Ана Годбърсън
Завист (4)

Втора глава

„През зимата обществото е жадно за свежа кръв. Така е било, така е и сега, а госпожица Каролина Брод е последната придобивка. Тя стремглаво се изкачи до върха, след като през ноември никой не беше чувал за нея, а в края на декември името й се споменаваше във всички вестници като една от шаферките на сватбата на госпожа Пенелопи Скунмейкър. Говори се, че живеела в хотел «Ню Недърланд», сгушена под крилото на господин Кари Луис Лонгхорн, и няма и сянка от съмнение, че наблюдава…“

Из колонката „Игривият Галант“ в „Ню Йорк Импириъл“, четвъртък, 8 февруари 1900 г.

Леката мелодия на пиано, която се носеше откъм ресторант „Шери“ на Пето авеню и Четирийсет и пета улица, се чуваше чак в дамския салон и бе очевидно, че е заразила жените там. Те се бяха привели към огледалата с метални завъртулки, обгърнати в бял тюл, сякаш бяха леки облачета, случайно попаднали в розовата стая. Помещението беше просторно, но не чак толкова, че да побере всички красавици с румени бузи, облечени в коприна и дантели, привели се напред, за да потъмнят миглите си и да пръснат капчици парфюм на деколтетата. За вечеря им бе сервиран фазан с парникови аспержи и те усетиха как им се доспива, докато изчакваха кафето. Сега вече нямаха търпение да се впуснат в следващата част от вечерта, а най-ентусиазирана от всички беше Каролина Брод, облечена в бледозлатиста рокля, застанала в центъра на стаята, където щипеше бузите си, за да поруменеят.

Роклята й беше подарък от Кари Луис Лонгхорн, когото вестникарите често наричаха доайена на нюйоркските ергени. Тя подчертаваше издължената й тънка талия, скриваше широките й кокалести рамене с бухнала дантела, поръбена в златисто, докато грозно изпъкналите ключици не се виждаха под гердана от пет реда блестящи перли. Кестенявата й коса беше обсипана с по-ситни перли, а очите с цвят на горски лишеи изпъкваха под наскоро оформените вежди. Гордостта на лицето й, плътните пухкави устни, сякаш нажилени от пчели, бяха подчертани в лъскаво червено. Всяка една от жените край нея щеше да остане шокирана, ако научеше, че доскоро е била прислужница на дама, за каквато се опитваше да се представи, или че е отговаряла на простичкото име Лина Брод.

Лонгхорн отлично познаваше неприятните факти, които младата му приятелка се стараеше да забрави. Сега вече бе лесно да ги загърби, докато се отдръпваше от огледалото, за да се върне в ресторанта, а дантелената й фуста бе бухнала като пяна на надигаща се вълна. Походката й беше чудесна, коренно различна от крачките на момичето, което беше допреди няколко месеца, и напълно прилягаше на дамата, в която се беше превърнала — дама, която вечеряше в „Шери“. Пристъпваше в сенките на балкона на втория етаж, откъдето чудесно виждаше какво става в просторния ресторант с колони, бели покривки и пищно аранжирани букети, където сновяха сервитьори и издокарани дебютантки.

Лонгхорн седеше на централна маса, където падаше най-силната светлина от полилея. Докато вечеряше сам, предпочиташе ъглови маси, но откакто го придружаваше Каролина, младата жена настояваше, че сега е моментът всички да я видят, и той се съгласи с желанието й през смях. Беше облякъл обичайното си винено кадифено сако и риза със старомодна яка, обърната надолу, ъгълчетата бяха захванати под брадата с голямо копче. Косата му, макар и гъста, беше посивяла, и въпреки че цял живот се беше наливал с алкохол, което личеше по подпухналия му нос, фините черти, превърнали го на младини в една от най-желаните партии, все още личаха. До рамото му бе застанал прислужникът Робърт — брадат мъж, който не се отделяше от него — готов да им помогне да се облекат. Каролина усети напиращото нетърпение, защото й бе известно какво означават наметките. Време беше да тръгват. Не че не харесваше финия костен порцелан или коктейлите с шампанско, или пък безупречното обслужване в любимия ресторант на покровителя си. Беше се насладила на многобройните ястия (може би похапна с прекалена охота, реши, когато забеляза, че Робърт я е зяпнал от наблюдателницата си) и на погледите на останалите клиенти, които напоследък, откакто се движеше в кръговете на богатите и известните, проявяваха огромен интерес към нея. Досега не бе спряла да мисли за продължението на вечерта, понеже Лонгхорн щеше да я заведе на парти в дома на Лиланд Бушар, успешно заел мястото на Уил Келър в мислите й.

