Ана Годбърсън
Завист (45)

Четирийсет и трета глава

„Последната воля на Кари Луис Лонгхорн ще бъде прочетена днес в хотел «Ню Недърланд», където покойният господин живееше през последните години от живота си. Беше ерген, но много дами ще скърбят за загубата му — някои от тях, разбира се, се надяват да прояви щедрост и след смъртта си.“

Из светските страници на „Ню Йорк Нюс ъв дъ Уърлд Газет“, петък, 2 март 1900 г.

— Госпожице Брод, какво ви се е случило?

Каролина, или Лина, или която и да беше сега, след като цялото й достойнство беше потъпкано, влезе във фоайето на „Ню Недърланд“, където навремето се отнасяха към нея с почит и уважение. Палтото й се влачеше по лъскавата мозайка и макар да бе решена да не издаде, че е съсипана, щом усети познатия аромат на парфюм и кафе, щом видя господин Кълън, скромният служител, който често й подаваше ключа за стаята, усети как очите й се пълнят със сълзи и преди дори да започне да обяснява, се разплака като дете.

— Недейте, госпожице Брод — зашепна господин Кълън, докато сваляше подгизналото й от дъжда палто. — Наваля ли ви? — продължи той със съмнение, докато оглеждаше палтото, което беше прекарало цялата нощ на сантиметри от дъжда и определено миришеше на улица.

Даде знак на един от прислужниците да прибере дрехата и да се погрижи за нея, после отпусна ръка на рамото на Каролина.

— Ще го изпратим за чистене и ще направим всичко възможно. Но вие сте замръзнали, мила моя. Да ви облечем в нещо топло, да ви намерим топли дрехи.

Каролина скри лицето си в ръце и закима, макар все още да плачеше.

— Постарайте се да се овладеете, мила моя — не спираше да я съветва Кълън и я въведе в една канцелария. — Тук сте за завещанието на господин Лонгхорн, нали? Старият господин сигурно ви е оставил нещичко…

Каролина притисна ръка под носа си, за да избърше сополите, и се опита да повярва на думите му. Истината беше, че вече не се надяваше на нищо и беше дошла в хотела единствено защото се събуди пред нечия входна врата и нямаше къде другаде да отиде. По изражението на Кълън забеляза, че се опитва да й помогне да се почувства по-добре, а това беше рядко срещана добрина. Впрегна цялата си воля да не се разплаче отново. Служителят повика една от камериерките и я помоли да намери на Каролина рокля. Едва когато госпожицата беше в приличен вид, той я придружи до апартамента, където двамата с Лонгхорн бяха прекарали много вечери и старият й покровител й разказваше за младостта си и какво да очаква тя от своята.

Господин Джеймс, адвокатът, седеше на широка маса и погледна Каролина така, че тя се почувства нежелана. Добре че Кълън беше до нея и я покани на един от столовете, внесени специално за случая. След като се увери, че е настанена добре, служителят си тръгна. Имаше още няколко жени, които плачеха и хлипаха, за да ги видят всички. Луси Кар беше сред тях, но така и не погледна Каролина в очите.

— Добре дошли, дами и господа… — започна господин Джеймс, а после се изкашля по особено противен начин в шепата си.

Последваха въвеждащи думи, които бившата фаворитка на Лонгхорн едва намери търпение да изслуша. Старият господин беше наредил документът да бъде изготвен, когато е предусещал края си, а тя не беше до него, беше го изоставила. Все още се измъчваше от егоистичното си решение и подозираше, че мисълта за това няма да я остави още дълго. Повечето от красивите вещи в стаята бяха увити, забеляза тя, и помещението беше напълно обезличено.

— На втората ми братовчедка, госпожа Уилям Бар — продължи да чете господин Джеймс, а въпросната дама изпъна гръб, — оставям сребърните си плата и хиляда долара.

Госпожа Уилям Бар започна да благославя щедростта на Лонгхорн, но не успя да скрие разочарованието си.

Последва серия от дарения, на които хората откликваха с умерен ентусиазъм. Каролина не очакваше нищо от стареца — двамата се познаваха от няколко месеца, а в най-важния момент го беше изоставила — въпреки това си помисли, че пет хиляди долара щяха да са значително по-полезни на нея, отколкото за „Общество на младите момичета, останали сираци след пожари“ — любимата благотворителна организация на бившия й благодетел. И аз съм сираче, помисли си, докато си бършеше сълзите.

После чу думите, от които разбра, че идва краят, и понечи да си тръгне.

— Останалата част от притежанията ми — продължи с неудоволствие господин Джеймс, — включително имоти, акции, предприятия и пари, оставям на скъпата си приятелка, която ми донесе много радост през последния етап от живота ми, госпожица Каролина Брод.

