Ана Годбърсън
Завист (17)

Петнайсета глава

„Жена, която излиза от траур, особено ако е бил за съпруга й, трябва да се владее във всеки момент и всяка ситуация. Познавам доста дами, които, след като се върнат в обществото, където цари шум и оживление, виждат звезди посред бял ден, прилошава им и се налага някой бързо да ги заведе да си легнат.“

„Наръчник на Ван Камп за домакинството на дами от висшето общество“, издание 1899 г.

— О, Лиз, толкова се радвам, че сме само двете, далече от града. — Пенелопи крачеше припряно и протегна ръка към пръстите на старата си приятелка. Над рамото на домакинята Елизабет забеляза главите на останалите гости и не успя да скрие съмненията си, защото Пенелопи бързо продължи: — По-точно казано, събрали сме се само най-близки, което също не е зле.

Елизабет намери сили да не показва отвращението си от подобни фалшиви излияния и разтегна малката си кръгла уста в щедра усмивка. Вчера, след като влакът най-сетне пое след дълго сбогуване и след като прислужницата, наета да обслужва дамите във влака, стегна корсета й, а тя сама си сложи руж — навремето лицето й беше известно, защото бе сякаш създадено от алабастър — за да не изглежда така, все едно е надянала маската на смъртта, се беше почувствала леко уморена. Очакваше се, а и не се тревожеше, защото всеки път, щом усетеше тревога, просто затваряше очи и се пренасяше някъде с Уил. Тази сутрин се почувства по-добре, отколкото предполагаше, което не се дължеше на възторжените въздишки на Даяна в съня й. Беше доволна, че помогна на сестра си да дойде на пътуването, и мисълта й вдъхна сили.

— Пени, ти си прелестна и изключителна домакиня — отвърна Елизабет, докато притискаше някогашната си приятелка. Познаваше Пенелопи отдавна и отлично знаеше, че ненавижда краткото си име.

Двете бяха изключително красиви, което вероятно беше една от причините някогашната госпожица Хейс да се сприятели с нея. Дългите им вратове бяха подчертани от високи яки — фина, лъскава дантела за Пенелопи, тънка синя памучна материя за Елизабет, а талиите им — от силно вталените рокли. Едната беше брюнетка, а другата блондинка и цветът на всяка изпъкваше край другата. Тази сутрин Елизабет беше положила огромно старание да си направи косата и сега приличаше на рус облак над челото й. Обърна се и зърна неодобрителната въздишка на сестра си, после впрегна социалните си умения — или поне онова, което беше останало от тях — и ги насочи към присъстващите в частната трапезария на вагона, докато сервираха закуската в сребърни подноси.

— Толкова много си отслабнала от есента, че трябва бързо да ти помогнем да върнеш част от килограмите — продължи Пенелопи, докато влизаха.

Елизабет забеляза завоалирания садизъм на последното й изречение, но прецени, че е най-разумно да преглътне, докато се настаняваха при останалите, скупчили се точно до вратата.

Под готическия таван от гравирано орехово дърво бе поставена дълга маса; прозорците бяха високи и през тях струеше утринното слънце. Пенелопи повери грижата за Елизабет на Теди Кътинг, който я поведе към мястото й на дългата маса. Искрено се зарадва, когато зърна името му във вестника, заедно със своето в колонката, в която съобщаваха за известни личности, които заминаваха от града, и почувства облекчение, че и той е във вагон-ресторанта тази сутрин. Теди не играеше игрички като останалите си връстници. Той изтегли стола й назад и тя се постара да прикрие, че й се виеше свят, докато сядаше. Братът на Пенелопи, Грейсън, облечен в млечносиво сако, пое ръката на Даяна, а Хенри на Лина и заедно се отправиха към масата, като господата изтеглиха столовете на дамите. Всеки седеше до представител на противоположния пол.

Елизабет се усмихна — едва забележимо, но със стария чар — когато Теди посегна към салфетката върху сребърния й поднос, тръсна я, за да я отвори и я постла върху скута й.

— Благодаря ви, господин Кътинг — рече тя. — Не съм инвалид, нали знаете.

Теди я погледна, но само за момент, любезен, смълчан, в сивите му очи бе стаена тревога. Русата му коса беше зализана с по-малко помада от обикновено, въпреки това бе разделена на път от лявата страна. Не го беше виждала от миналия септември, когато посещаваше семейството й в неделите, отредени за гостувания.

— Знам — отвърна след малко той. — Просто ми се струвате толкова нежна след… премеждията и човек има желание да ви защити. — Той отпи глътка вода. — Аз открай време изпитвам това желание.

Елизабет усети руменината да пари бузите й както заради искреността в гласа му, така и заради познатите думи. Теди обаче беше стар приятел, истински джентълмен и си напомни, че за него е нормално да разговаря с нея с внимание, а също и да не влага скрит подтекст. Изглежда останалите не бяха забелязали. Той посегна към подноса с кроасани и й го подаде. Влакът продължаваше да пухти през непознатата провинция, а Хенри, седнал начело на масата, от дясната й страна, безмълвен, беше се вторачил в чашата сок, докато съпругата му на висок глас обясняваше за къщите в Нюпорт, за любимите си архитекти и други неща, които малцина можеха да си позволят.

