Ана Годбърсън
Завист (44)

Четирийсет и втора глава

„В нашия град, зад кафява фасада, която по нищо не се отличава от останалите, живее господарка на долното и отвратителното, която раздава прахчета на неморални момичета, а ако това лечение не даде резултат, им прави операции.“

Преподобният Нийдълхаус, събрани проповеди

Елизабет отиде късно вечерта, както каза майка й. Беше запомнила адреса — зад площад „Уошингтън“, градска къща, също както останалите, въпреки че прозорците й светеха по-ярко. Дъждът беше спрял, а тя беше вдигнала качулката на наметката си, за да скрие лицето си, и внимаваше да не я забележи някой. Затова чака дълго в сенките, а когато се увери, че никой не наднича през прозорците и не се разхожда, бързо се качи по стълбите. Носеше последните пари, които Сноудън беше дал на семейството й от златотърсаческите подвизи на баща й. Спомни си последните думи на майка си, преди да излезе от къщи.

— Не мислех, че ще паднеш дотам — беше казала госпожа Холанд, преди да се качи да си легне.

Едит беше придружила Даяна, така че нямаше кой да изпрати Елизабет в студената нощ. Казаха й да вземе файтон, но не искаше нито един човек да знае какво се кани да направи.

Чувстваше се напълно изтощена от нервното напрежение, но все пак намери сили да вдигне ръка към чукчето на вратата. Затвори очи, поколеба се, но най-сетне посегна. После всичко се случи бързо. Въведоха я в хол на втория етаж, където блестяха старинни лампи, тапицерията беше в меки цветове, имаше проснати животински кожи. Богато облечената жена, която я покани, се скри зад японски параван, който препречваше фоайето. Холът не беше по-различен от други, в които беше влизала, само по-елегантен, помисли си, докато чакаше.

Дочу женски гласове, отначало тихи, които се понесоха от съседни стаи. Елизабет стисна ръце, отпусна ги и пак ги стисна. Колко необичайно, че се озова тук — та нали всички й се възхищаваха за начина на обличане и маниерите, а по-късно, нощите, за които бе готова на всичко, за да преживее отново, тя прекарваше с любимия си. Не знаеше какво да мисли, как да приеме превратностите на съдбата или как да се държи в стаята, в която се намираше, с нетипичната елегантност и изкуствената атмосфера на обикновен дом. Вече дори не можеше да каже коя е.

Едно време тя беше момиче, което живееше за семейството си, което имаше представа за редно и красиво. Беше се провалила, но поне откри по-красив идеал, който да преследва. После красотата й беше отнета с един изстрел. Без Уил всяка стъпка беше предпазлива. Дори контурите на собственото й тяло й се струваха размазани, неопределени и може би това беше благословия, защото каквото и да й се случеше, нямаше никакво желание да го изпита. Усети мъката да я притиска, затвори очи и зачака чувството да отмине. Беше смръщила чело и се молеше Уил да е в рая, да гледа към нея и да й помогне да не се разплаче.

Какво ли щеше да си помисли за тази стая с красиво рамкираните картини на жени със сериозни лица и дрехи? Колко ли момичета, питаше се тя, бяха седели тук преди нея и се бяха чувствали спокойни, че се намират в обстановка, която напомня домовете им, докато са чакали всичко да приключи, за да тръгнат отново по балове, да получават предложения за брак и да се представят пред обществото както обикновено: добри, непорочни момичета, за които още от раждането им се е знаело, че ще се омъжат за достойни членове на висшето общество и ще им бъде организирана церемония, в която ще бъдат представени като девици. Всички бяха лицемерки, до една, осъзна Елизабет. Момичетата в белите им рокли и мъжете, които ги издигаха на пиедестали, въпреки това се притискаха в тях, докато танцуваха. В това число включваше и майка си, която й бе казала, че не била предполагала, че ще падне дотам, но нямаше нищо против да се принизи дотам да омъжи дъщеря си за пари.

Единственият човек, когото Елизабет познаваше и не се беше държал като лицемер, беше Уил. Усети в гърлото й да се надига твърда буца и притисна ръка към корема си. Наистина невероятно бе колко мъки трябваше да понесе заради любовта си, че наказанието й е толкова болезнено, така унизително, толкова крайно.

— Мила моя — заговори жената, появила се иззад паравана.

Светлината беше приглушена, но Елизабет отвори очи изведнъж и пред погледа й се появиха петна. Под очите й бяха избили капки пот. Жената беше облечена в черно кадифе, имаше налети гърди, кръгло лице и се усмихна на посетителката така, както човек се усмихва, когато очаква пари. Може би, замисли се Елизабет за пръв път, никой не я насилваше да страда. Може би това беше просто поредният трагичен обрат на съдбата.

Неочаквано й хрумна, че детето, което растеше в нея, е последният дар от Уил и не бива да се срамува от него. Той беше неин съпруг, напомни си.

— Ще си тръгвам — заяви и се изправи. Беше уморена, въпреки това не й се спеше, но нямаше сили за нищо, също както след цяла нощ на някой бал.

— Но, мила, състоянието ти…

Елизабет отстъпи към вратата.

— Моля да ме извините. — Гласът й беше станал висок и ясен. — Допуснах грешка.

Къщата беше тъмна, когато прекрачи прага, но едва свалила наметката, чу как вратата на верандата проскърца и видя майка си да излиза от мрака.

— Мислех, че ще останеш през цялата нощ — рече тя и макар думите й да бяха произнесени остро, в гласа й се долавяше напрежение.

— Не останах. — Елизабет се опита да си поеме дълбоко дъх и изчака очите й да се приспособят към светлината. Беше толкова хубаво, че си е вкъщи. Вече не беше студено, но усещаше влага и си каза, че скоро пак ще завали. — Не можах да остана.

— Как така не си могла?

Госпожа Холанд влезе в антрето и внесе със себе си мирис на дим, сякаш дрехите й са били близо до камина. Елизабет видя лицето й едва сега забеляза изражението на нервна несигурност, която сама беше изпитала преди по-малко от час. Елизабет вече не беше нервна, напротив, чувстваше се силна.

— Чакам дете — отвърна спокойно дъщерята. — Детето на Уил.

Майка й издаде звук, все едно някой я беше ударил в корема и беше останала без дъх.

— Ще ни съсипеш — промълви госпожа Холанд. Не го каза грубо, прозвуча така, сякаш ги бе сполетяла зла съдба.

Елизабет усети, че се усмихва. Целуна дребната жена по двете бузи.

— Лека нощ. — Обърна се и се заизкачва по стълбите към стаята си.

Нямаше никаква представа какво ще прави на сутринта, но знаеше, че за пръв път от много време насам щеше да се наспи спокойно.