Ана Годбърсън
Завист (37)

Трийсет и пета глава

„Напоследък в Ню Йорк все чуваме за нови жени, които трябва да държим под око. Последната е госпожа Порша Тилт, чийто съпруг е натрупал пари от въгледобив, и тя непрекъснато организира партита. Скъпи читателю, знаете, че аз съм скептик и като такъв ще наблюдавам развитието на госпожата особено внимателно.“

Из колонката „Игривият Галант“ в „Ню Йорк Импириъл“, сряда, 28 февруари 1900 г.

Каролина знаеше, че й е писано отново да се срещне с Лиланд, макар да й беше трудно да си представи как точно ще се случи. Мислите й за мъжа, за когото бе убедена, че ще й предложи във Флорида, бяха тайна и не се налагаше да обяснява на никого. Постара се да не мисли прекалено много за обстоятелствата, за които допреди седмица дори не беше предполагала. Пак беше облечена в семпла черна рокля, но поне тази имаше висока твърда яка и някакво подобие на бродерия на гърдите. В продължение на няколко дни живя на запуснато място далече от центъра. Сега вече си имаше собствена стая — близо до слугинските помещения в дома на друга дама. Новото положение на Каролина обаче не й позволяваше да се чувства като дама.

— Госпожице Брод?

— Да? — Каролина примигна невинно и усети, че лицето й придоби угодническо изражение, също като на крава, познато й от годините, когато беше работила като прислужница. Гласът й изтъня по детски, не като на жена, която все още не беше научила как да поиска онова, което желаеше. — Какво има, госпожо Тилт?

— Госпожице Брод, не е нужно да се плашите! — Порша Тилт вече бе леко пияна и това изобщо не се отразяваше добре на многоцветно гримираното й лице. Усмихваше се благосклонно на Каролина, но единствено защото се чувстваше по-могъща и влиятелна от нея. Беше очевидно, че на тази издънка на Запада, с която Каролина се запозна в „Шери“, й беше приятно да е в компанията на личност, за която бяха писали във вестниците. — Исках единствено да ви кажа, че сте добре дошли да поиграете бридж с гостите, стига да искате. Ако решите да залагате, трябва да изтеглите заем срещу заплатата си, но може да се окажете добър играч и да спечелите.

Каролина примигна с големите си зелени очи. Кимна недоумяващо и погледна към стаята. Около старинните френски масички за карти се бяха настанили хората, сред които доскоро се движеше. Бяха облекли най-хубавите си дрехи, за да видят какво представлява новодошлата госпожа Тилт, обзети от същото любопитство, с което навремето оглеждаха богатата наследница Брод. Разпозна пронизителния смях на госпожа Кар, трябваше да се сети, че е гост в дома на семейство Тилт, защото лично написа поканата й. Госпожа Кар никога не отказваше покана и тъкмо затова госпожица Брод — като новата секретарка на госпожа Тилт — препоръча да я поканят. Жена, която тъкмо навлиза в обществото, трябва да се възползва от всички възможни приятели — поне така я посъветва, макар сама да прекрати връзките си с разведената, докато се издигаше. Каролина бе пронизана от болка при даването на подобни съвети, но нямаше никакъв друг избор.

— Не, благодаря ви — отвърна тихо. — Нека не е тази вечер.

Госпожа Тилт сви рамене, безразличието й към страданието на Каролина бе подчертано от многобройни червени сатенени панделки, кацнали по дантелените ръкави. Жълтеникави къдрици се спускаха по обикновеното й лице и отразяваха светлината от полилея. Секретарката на госпожа Тилт изпълняваше длъжността от три дни и вече мразеше задълженията си. По-точно ги презираше и се страхуваше, че другите ще научат за падението й и тъкмо затова — макар предложението да вземе назаем от незаработената си надница да й се стори унизително — предпочете да не играе бридж тази вечер. Лонгхорн я беше научил и тя се оказа хитър и предвидлив играч, но мисълта да стане свидетелка на съжалението на Луси Кар бе прекалено болезнена, затова остана отвън, а госпожа Тилт влезе в стаята и зае мястото си до Тристан. Той стрелна Каролина с поглед и тя побърза да се отдръпне в антрето, където щеше да е невидима и можеше от време на време да наднича в стаята за карти на втория етаж в дома на семейство Тилт.

Тристан предложи Каролина да заеме мястото на секретарка и подхвърли идеята на госпожа Тилт. Дамата мина покрай продавача, лепна на бузата му целувка и се отправи към стол с висока облегалка, покрит с нов, тревистозелен жакард. Направи го, за да маркира територията си, отбеляза Каролина, не че имаше нещо против, макар да бе позволила на Тристан да я целуне два пъти. Сега виждаше, че той е като илюзионист, който пленява жените с един замах. Навремето и тя беше попаднала в капана му, но повече нямаше власт над нея. Прие целувките му, защото се чувстваше самотна, поне така се самозалъгваше, но нямаше причина Лиланд да разбира за тях.

Полилеите — значително по-малки, отколкото в дома на Лиланд — обливаха видните гости с трепкаща светлина, а във въздуха се носеше мирис на цигари. Каролина затвори очи и си спомни как я бяха оглеждали с възхищение в подобни стаи, които миришеха по същия начин. Сега обаче се криеше в коридора на къщата — построена твърде на запад, прекалено далече от центъра, за да е на важна светска личност — и кожата й под твърдата яка пламтеше от яд. Домакинята дори не се беше замислила, преди да доведе любовника си от долно потекло в дома на съпруга си милионер. Ако си беше у дома, във фермата в Невада, едва ли щеше да допусне подобно нещо.

Покрай нея мина сервитьор и влезе в стаята за карти, понесъл гарафа бяло вино. Тя се протегна и го докосна по ръката.

