Ана Годбърсън
Завист (31)

Двайсет и девета глава

„Мъртъв. Лонгхорн, Кари Луис. Издъхна в петък вечерта след кратко боледуване. Той беше последният от велико семейство и известен в целия град. Не остави наследници, но притежаваше огромно състояние. Днес ще се състои служба в апартамента му в хотел «Ню Недърланд». Вместо цветя, можете да направите дарения в полза на организацията «Млади момичета, останали сираци след пожари».“

Из страницата с некролозите на „Ню Йорк Импириъл“, сряда, 21 февруари 1900 г.

Гледката от „Ню Недърланд“ беше сива и потискаща. Каролина си спомни колко вечери беше гледала към парка с гъстите дървета и си беше представяла, че е задният двор на благодетеля й, следователно почти неин. Затваряше очи и вярваше, че ако попадне там, дърветата ще я поемат като в пухено легло. Истината обаче беше гола, също като клоните на дърветата, и леденостудена като сивото небе. Нищичко не й принадлежеше, а дали господин Лонгхорн бе имал нещо, сега вече не бе от значение. Него го нямаше и повече не можеше да й помогне. Обърна се замислена.

— Госпожице… Брод. — Името й беше произнесено скептично, сякаш анархист изричаше „вила в Нюпорт“, когато говореше за огромните къщи с по шейсет стаи и изглед към брега на Роуд Айлънд.

Каролина примигна с ожесточение. Господин Джеймс имаше дебели бакенбарди, облечен беше в сако с широки черни ревери, а тялото му приличаше на круша. Маниерът му спокойно можеше да смути някой генерал и тя бе притеснена.

— Да.

— По повод бижутата.

Над едрите му рамене забеляза, че последните опечалени си тръгват. Робърт се изправи — колкото тъжно, толкова и предпазливо — и застана край масата, отрупана със студени резени месо и туршия, която стоеше почти недокосната през последните няколко часа. Гостите бяха малко, повечето жени, които навремето са се надявали да спечелят короната на госпожа Лонгхорн, и това единствено усили болката на Каролина. Той я беше помолил толкова жално да остане до него, а тя го беше изоставила да умре съвсем сам.

— Накитите, госпожице Брод.

Каролина примигна, за да пропъди сълзите, и се опита да си придаде вид на наранена и ощетена. Наистина се чувстваше наранена и ощетена, но сега бе наложително да се представи на силно опечалена.

— Какви бижута?

Господин Джеймс размаха купчинка касови бележки.

— Изглежда Лонгхорн е купувал много бижута през последните шест месеца — облещи се заплашително. — Засега трябва да бъдат предадени в ръцете на изпълнителя на завещанието.

— Господин Лонгхорн е купувал много бижута през живота си — сопна се Каролина. Усети как паниката й напира, въпреки това гласът й се запази уверен. — Не можете да ме държите отговорна за всичките, а онези, които ми е купил, бяха подаръци.

— Били са ви заети — отвърна строго господин Джеймс. Размаха бележките. В другия край на стаята бледосинята следобедна светлина си играеше по ширитите и ресните на старинните мебели и подчертаваше златните нишки на тапицерията. — Сега са наше притежание.

— Много интересно как смятате да ги използвате, след като той ми ги подари. — Каролина така и не успя да заличи наглото си изражение. Гневът се беше върнал, както винаги, когато знаеше, че нещо й е отнето несправедливо и не можеше да направи абсолютно нищо, за да се защити. Това отношение не й се отразяваше добре нито като дете, нито по времето, когато работеше като прислужница, нямаше да е от полза и сега, но не успяваше да се контролира. — Да не би да имате намерение да завлечете в съда всяка жена, към която Лонгхорн е проявявал бащински интерес?

— Съмнявам се, че искате да се изправите пред съда, скъпа. — Устните на господин Джеймс бяха плътни, влажни и макар гневът й да беше заслепяващо силен, тя извърна поглед. — В момента хората ми проверяват стаята ви и опаковат нещата ви. Ще приберат съответните вещи, от които никой няма нужда, в чанти. Ще се погрижим за накитите — прислужницата ви ни каза къде да ги намерим.

