да, но в никакъв случай прекалено внимателно и любвеобилно. Накарай я да започне да те харесва, после се отдръпни. Разбра ме, нали? Задръж вниманието й, но се погрижи да понамачкаш сърцето й. Толкова е млада, че може да си позволи някоя и друга изгубена битка на любовния фронт. — Сбърчи нос и намигна на брат си. Не беше сигурна дали ще я попита защо, а и нямаше желание да измисля аргументи, затова добави: — Ще бъде забавно. Предстои ни толкова дълго пътуване, че човек трябва да си намери забавление, а най-подходящи за целта са гостите по време на ваканция край морето.

Грейсън погледна сестрите Холанд и развеселен се обърна към своята. Прокара пръсти през гъстата си, зализана назад коса и сви рамене, сякаш му беше все едно.

— Защо не? Хубавица е.

— Знаех си, че задачата ще ти допадне! — засмя се Пенелопи, макар физическите качества на Даяна Холанд съвсем да не я впечатляваха.

В следващия момент съпругът й влезе във вагона и впи поглед право в момичето, неспособен да скрие, че е поразен от стрелите на Купидон. Дори Грейсън — който погледна от госпожа към господин Скунмейкър — да забеляза нещо, не спомена и дума. След това госпожа Скунмейкър се изправи, протегна скритите си в розов шифон ръце и ги отпусна на раменете на съпруга си, за да му попречи да зяпа настрани. Изминаха няколко секунди, преди черните очи на Хенри да срещнат нейните, но в тях нямаше и следа от интерес или топло чувство.