Всички в стаята ахнаха и се обърнаха към момичето, което изглежда се канеше да си тръгне. За момент на Каролина й се стори, че ще я порицаят за лошо поведение или някое прегрешение срещу добрия вкус и възпитание и плъзна поглед по жените, събрали се около адвоката. Съзря Луси Кар да й се усмихва и разбра, че късметът й се е обърнал. Застина на място. Бяха й необходими няколко часа, преди най-сетне да проумее, че животът й е коренно променен. Вече се чувстваше в безопасност, макар пронизвана от злобните и завистливи погледи на жените, дошли с тайни надежди, скупчили се около нея, за да й пожелаят всичко най-хубаво. Значи Лонгхорн беше забелязал потенциала й и с безкрайната си щедрост се беше погрижил Лина да продължи напред.

След няколко часа, облечена в рокля от гардероба, който й беше върнат, Каролина застана пред вратата на невзрачна къща в западната част на града и нареди кочияшът да я чака на улицата. Дъждът най-сетне беше спрял и времето беше омекнало. Въпреки това тя се загърна в палтото — старото си дългокосместо палто, което Лонгхорн й беше купил в началото на приятелството им, — докато вървеше към входната врата.

Икономката отвори вратата и в първия момент не обели и дума.

— Не се тревожи — успокои я с широка усмивка Каролина. — Не съм дошла да си искам парите. Няма и да ги поискам.

По-възрастната жена нервно извърна очи към коридора и изтри потните си длани в роклята.

— Госпожа Тилт никак няма да се зарадва, че си дошла.

— Пет пари не давам! — изсмя се Каролина. — А и не съм дошла заради нея. Господин Ригли тук ли е?

— Да, но…

— Добре. — Каролина профуча покрай жената, пое по коридора, а дългата й лавандулова пола се разстла зад нея и отрази светлината от полилея. — Къде са?

Икономката сведе очи.

— В хола на първия етаж.

— А, да.

Каролина влезе в стаята, без дори да свали коженото палто, лицето й грейна победоносно. Отлично знаеше колко й отива това изражение и застана на прага така, че госпожа Тилт и приятелят й Тристан да я огледат добре и да забележат, че сияе. В момента подозренията й относно собственото й величие изглежда се потвърдиха и тя не се поколеба да използва един от номерата на изисканите дами по цял свят, който до тази вечер така и не бе успяла да приложи. Беше уцелила подходящия миг да се появи.

— Казах ти да не се връщаш тук — изсъска най-сетне госпожа Тилт и макар да се опитваше да се държи студено, напрежението стопи част от леда в гласа й.

Тристан седеше до нея на червен стол и очевидно се почувства неловко за пръв път, откакто се бяха запознали и станали приятели. Тя забеляза, че той вече е облечен в черно сако и жилетка, а светлата му коса е грижливо сресана.

— Така ли? Тъй като нямам абсолютно никакво желание да се връщам в тази къща, веднага ще направя както пожелахте. — Каролина предизвикателно се облегна на касата на вратата. — Тристан — продължи с приглушен глас и повече не погледна госпожа Порша Тилт, — ела с мен.

Столът на Тристан изстърга по пода, докато се наместваше, но младежът не понечи да стане.

— С госпожа Тилт щяхме да вечеряме в „Уолдорф“. Тъкмо пиехме по един коктейл, а след това…

— Глупости. Ще вечеряш с мен, в „Шери“. Слушай — Каролина замълча, за да се усмихне по типичния за нея начин, — наследих огромно богатство, много по-голямо от това, което твоята госпожа Тилт може да си представи, и искам да празнувам.

Тристан повече не се колеба. Застана до Каролина, без да погледне западнячката, и двамата излязоха. Дори не се сбогуваха. Каролина не устоя и се обърна за последен път, а изражението на наранена гордост и възмущение по лицето на бившата й работодателка бе такова, че наследницата на състоянието на Лонгхорн с удоволствие би платила, за да го види. Е, този път беше безплатно.

— Утре всичко ще излезе във вестниците! — провикна се тя през рамо.

Тристан й помогна да се качи във файтона и докато двамата се поклащаха сред трафика, госпожицата осъзна, че няма какво да каже. Историята беше грандиозна и не знаеше откъде да започне, а единственото й желание беше да има с кого да празнува тази вечер. Старият й приятел, продавачът от „Лорд енд Тейлър“, щеше да й свърши работа — той и без това за друго не ставаше, както бе проумяла през последните месеци, въпреки че много й помогна, за да успее да сложи госпожа Тилт на мястото й. Хиляди пъти би предпочела Лиланд, разбира се, но този следобед прочете във вестника, че бил на кораб в Атлантическия океан, на километри от брега, а тя нямаше желание да чака няколко месеца, преди да подхване отново романса им. Сега дъждът беше прочистил въздуха, тя беше облечена като кралица, а пък придружителят й — който и да беше — бе забележително красив.

Още беше ранна вечер, а животът предстоеше.