— Уебстър Йънгам предпочита червено. — Одеве забеляза, че некадърникът наля бяло на великия архитект и знаеше, че той няма да приеме нова покана, ако не му се обърне съответното внимание. Беше много претенциозен господин и имаше защо или поне така твърдеше госпожа Кар. Сервитьорът кимна и се оттегли. След малко донесе червено вино.

— Наливайте от дясната страна — добави Каролина, преди мъжът да прекоси стаята.

Беше проява на инстинкт и усети как я залива гняв и към нея самата, и към Тристан, и към Порша Тилт, задето беше поставена в положение на робиня, която изпълнява чуждите желания. Въздъхна с горчивина и обърна гръб на дразнещата сцена. Госпожа Тилт нямаше да има повече нужда от нея и можеше да се скрие в стаята си. Обзелото я самосъжаление беше силно, непреодолимо; дори някоя птичка да й прошепнеше, че животът й тук е далеч по-уреден, отколкото на улицата, щеше да я застреля.

Тръгна по дъбовия паркет, без дори да се старае да стъпва леко на пантофките с високи токчета. Беше прекалено известна, за да се старае да пази тишина заради когото и да било, да се крие или да следи действията на некомпетентните сервитьори, на които някой беше дал нескопосани инструкции. Изричаше всичко това на глас, когато чу някой да произнася името й с вече познатото й уважение.

— Госпожице Брод — повика я Лиланд Бушар.

— О! — Каролина спря и се притесни.

Спомни си, че прическата й е съвсем семпла, косата — разделена на път по средата, прибрана на кок, а роклята бе избрана от работодателката й, която реши, че е по-подходяща от роклите, които Лонгхорн й беше поръчвал. Направи реверанс и се опита да го поздрави.

Изглежда му се стори странна — много добре знаеше, че изглежда поразена, но Лиланд сякаш не забеляза. Той беше грейнал, а ако тя не беше толкова нещастна, че късметът й е обърнал гръб, вероятно щеше да забележи, че той се радва да я види.

— Не сме се виждали от Флорида. Да не би да се криете от мен?

— Не четете ли вестници? — прошепна унило Каролина.

Лиланд се изсмя.

— Никога.

— О! — кимна Каролина. Естествено, каза си, и в момента усети, че го харесва дори повече отпреди. — Просто нямах желание да излизам — излъга.

— Виждам. Струвате ми се бледа, малко уморена. Да не би да сте болна? Трябва да си починете. Тялото има нужда от почивка. Вие, дамите, полагате твърде много усилия. — Широкото мъжествено лице омекна, очевидно завладяно от тревога. — Пътуването беше дълго — добави мило той. В гласа му прозвуча нотка, която тя беше готова да чува отново и отново, за да й се наслади.

— Да — отвърна Лина, макар да не й се беше сторило никак дълго. — А вие защо сте тук? — продължи, макар да бе наясно, че въпросът й не е никак любезен. Лично бе съставила списъка с гостите на Порша Тилт и никога не би поканила човек като него в този дом.

— С Йънгам имаме малко работа и той ме повика — сви рамене Лиланд и приглади назад пшениченорусата си коса. Тя забеляза колко е красив и я прониза болка. — Не че при други обстоятелства бих дошъл. Не се интересувам от карти, но много скоро заминавам надалече и не разполагам с достатъчно време.

Каролина вдигна тъжните си очи към Лиланд.

— Къде заминавате?

— Първо за Лондон, после за Париж. Ще бъда на Световното изложение през април на демонстрациите на автомобили, ще има и състезания, а вие знаете, че не бих могъл да пропусна подобно събитие. — Усмихна й се широко, а Каролина затвори очи. — Сигурна ли сте, че сте добре?

— Да, просто…

— Госпожице Брод!

Двамата, които се разбираха толкова добре във Флорида, вдигнаха очи към госпожа Тилт, която излезе от стаята за карти. Олюля се към тях, но гласът й беше пределно ясен. Каролина разбра веднага какво означава — високопоставената жена нареждаше на подчинената си — и бе сигурна, че Лиланд също е разбрал.

— Госпожо Тилт — отвърна Каролина и изпъна гръб. Стисна устни и скулите й се очертаха. Дори без да се старае, у нея се забелязваше високомерие и тогава чу стария си, вече познат глас: — Благодаря ви за приятната вечер, но, за съжаление, не се чувствам достатъчно добре и вече не съм в настроение за игра на карти. Господин Бушар бе така любезен и ми предложи да повика кочияш и да ме откара до нас.

Госпожа Тилт зяпна, остана закована на мястото си, не каза и дума, когато Каролина направи реверанс, стисна ръката на Лиланд и заслиза по стълбите. Спряха в антрето, където Каролина посочи палтото от видра на госпожа Кар, и излезе от къщата.

Мълчаливо чакаха за файтон. Каролина все пак се опита да каже нещо, с което да е сигурна, че отново ще види Лиланд, само че нямаше постоянен адрес, освен онзи, който току-що напусна, нямаше никакви социални ангажименти, където да се надява, че ще се видят. Последва напрегнато мълчание, докато файтонът най-сетне приближи и Лиланд й помогна да се качи.

— Заминавам в петък и, за съжаление, няма да имам никакво време да ви видя. Нали ще ми съобщите, че се чувствате по-добре?

Каролина закима.

— Пратете ми телеграма — рече той. Стисна ръката й и я задържа в своята.

— Добре — обеща и с нежелание пусна пръстите му. — Сбогом, господин Бушар.

Чу се плющене на камшик и конете поеха в нощта. Каролина затвори очи и се опита да си представи, че все още е с Лиланд, а не загърната в откраднато палто и във файтон, който нямаше къде да я откара.