Ана Годбърсън
Завист (14)

Дванайсета глава

„Как само ми се иска да бях муха на вносните френски тапети в частния вагон на семейство Скунмейкър, «Ерис», защото тази седмица ще превози не само младия наследник на фамилията, но също съпругата му, бившата годеница, Елизабет Холанд, и по-малката й сестра — напрежението сред пътуващите със сигурност ще бъде причина за доста забавни моменти.“

От „Сите Чатър“, вторник, 13 февруари 1900 г.

Хенри знаеше, че не е в най-добрия си вид. Бе сигурен, че все още не е изтрезнял от снощи, но това не беше единствената причина да избягва контакт с останалите, докато отпътуваха от Ню Йорк. Така и не разбра как планът му за бягство към Флорида се превърна в събитие, организирано от противно начервената усмивка на съпругата му, но си даваше сметка, че трябва да продължи с преструвките и не бива да засрамва Пенелопи пред хората, ако не иска стряскащи последствия. Първоначалният му мотив да защити Даяна от ноктите на Пенелопи беше все още в сила, макар през изминалите месеци причините да бяха вече избледнели. Често му се случваше да се вглежда в огледалото и да примигва, за да се увери, че не се е променил, че все още владее собствения си живот, дори след всички неочаквани обрати.

Рядко му се случваше да погледне клюкарските рубрики, но откакто се влюби в Даяна Холанд, ги изчиташе особено внимателно, да не би да я споменат. Така разбра, че ще пътува с тях, сгушена в дебели дрехи, за да се предпази от студа. Над тях се бяха скупчили облаци и ставаха все по-гъсти и тъмни, докато пореха водата към Ню Джърси, където щяха да се прехвърлят на влака. Пътуването щеше да бъде значително по-поносимо, след като тя щеше да бъде до него, но същевременно се тревожеше: страхуваше се какво би направила Пенелопи, ако забележеше, че не откъсва поглед от момичето. Истината бе, че не съумяваше да се владее.

Пристигнаха в Ню Джърси, качиха се на „Ерис“ и Хенри заложи на изпитана карта. Още преди влакът да тръгне, отиде във вагон — ресторанта, няколко вагона по-напред, и изпрати момче да повика Теди. Беше почти сигурен, че е трезвен — студът по време на пътуването с ферибота го беше пронизал до кости. Разкопча маншетите, свали сакото си и поръча бърбън. Евтините завеси бяха дръпнати, пианист поддържаше синкопиран ритъм на пианото. Беше пълно с войници, които пушеха и шляпаха с карти, но нито един от тях не вдигна поглед, когато влакът изсвири, за да възвести, че потегля и напуска гара „Пенсилвания“. До крайната им цел оставаше поне още ден и половина.

— Не си губиш времето, а? — подхвърли Теди, когато влезе през вратата с матово стъкло и дръпна един от разклатените дървени столове.

Наблюдаваше стария си приятел, две години по-млад от него, със спокойните си сиви очи. Хенри не вдигна поглед от напитката, но се опита да се представи като домакин.

— Настаниха ли се всички?

— Май да. — Теди даде знак на бармана.

— Жалко, че пътуването ни се пренасели.

— Нищо, не възразявам срещу присъствието на дамите. Пътуването с ферибота беше гадно, а? Но всички стигнахме живи и здрави, те се настаниха — братът на жена ти, Бушар, госпожица Брод и госпожиците Холанд. Съпругата ти положи огромни усилия сърдечно да поздрави сестрите Холанд, а Елизабет демонстрира същия ентусиазъм.

И двамата посегнаха към напитките, за да отмине въздействието на думата съпруга. Теди винаги се удивяваше на онова, което Хенри вършеше, а пък Хенри, понеже не искаше да прекалява, не желаеше да обяснява причината, предизвикала брака му. Младите мъже седяха в приятно мълчание, бавно отпиваха и се стараеха да се представят също като останалите във вагон-ресторанта, с които нямаха абсолютно нищо общо.

— Скунмейкър, Кътинг!

Теди пръв вдигна глава, а Хенри проследи погледа му след кратко колебание. Братът на Пенелопи тъкмо влизаше, вече запалил цигара. Още от сватбата Хенри се смущаваше, щом се появеше Грейсън Хейс, макар да го беше виждал в игралните домове и в популярните заведения години наред, но тогава дори не се беше замислял за семейството му. Сега обаче Хенри забелязваше приликата със сестра му: гордият нос, също като насочена надолу стрела, пронизващите сини очи, бледото овално лице, подчертано от зализана тъмна коса. Тези черти му придаваха вид — вероятно подвеждаха, реши Хенри, макар да не можеш да пренебрегнеш впечатлението — на специален пратеник на сестрата.

— Семейството ти знае как да пътува със стил — отбеляза Грейсън, намигна и се подсмихна.

— Благодаря — отвърна Хенри.