Уил беше първата й любов, но го познаваше още от дете и увлечението вече й се струваше повърхностно и наивно. Още повече Уил беше мъртъв и макар това да бе ужасна, разтърсваща новина, човек трябваше да продължи да живее и да открива все нови и нови прекрасни неща. Нима съществуваше по-звучно и прекрасно име от Лиланд Бушар? Сякаш бе създадено за пари и чар и ги привличаше. Запознаха се на бал по Коледа и той не спря да я кани да танцуват. Ръцете му, отпуснати на кръста и китката й, не бяха нито на джентълмен, нито на развратник. Притискаше я до себе си, докато обсъждаха различни теми. Никога не се бе чувствала толкова красива и ефирна, нито преди, нито след онази вечер и често се връщаше към спомените, когато полагаше глава на възглавницата. Направи всичко по силите си да привлече вниманието му отново, но така и не успя да го види. По-точно мерна го веднъж от каретата на Лонгхорн, докато бързаше по улицата, и сърцето й затрепка при мисълта, че ще се обърне тъкмо в онзи момент, а после го зърна на бал, но се почувства твърде жалка и не посмя да отиде при него, а пък той дори не разбра, че тя е там. Тази вечер обаче беше домакинът, а тя изглеждаше великолепно и просто нямаше начин да не я покани на танц. Приятелката й Пенелопи обеща да я представи отново, в случай че не й обърне внимание, след което той щеше да я отведе на дансинга, а тя да открие пътя към сърцето му.

Отдадена на фантазията, Каролина пресече централния салон на „Шери“, готова да се впусне напред и да се наслади на вечерта, която щеше да възвести ново начало. Щеше да последва Лонгхорн и да излезе, без да каже и дума, но я спря някакъв шепот. Извърна се едва забележимо, с безразлична полуусмивка, когато позна човека, който я беше докоснал, и приятните й мисли се разпиляха.

— Госпожице Брод!

Гласът прозвуча подигравателно, ала когато се обърна към него, забеляза, че по изражението му нямаше и следа от шеговитост.

— Я! — Тя плъзна поглед над масите, към Лонгхорн, който все още не бе забелязал, че се е дръпнала в сенките. — Здравей, Тристан.

Тристан Ригли беше висок, с фина светла коса и лешникови очи, също като цвета на залез, отразен в кална вода. Познанството им бе все още ново, но я бе наранил в много отношения, но пък й беше и помагал. Работеше като продавач в универсален магазин, ала беше и мошеник; беше и първият, и единствен мъж, който я бе целувал. Напоследък го избягваше, но дори това да го притесняваше, не го показа. Усмихваше се, на ръката му се облягаше жена с едър бюст, щедро наплескана с руж, от косата й стърчаха трийсетсантиметрови пера. Непознатата беше прекалено широко ухилена за изискания ресторант.

— Госпожа Порша Тилт — представи я, без да откъсва тежкия си поглед от Каролина. — Двамата със съпруга й току-що са се преместили от Запада. И Каролина е от Запада. Наследница е на медна мина и е…

— Не е нужно да занимаваш приятелката си с пълната ми биография — прекъсна го студено Каролина.

След малко всичко й беше ясно. Госпожа Тилт, която имаше повече пари, отколкото класа, беше повярвала на твърденията на Тристан, че ще й помогне да влезе в обществото, и така беше спечелил доверието й, и си беше осигурил безплатни обеди и вечери на изискани места. С течение на времето госпожа Тилт щеше да разбере — макар сега да й личеше колко е лековерна — че човек няма начин да попадне в обществото, докато е под ръка с продавач от „Лорд енд Тейлър“ в един от най-хубавите ресторанти в Манхатън. Каролина обаче не беше такава глупачка и нямаше намерение да направи същата грешка.