— Според мен работата му е проява на желанието да възвеличи себе си — отвърна развълнувано Лиланд. Изразяваше мнението с цялото си тяло, убеден в онова, което говореше, както Елизабет добре помнеше още от времето, когато беше момче. Това бе една от характерните му черти, която го отличаваше от връстниците му. — Много ми допада ислямското влияние, което понякога вмъква. Намирам архитектурата им за пленителна с минаретата и михрабите^[1], арките и плочките, сложната калиграфия. Знаете ли, че използват калиграфия в украсата, защото образите са забранени? Точно така…

Елизабет тайно се усмихна и реши, че Пенелопи сигурно е побесняла, задето е започнала разговор, в който няма да е главното действащо лице. Лиланд продължи да обяснява, сякаш изнасяше лекция. До него седеше Лина, облечена в кафяв костюм с шарка рибена кост, обточен с тъмнокафяво кадифе. Нямаше нито един тоалет, която да й стои добре. Често се случваше така с новите дрехи, а нейните все още не се бяха очупили по формата на тялото й, все едно се присмиваха на начина, по който се движеше в тях.

Това е грозно и нелюбезно, порица се Елизабет. Макар да бе преглътнала неудобството, че вече се движи в едни кръгове с бившата си прислужница, заради загубата на Уил й беше трудно да мрази всеки, който не бе създание на чистата омраза и злоба. А и онова, което Лина бе казала вкъщи, беше самата истина — тя също беше обичала Уил, следователно нямаше как да е чак толкова лоша. В известен смисъл можеше да се нарече красива, реши Елизабет. Очите й бяха с цвета на лишей, а с вдигнатата коса напомняше на Елизабет прислужницата й от детството, майката на Лина, която беше красива, мила и винаги запазваше спокойствие сред хаоса във фамилния дом.

Елизабет отчупи подходящото за една дама парче кифличка и лапна хапката с надеждата твърдата храна да я поуспокои. Усети погледа на Теди и се опита да му се усмихне. В същия момент влакът влезе в завой. Едва сега усети колко бързо се движат и се подпря на масата, за да запази равновесие. Изглежда завоят извади всичко останало от равновесие. Чашите задрънчаха в чинийките, купичките им пригласяха. Присъстващите спряха разговорите си, освен Лиланд, който винаги бе толкова неспокоен, че дори не забелязваше движението на влака. Ръкомахаше неистово и без да иска блъсна гарафа с вода. Тя се преобърна и се изля върху Лина. Елизабет се обърна към нея. За момент бившата прислужница изглеждаше така, сякаш беше изпуснала наниз перли и сега наблюдаваше как зрънцата се пръсват наоколо и се търкулват по твърдия мраморен под.

— Олеле! — извика Пенелопи и щракна с пръсти, за да повика слуга.

— Много, много се извинявам — запелтечи Лиланд, ужасен от стореното, докато попиваше полата на Лина.

— Ще изпия още една чаша сок — заяви Хенри, без да се интересува дали някой го слуша, или не.

— Ами… няма нищо. — Лина се изчерви при цялото това внимание и изглежда успя да преглътне факта, че костюмът й е съсипан.

Наблюдаваше Лиланд, докато той се опитваше да попие водата от скута й. Слуги, облечени в черно и бяло, донесоха нови салфетки и нова гарафа вода. Хенри получи желаната чаша сок. В другия край на масата Даяна се беше навела напред, за да си вземе кроасан от сребърния поднос и няколко черни къдрици потрепнаха край брадичката й, докато се отпускаше назад на стола.

— Госпожице Даяна — заговори я Грейсън. — Да ви подам ли маслото?

— Не, благодаря, кроасаните са възхитително маслени — сряза го Даяна.

Тази сутрин беше преизпълнена с необичайна енергия. Всяко от движенията й имаше своя цел, свой живот и тя откриваше наслада във всичко, което правеше.

— Смея да отбележа, че достойните за възхищение неща тук са много…

Братът на Пенелопи беше седнал в далечния край на масата и макар на Елизабет да й се искаше да го погледне, за да се увери, че не флиртува с малката й сестра, чувството за приличие не й позволи да се обърне. Мразеше похотливите намеци, а думите му прозвучаха като открит флирт, макар да бяха — по всяка вероятност — най-обикновена забележка, реши по-голямата Холанд и погледна към Хенри. Той все така бе вторачен в чашата сок. Всички се държаха изключително… странно.

— Госпожице Елизабет — заговори я отново Теди. Гласът му беше тих, въпреки че останалите бяха започнали да бъбрят високо. Протегна ръка и отпусна пръсти на китката й. — Как сте? Не изглеждате добре. Завоят беше много остър, сигурно има още…

От пръстите на Теди, отпуснати на бялата й кожа, се излъчваше толкова нежност и внимание, че за момент я обзе щастие, каквото не беше усещала от много отдавна. То я завладя за кратка секунда, изместено от неприятното преобръщане на стомаха й. С ужас и отвращение разбра, че си е позволила да изпита приятно усещане — нещо, което не заслужаваше до края на живота си — и то беше предизвикано от друг мъж, от мъж, който бе живял в сигурност и щастие през целия си живот и нямаше нищо общо с Уил. Точно тогава усети, че ще повърне.

Ръката й беше леденостудена, я тялото й гореше. Седналите на масата бяха погълнати от мислите си и разговора, който се водеше на висок глас. Тя затвори очи за миг и отправи молитва да успее да се добере до банята. Сетне отмести стола назад и излезе тичешком от частния вагон-ресторант.