Между брата и сестрата Хейс имаше една основна разлика: очите на Грейсън бяха твърде близо. Придаваха му глуповат вид, не че бе кой знае колко умен. Сред младите богати нюйоркчани се носеше клюката, че Грейсън бил заклет комарджия, при това без късмет или усет към хазарта. Ако Хенри се беше обзаложил какви ще бъдат следващите думи на Грейсън, щеше да изкара доста пари.

— Готов ли си за един покер? — Грейсън пусна цигарата си на пода и я настъпи с върха на обувката. Очите му блестяха като на маниак, раменете му потръпваха нетърпеливо.

Във всеки друг ден Хенри би се поколебал, а Теди би размислил, но в момента на младия Скунмейкър му беше дошло до гуша да постъпва както е редно.

— Дадено — отвърна той.

— Трябват ни още двама за прилична игра — отбеляза Грейсън и замахна с ръка, сякаш призоваваше на помощ двамата войници, които лениво пиеха бира на съседната маса.

За момент онези останаха загледани в мъжа с висока яка и широка вратовръзка, който дръпна стола изпод семплата дървена маса и се настани. Държеше се делово и беше насочил цялото си внимание към картите. Тогава приближиха и те, дръпнаха столовете и се настаниха.

— Заповядайте, господа — рече той, докато цепеше и започна да раздава.

Хенри огледа семплите униформи на войниците. И двамата бяха с вталени сини ленени сака с лъскави копчета отпред, износени, но чисти панталони, гети до коленете над изтърканите ботуши за път. Мъжът с дълги щръкнали мустаци със завити краища остави униформената си шапка на стола, гладко обръснатият му спътник стори същото. Хенри така и не определи на колко години са — гладко обръснатият може и да беше по-млад от него, но и двамата изглеждаха доста състарени.

— Вие, момчета, накъде? — попита ги, докато поглеждаше картите си.

— Тампа — отвърна мустакатият, сякаш мястото имаше специално значение, което безделниците едва ли щяха да разберат.

— С Пети пехотен полк, господине, заминаваме на юг, да държим кубинците изкъсо. — Приятелят му се усмихна и вдигна поглед от картите.

— Куба! — Хенри заложи. — Приятелят ти Бушар няма ли интереси в захарните плантации там?

— Има — потвърди Грейсън, без да откъсва поглед от масата, — но не играе комар — добави, сякаш това го изключваше от темата на разговора.

— Правим всичко по силите си да опазим островите и американските интереси, господине.

Теди махна с ръка в знак на благодарност.

— Някога убивали ли сте? — попита остро Грейсън.

Хенри беше сигурен, че мислите на шурея му бяха насочени към картите, но трепна при нетактичния въпрос. Почувства се неловко и разбра, че няма никакво желание да научи отговора.

— Пъркинс е участвал във войната срещу испанците — отвърна гладко избръснатият и посочи мустакатия си приятел. — Бил е ранен в атаката край хълма Сан Хуан^[1].

Хенри и Теди погледнаха Пъркинс и решиха, че светлите му очи издават сдържаност, ала той обясни:

— Записах се в армията след клането на броненосеца „Мейн“. Та кой американец, след като стане свидетел на подобно предателство, би останал безучастен?

Хенри веднага се сети за трима на същата маса, които не одобряваха подобни прояви, но закима така, сякаш бе чул светата истина.

— Брат ми беше на кораба. — Обръснатият поклати глава и огледа картата, която току-що беше получил. — Издъхнал е в мърлява болница в Хавана, а когато го върнаха, мама дори не можа да го види, защото кожата му беше изгоряла.

Последва дълго, потискащо мълчание, но после лицето на Пъркинс се поотпусна.

— Е — рече той накрая, — това ни кара да ставаме още по тъмно и ни помага да издържим далече от дома.

Сериозният тон, с който говореше за живота и смъртта, натежа. Раздадоха още карти и играчите подхвърлиха пари в средата на масата. Теди, който вече бе излязъл от играта, наблюдаваше напрегнато войниците, но Хенри не вдигаше поглед от ръката си. Усещаше с неудобство не само жилетката, ами и финия лен на ризата, загърнала добре защитената му кожа, елегантната кройка на панталона си, както и вагона наблизо, собственост на семейството му, и целия лукс, с който беше свикнал. Щом помисли за вагона, се сети кой седи там. Все още копнееше за Даяна, представяше си как носът й порозовява и как очите й блестят в студа.

Хенри се отказа, последван скоро от голобрадия. Останалите двама играчи разкриха ръцете си. Грейсън разбра, че губи, разочарован изтласка парите в центъра на масата към Пъркинс.

— Отново! — извика гневно и започна да събира картите, за да раздаде.

Хенри и Теди се съгласиха, но с много по-малко ентусиазъм. Единият беше притихнал, сериозен, а другият беше обсебен от мисълта за присъствието на младата дама, докато влакът ги отвеждаше на юг, по-близо до слънцето, където единственото му задължение беше да измисли как по-интересно да прекара времето си.