Ана Годбърсън
Завист (25)

Двайсет и трета глава

„Новата двойка, Реджиналд Нюболд и Аделейд Уетмор, снощи бяха гости на музикалната вечер в дома на господин Нюболд на Мадисън Авеню. Сестра му, Джема, която очаква предложение от Теди Кътинг, също присъстваше. Да не би да изглеждаше тъжна, защото господин Кътинг е във Флорида и това означава, че няма да има сватба през юни?“

Из светските страници на „Ню Йорк Нюс ъв дъ Уърлд Газет“, събота, 17 февруари 1900 г.

— Добре ли си?

Елизабет бавно отвори очи и балната зала в „Поенсиана“ изплува. Тя съзря телата, които се поклащаха по паркета, бялата плетеница по тавана, музиката, която звучеше иззад паравана. Едва сега усети, че е отпуснала глава на рамото на Теди, докато са танцували, но излъга, когато отговори.

— Да, добре съм.

— Нали ще ми кажеш, ако се налага да седнеш? — Досега не беше забелязвала бръчките по челото на приятеля си, които се появяваха всеки път, щом беше притеснен. Обикновено кожата му беше безупречно мека и се зачуди кога ли са се появили бръчките.

Както и останалите дами в залата, Елизабет беше облечена в подходящи за вечерно време цветове — роклята й в цвят слонова кост беше с бледорозова бродерия. През часовете след вечеря обаче беше изгубила представа за останалите. Знаеше, че е заобиколена от хора, сред които се чувстваше комфортно — все хора, с които майка й искаше да се движи, и беше доволна, че се чувства защитена, в безопасност. Вратът й, източен като на лебед, беше украсен с накитите, които майка й беше приготвила, светлата й коса беше вдигната. Хладният вечерен бриз нахлуваше през отворените прозорци и за момент по-голямата Холанд се почувства чудесно.

— Изглеждам уморена, нали? — Малките й пълни устни се разтвориха и тя затвори очи.

— Не — усмихна се Теди и я завъртя към средата на залата. — Прекрасна си.

Тя се усмихна и кимна.

— Да знаеш само колко приятно ми беше да прекарам последните дни с теб — продължи той.

— И на мен.

— Чудесни часове прекарах с теб. Страхувах се, че никога повече няма да ги усетя…

С крайчеца на окото си Елизабет забеляза Хенри да пресича ливадата. Приближи до госпожа Скунмейкър, чиято коса беше подредена на лъскави къдрици с пера, а шифонената рокля на точки беше с шпиц деколте. Пенелопи сведе поглед, после го изгледа и се ококори. Елизабет добре познаваше погледа — беше виждала старата си приятелка ядосана на слугини и членове на семейството си, дори веднъж на самата нея.

Семейство Скунмейкър прекосиха залата; нямаше как да разбере какво си казват, но по време на краткия им разговор Хенри премести ръката на Пенелопи в черна сатенена ръкавица до лакътя от рамото си и излезе от залата. Елизабет не можа да си обясни защо видяното я изпълни със страх и вдигна поглед към Теди, за да го попита какво мисли за сцената.

— Елизабет? — започна той, преди тя да зададе въпроса си.

Кимна му, за да продължи, но той въздъхна и извърна очи. Потанцуваха още малко, преди младият Кътинг да събере сили да заговори отново.

— Исках единствено да ти кажа, че когато ти предложих брак преди много години, имах чувството…

— Последния път беше преди по-малко от две. — По устните й затрепка усмивка, въпреки че споменът беше тъжен.

Беше се случило в Нюпорт, където остана цял месец и се поболя от любов по Уил. Той успяваше да й изпраща писма — в момента нямаше представа как са останали неразкрити — изпълнени със страх, че любимата му ще изгуби интерес към него, докато отсъства. Младата жена сведе очи.

— Точно така, няма две години. Тогава беше на гости на семейство Хейс.

Елизабет не намираше сили да отвори очи, но по задъхания му глас усети колко е нервен и изпълнен с решителност.

— Както и да е, исках да кажа, че бях искрен и предложението ми е все още в сила — никога досега не беше говорил толкова неуверено. — Все още…

— О, Теди — успя да промълви Елизабет. Страхуваше се, че ако не го спре, ще се разплаче на дансинга и няма да успее да овладее чувствата, които таеше. Вероятно кавалерът й погрешно разбра тъгата й, защото продължи:

— Мислиш ли, че можеш да ме обикнеш? Може би достатъчно, за да се омъжиш за мен? Не е нужно да е точно сега, може би след време.

Елизабет спря на дансинга. Замисли се за Уил и сватбения им ден, облечен в кафявия костюм, който беше купил специално за случая, и инстинктивно поклати глава. Беше в същия костюм, когато тълпата ги раздели, същият костюм беше подгизнал от кръвта му, когато го застреляха на перона на „Гранд Сентрал“.

— Може би след време, Теди — отвърна тя, макар мисълта за бели цветя, булчински букет и кумове, изправили се в редица, да я изпълваше с отвращение.

Тя срещна сивите му очи, които я наблюдаваха с обич и внимание. Още онова лято знаеше, а тогава беше толкова наивна, че ако не беше познавала мъж като Уил, Теди положително щеше да й осигури щастлив живот.

— След време — повтори тя. Гласът й прозвуча механично, но просто искаше да потвърди казаното. След време за нея нямаше да има нищо по-хубаво от подобни думи. Насили се да се усмихне, но бе наясно, че няма смисъл, защото цветът се беше отдръпнал от устните й. — Ако не беше онова, което преживях през есента и преди… — започна тя, за да даде някакво обяснение. Сетне замълча и усети, че моментът не е никак подходящ. — Сега се чувствам доста уморена. Би ли ме извинил?

Усети тежестта и на роклята, и на накитите, и на ръкавиците, и на дантелите, дори на фибите, захванали косата й. Не беше сигурна, че ще ги издържи, докато се прибере в стаята си. Нямаше и сили да остане сред множеството, облечена в разкошните дрехи. Не погледна Теди, когато се разделиха, и нямаше представа дали той разбра какво се опитваше да му каже.