Ана Годбърсън
Завист (36)

Трийсет и четвърта глава

„Читателите ми знаят, че съм плашещо откровена и се стремя да дам на всеки отговор, най-прецизен и подробен. Все пак остават някои неизказани неща, известни единствено на майките, и те ги казват, за да защитят младите си невинни дъщери от жестокия свят. Замислете се над тези неща през зимата и се молете да не ви се налага да пазите твърде много тайни.“

Госпожа Хамилтън У. Брийдфелт, „Събрани съчинения за възпитанието на младите дами“, 1899 г.

Елизабет спря пред вратата, преди да почука. Надяваше се слабите й рамене да престанат да треперят. Стоеше вече няколко минути и не се бе успокоила. Канеше се да прекрачи в дневната, където жените от семейство Холанд сами вършеха значителна част от ежедневните домакински задължения. Майка й обичаше да бродира тук, докато се отдава на притесненията и тревогите си. Днес, след вечеря, седна в хола, убедена, че най-голямото споходило я нещастие бе завръщането на дъщерите й от Флорида, без нито една да е получила предложение за брак. Елизабет сви юмрук, готова да почука, налагаше се да признае пред майка си, че има още нещо, за което да се тревожи. Най-разумно беше да си признае, преди околните да забележат.

— Влез — прозвуча острият глас на госпожа Холанд.

Елизабет отвори вратата. Беше избрала стара рокля от набран кафяв муселин, с висока талия и буфан ръкави. Примираше от страх. На някои места роклята й беше широка, а на други й беше отесняла. Сливаше се с тъмната ламперия на стената така, че нежното й бледо сърцевидно лице сякаш се носеше във въздуха, когато се наведе, за да затвори вратата. Макар да бе почти невидима, сърцето й беше натежало от необратимите неща, които беше извършила. Намерението й беше да донесе единствено добро на семейството си, но ето сега се канеше да им съобщи, че отново ще им причини страдание.

— Какво има?

Изражението в черните очи на госпожа Холанд се промени, щом видя дъщеря си. Вирна брадичка и усети гърлото й да се стяга, защото изглежда усети, че предстои нещо голямо. В камината до нея гореше огън и пламъците се отразяваха в бдителните й очи. Остави куката за плетене, кълбото прежда и погледна дъщеря си, преди да й махне да приближи.

Елизабет прекоси стаята и се отпусна до майка си. Възрастната жена я наблюдаваше строго, както винаги, около устата й се бяха врязали тънки бръчки, но всъщност гледаше дъщеря си невъзмутимо.

— Казвай — подкани я тя.

Елизабет й разказа. Направи признанието си на един дъх, хлипаше и от време на време спираше, за да си поеме дъх.

— Преди Уил… преди да умре, ние бяхме… като едно, като мъж и жена… — Замълча и отпусна чело на коляното на майка си. Миглите й бяха мокри и не искаше майка й да я види. — Сега ми се струва… сигурна съм… — пое си дълбоко въздух — знам, че съм… чакам бебе.

Най-сетне вдигна глава, за да види реакцията на майка си, но по-възрастната жена се беше овладяла. Дори да беше шокирана или наранена от последното засега прегрешение на някога съвършената си дъщеря, не го показа. Беше преживяла толкова разочарования през живота си и не намери за необходимо да утеши по-голямото си дете.

— Колко неприятно — заяви официално. — Не съм кой знае колко изненадана. Обвинявам Уил не по-малко от теб. — Пое си дълбоко въздух и премести куките и плетката от скута си на пода. — Обещах ти да те принуждавам да се съгласяваш на нов годеж с нелюбим човек, Елизабет, но се страхувам, че тази новина променя всичко. Наясно си, че ще бъдем съсипани, ако някой научи, нали?

Елизабет кимна нещастно и русите й кичури заподскачаха.

— Налага се да се омъжиш, а ако не успееш, трябва да се погрижим за проблема по друг начин. Известно ми е едно място, на което извършват подобни услуги. — Сега бе ред на госпожа Холанд да потръпне, но се овладя толкова бързо, та на Елизабет й се стори, че си е въобразила. Зарадва се, когато забеляза, че не е, понеже това доказваше как се чувства майка й, след като бе направила подобно предложение. Все пак съзнаваше, че се налага. — Ще поговоря с приятели, поне с онези, които са ми останали, за да разуча дали няма подходящ кандидат за теб. Може да успеем да уредим всичко бързо и тихо. Страхувам се обаче, че ще се наложи да прибегнем към другия начин, за което искрено съжалявам, дете мое. — Тя отпусна малката си ръка на главата на дъщеря си и въздъхна. — Сега върви. Почини си. Утре сутринта ще сторим необходимото.

Елизабет кимна и се почувства точно като детето, което растеше в нея. Не намери сили да погледне пак майка си, вместо това тържествено се надигна и се отправи към вратата. Спомни си всичко онова, което искаше да каже — колко съжалява, че я е разочаровала, какво е искала да стане, как всичко се е объркало, но откри, че няма сили да се обяснява. Излезе в зле осветения коридор и се заизкачва стъпало по стъпало към стаята си на втория етаж, където огънят в камината не беше запален, но поне можеше да остане сама с тайната си.

Отпусна се на махагоновата табла на леглото, върху бялата кувертюра и положи ръка върху лицето си. Зачака дишането й да се успокои, но така и не се получи. Спомни си как се беше чувствала с Уил… защото той винаги знаеше кое е правилно. Съдбата й беше отнела нещо безценно. Сега, след като остана сама, дори да имаше правилен начин, по който да постъпи, не го виждаше. Преди месец веднага щеше да измисли изход. Семейството й се нуждаеше от нея и тя бе решила да направи необходимото, за да им помогне. Дори позволи на Даяна да хукне след Хенри Скунмейкър, а това единствено предизвика неприятности и оттогава сестра й беше разсеяна. Откакто се върнаха, почти не беше проговорила на по-малката си сестра, защото беше обсебена от страховете си и не се поинтересува какво й е на Даяна. Също толкова лошо бе, че така и не оправда надеждите на майка си.

Прокара длан по челото си и погледна с безразличие към прозореца. Снегът беше спрял през нощта и сега в небето се бе очертал полумесецът. Запита се дали Уил я вижда и отново се почувства виновна не само за семейството си, ами и за щастливите дни, които прекара във Флорида. Споменът я накара да се намръщи и се запита дали не е наказанието й, дали сегашното изпитание не идва, защото за момент си беше позволила да се наслади на живота, който бе нейно рождено право, изтънчен живот на любезности и тайни погледи.

Най-сетне дишането й се успокои. Тя мигна в мрака, пронизан от белите лунни лъчи. Отново се замисли за Теди и за кратко се зачуди дали наистина е в чак такава безизходица.