Ана Годбърсън
Завист (43)

Четирийсет и първа глава

„Мъжете реагират неадекватно, когато за пръв път научат, че ще стават бащи. Ако са достатъчно мъдри, ще помолят собствените си бащи за съвет, понеже са имали предостатъчно време да свикнат с мисълта.“

Мейв Де Джонг, „Любовта и други лудории на известните фамилии от стария Ню Йорк“

— Истинска радост е, когато семейството нараства — заяви старият Скунмейкър и отпусна едрото си тяло на един стол. Беше му омръзнало да вдига тостове за сина, снахата и бъдещия член на семейството. Това беше добре дошло за Пенелопи, която не успяваше — поне така смяташе Хенри — да се изчерви, щом баща му споменеше състоянието й. Беше добре дошло и за Хенри, понеже не беше в настроение. Преситеният баща на Пенелопи седеше начело на масата, забол поглед в десертното вино. В другия край на масата майка й се кикотеше и намигаше на всеки, който погледнеше към нея. Останалите гости бяха порядъчно развеселени, подвикваха, че искат още шампанско, и всеки път вдигаха нови наздравици и даваха израз на вълнението си.

— Беше прекрасно — заяви Ричмънд Хейс с половин уста, докато сервитьорите излизаха от трапезарията с дъбова ламперия, за да изнесат чиниите от последното ястие.

Гостите замълчаха и погледнаха към господаря на дома, защото знаеха, че следва още нещо. Хенри се запита дали и те са уморени като него. Само че всички обичат партитата, особено когато веселбата е във вихъра си и очите им са заблестели.

— Господин Хейс — заговори госпожа Хейс, — не трябва ли да поканим гостите в стаята за пушене за по още едно питие?

Мъжете и жените около дългата маса зашепнаха одобрително, след което Ричмънд Хейс се съгласи, макар и с не особено желание. Хенри не намираше сили да погледне седналата срещу него Даяна, частично скрита от розовите бегонии. Всички отместиха столовете назад и станаха. Господата подадоха ръце на дамите, на които кавалерстваха.

— Хенри, седни до съпругата си — разпореди се старият Скунмейкър, след като се преместиха.

Пенелопи се обърна към него от мястото си с очи огромни и доверчиви, като на сърна. Не е за вярване как умееше да се преструва: в бледорозовата копринена рокля с безупречна кройка наистина приличаше на млада майка, заинтересувана единствено от децата си. Хенри обаче не вярваше, че тя е такъв човек. Не бе възможно, след като го бе използвала през цялото време. Заобиколи и седна от другата й страна, но така и не я погледна.

Изминаха часове. Първоначално Хенри отказваше шампанското. Беше трезвен цяла седмица и все още бе сигурен, че трябва да е силен, готов да прояви смелост. Сетне се запита дали е възможно Пенелопи да казва истината и при мисълта му се прииска да изпие колкото може повече алкохол. Започна да поръчва чаша след чаша. Останалите гости заговориха достатъчно високо и завалено и тогава той се обърна към съпругата си:

— Просто не е възможно — говореше тихо, поразтегляше думите, но насочи черните си очи към нея и зачака отговора й с надежда.

— Какво искате да кажете, господин Скунмейкър?

Хенри се огледа. Жените оправяха полите си, за да се възползват максимално от светлината на полилеите, а сервитьорите разнасяха пълни декантери. Искаше му се да грабне един и да се скрие в някой тъмен ъгъл. Над камината имаше огромно огледало в позлатена рамка, наведено леко напред, за да отразява стаята сякаш отвисоко. В далечния ъгъл Хенри забеляза собственото си отражение в черен фрак, седнал до съпругата си, облечена в безупречната си изискана рокля. За момент видя онова, което виждаха всички — съвършена двойка, и двамата високи, тъмнокоси, стройни, твърде влюбени, за да се надвикват с останалите. Мразеше се, задето спря поглед на образите им.

— Случи се само веднъж, преди седмица или две… вече не помня. — Хенри въздъхна и се обърна. — Не вярвам.

— Добре. — Пенелопи сви белите си рамене.

— Не си. — За пръв път ужасът на Хенри тази вечер понамаля.

Тя извърна очи и отвори устни.

— Не съм напълно сигурна. — Погледна го. — Много е възможно обаче.