— Довиждане — заяви тя с очарователна усмивка, но без да дава обяснение.

— Довиждане — отвърна весело госпожа Тилт, прекалено глупава, за да разбере, че са я отрязали. Пристъпи напред и затегли след себе си Тристан, който се обърна към Каролина с толкова настойчив поглед, че тя усети пълната му сила. Добре че госпожа Тилт се изкиска шумно и всички се обърнаха към нея, та Каролина успя да се върне на мястото си, без да предизвика коментар.

— Ето те и теб, мила — усмихна се доволно Лонгхорн, точно както дядо се усмихва на любимото си внуче, изяло всичките бонбони, нетърпеливо да получи още. Сетне усети тежестта на наметката на раменете си и пое през многобройните салони към изхода.

Наситенопурпурната нощ бе притихнала, уличните лампи хвърляха езера от жълта светлина. Беше студено, прекалено студено и кочияшите, скупчили се на тротоара, се бяха привели, неподвижни, над чашите с горещ сайдер. Конете бяха покрити с дебели одеяла, дъхът излизаше от ноздрите им на бели валма. Каролина се беше овладяла след срещата с Тристан и се обърна към Лонгхорн с неприкрита благодарност. Възрастният господин бе наясно каква е била, но нямаше представа за срамните й отношения с продавача, нито че на Тристан бе хрумнала идеята да се сближи със стария ерген, за да могат и двамата да се възползват от щедростта и добротата му. Той я мислеше за много по-простодушна, отколкото беше в действителност, а тя така и не намери подходящ момент да промени мнението му. И сега бе преизпълнена с доброта.

Откакто Тристан измисли плана, тя се беше привързала към стареца. Наслаждаваше се на острите му забележки, внимателно наблюдаваше самоувереността му, безразличието, с което се отнасяше към мнението на другите и се движеше в светските среди. Още повече той харесваше нейната непринуденост, както сам признаваше — която в действителност бе най-обикновено невежество и готовност да признае, че има още много да учи. Всъщност двамата се оказаха чудесна двойка и винаги прекарваха добре заедно.

— Каква прекрасна вечер — отбеляза тя със сладко гласче и прехапа долната си устна. Тежката й наметка, обточена с бяла кожа, обрамчваше лицето й, а надолу бе покрита със златиста бродерия.

Лонгхорн й се усмихна и очите му заискряха — или може би бе отражение от светлината в ресторанта. Появи се и Робърт, повел конете, впрегнати в каретата. Той отвори вратата и помогна на Каролина да се качи. Метна вълнено одеяло върху краката й и слезе обратно на улицата. Двамата с Лонгхорн размениха няколко думи, старият се качи и се настани до нея, а вратичката щракна зад него.

— Вечерта наистина беше прекрасна. — Конете поеха и Каролина усети как полита напред, когато долови нещо в гласа на Лонгхорн, от което й стана неприятно. — Чудесна. Страхувам се обаче, че сосът бе доста тежичък, а аз излизам прекалено често и двамата с теб се застояваме до късно, мила моя. Нали няма да имаш нищо против да се приберем рано? Ще пийнем по чаша „Мадейра“ в моя апартамент…

Сърцето на Каролина подскочи и се сви. В момента й се стори, че къщата на Лиланд Бушар на Източна шейсет и трета — няколко пъти беше минавала оттам, като твърдеше, че иска да се порадва на забележителната архитектура — е единственото място в града, където имаше живот. Приятелката й Пенелопи Скунмейкър беше там и със сигурност младите мъже до един й се възхищаваха, макар новата госпожа да не откъсваше очи от страхотния си съпруг, лееше се шампанско, подхвърляха се остроумни забележки, носеше се смях.

Каролина усети да я обзема отчаяние, прииска й се да измисли нещо, ала не успя да промълви и дума. Кочияшът вече бе получил инструкции и ги откарваше към хотела, където й се струваше, че ще прекарват всяка вечер над чаша „Мадейра“, притиснати от еднообразие и скука. Долната й устна потрепери от разочарование, но придружителят й, вече уморено затворил очи, така и не забеляза.