Хенри въздъхна дълбоко и поклати облекчено глава. Нямаше никакво бебе, нямаше никакво семейство. Значи можеше да я напусне. Така щеше да отнеме повече време, а разговорът с баща му щеше да е крайно неприятен. Независимо от всичко щеше да направи онова, което беше намислил.

— Не бъди жесток, Хенри.

Тя беше сгърчила лице, сякаш съпругът й не знаеше какво прави. Той усети как страхът започва да се връща.

— Казах ти какво е положението — отвърна предпазливо той.

— Сега вече всичко е различно!

— Не ставай глупава, Пени, нали сама призна…

Пенелопи сведе поглед към облечените си в ръкавици ръце с рубинени гривни на китките и започна да ги стиска.

— Внимавай кого наричаш глупава — изсъска тихо. — Дори не си се запитал какво ще си помислят хората, ако напуснеш бременната си съпруга. Сега вече всичко е различно, разбери го.

— Тази лъжа няма да напусне стаята, скъпа. — Хенри затвори очи и потри чело. — Ами какво ще правиш след девет месеца, когато се окаже, че няма бебе?

Пенелопи се премести по-близо до него и сведе тъжно очи, все едно онова, което се канеше да каже, вече се беше случило.

— Няма ли така да стане по-зле — прошепна тя, — ако напуснеш съпругата си, защото не може да износи първия ти син докрай?

Хенри преглътна с усилие. Огледа се, сякаш стените, мебелите и дори гостите са направени от желязо. След няколко секунди разбра, че всички са в нещо като затвор. Те го наблюдаваха, усмихваха се и не знаеха колко е променен. Радваха се, докато наблюдаваха семейството на Хенри Скунмейкър и мислеха, че си споделят нещо тайно. Пенелопи изглежда усети погледите, защото се наведе напред, така че тялото й почти се притисна в неговото.

— А и защо да ме оставяш? — прошепна на ухото му. — Какво си мислиш, че прави твоята малка Дай през цялото време?

Облегна се на страничната ръкохватка и се изкиска така, че той усети погледите на останалите в стаята. Беше задимено и му стана трудно да диша. Всички говореха на висок глас и вече не чуваше разговорите им. Хенри се обърна, огледа се да зърне Даяна, но така и не я видя. На придружителката й личеше, че е пияна, докато танцуваше с баща му. Диванът, на който я беше видял за последно, сега беше празен.

Над дивана беше закачена картина на мъж, застанал мирно, във военна униформа, яхнал кон, изправен на задните си крака. Копитата на коня бяха във въздуха, очите му бяха пълни със страх и огън; ездачът беше вирнал гордо и спокойно глава над битката около него. На Хенри му се прииска да е ездачът, но знаеше, че сега играе друга роля. Обърна се към Пенелопи и тя намигна многозначително.

— Да не би да се чудиш къде отиде слънцето? — подсмихна му се и скромно отпусна ръка в скута си. — По-точно къде са те. И аз се чудя, още повече че брат ми спомена някои доста интересни неща преди вечерята. Призна ми, че я обича.

— Престани!

На Хенри му се прииска да изкрещи — и на съпругата си, и на всички в стаята. Не го направи. Спомни си какво му беше казал Грейсън в казиното, когато говореха за Даяна, и колко сив и отчаян беше. Може би си въобразяваше, че я обича, а Даяна в момента сигурно беше в такова състояние, че щеше да му повярва.

— Извинявай — рече Хенри.

Почувства се изтръпнал, докато се движеше бавно по коридорите в дома на семейство Хейс. Едно време познаваше къщата по причини, които не желаеше да си спомня. Сърцето му биеше, а краката му се движеха сами. Единствената му мисъл беше да открие Даяна. Най-сетне я намери, но разбра, че е закъснял.

Облегна се на рамката на сумрачната стая и за няколко секунди стана свидетел на ужасна гледка — тялото на Даяна беше преплетено с това на Грейсън. Щеше да изкрещи, ако му беше останал дъх. Та нали той ги събра, той ги тласна един към друг и връщане нямаше. Защо да крещи, след като това нямаше да нарани никого, освен него самия. Единственото, което му оставаше, беше да се махне, с пълното съзнание, че всичките му намерения и планове са мъртви.