Беше облечена в черна пола, богато набрана под коленете, и единственият й отклик, който можеше да остане незабелязан в момента, беше да тропне с крак — два пъти — по лакирания паркет. Гостите се бяха разотишли, а хората на господин Джеймс шетаха наоколо и прибираха всичко, което можеше да бъде незабавно отнесено. Много скоро всички партита, целият живот на господин Лонгхорн, живял тук, щеше да бъде заличен. Стана й ясно, че подсъзнателно се беше страхувала по време на пътуването. Играта беше приключила. Сега вече й просветна защо господин Джеймс толкова настояваше да дойде на гробищата. Така персоналът му можеше да прерови вещите й, докато тя наблюдаваше как спускат ковчега на господин Лонгхорн в земята.

— Той не би искал да стане така — заяви тихо тя. Беше истина, макар да знаеше много добре, че няма никакво значение за адвоката на покойника.

— Ако искате, можете да присъствате на отварянето на завещанието. Може да ви е оставил някаква компенсация. Ако питате мен — а на мен ми се плаща добре за подобни съвети — вече сте получили предостатъчно.

Каролина напусна „Ню Недърланд“ с много по-малко вещи, отколкото когато пристигна. Имаше отчаяна нужда от компания. Не можеше да се обърне нито към Пенелопи, нито към Лиланд, и то не само защото и двамата бяха във Флорида. Първата й беше обещала да й помага, но изобщо не беше приятелка, пред която да покажеш слабостите си. Той пък нямаше представа колко зависима е била от Лонгхорн и не желаеше да разкрива факта. Известно му беше, разбира се, че старецът се грижеше за нея, но беше му обяснила, че Лонгхорн и баща й са били големи приятели и разчиташе на наследствените си пари, за да живее. Докато си тръгваше от хотела и наблюдаваше как товарят двата очукани куфара в разнебитена карета, си каза, че в Ню Йорк никой не знае нейната истина.

Даде на кочияша адрес далече от центъра и не погледна нито веднъж през прозореца, докато минаваха по оживените улици, които я отвеждаха към стария й безрадостен живот. Небето се беше снишило, лицата на хората не й доставяха никаква радост, дръзки реклами се опитваха да убедят нюйоркчани, че животът им ще стане различен, ако си купят евтин продукт за коса, който тя знаеше, че е далеч под нивото й. Никой не отвори, когато натисна звънеца на далечната улица, където бе идвала един-единствен път, затова плати малко повече на кочияша от мизерната сума, която се стопяваше неочаквано бързо, за да остане да чака с нея. Отпусна се на твърдата седалка и нахлупи дамския цилиндър така, че да засенчва лицето й.

Взеха много от роклите й и повечето бижута, макар някои от нещата да й прилягаха толкова съвършено, че господин Джеймс не й ги отне. Все още имаше гордост, име, повтаряше си, приведена напред, а ето че се оказа в почти пълна безизходица. Чакаше на калдъръмената улица. Усещаше, че кочияшът губи търпение, и се запита дали не е време да потегли, когато на прозореца се появи лице.

— Госпожица Каролина Брод! — изрече той, сякаш се радваше, че я вижда.

Тя грейна. Не можеше да чака — истинските дами винаги изчакваха да им отворят вратата. Пръстите й натиснаха дръжката и тя скочи на улицата.

— Тристан! — извика и го прегърна през врата.

— На какво дължа тази чест? — попита той, докато се отдръпваше, за да я погледне.

— Тристан, случи се нещо ужасно…

След като вече беше с човек, който я наблюдаваше с възхищение и й даваше разумни съвети, можеше да се държи по-естествено. Беше студено — Тристан беше увил на врата си дебел кафяв шал, но тя усети, че й става топло. Искаше да сподели с него и тъгата, и тревогите, и преживените унижения, и му беше благодарна дори за дребните неща, като това, че знаеше името й.

— Ще се качите ли за чаша чай? — прекъсна я той, след като тя се разбъбри.

Каролина сведе засрамено зелените си очи.

— Имам няколко чанти… — промълви по-предпазливо от преди.

Последния път, когато беше останала без дом, се беше почувствала глупава и нещастна. Остана изумена, че този път успява да преобрази проблема така, че да се представи като очарователна госпожица, все едно бе нежна и префинена като розова пъпка, която се налива с цвят и потрепва на поривите на вятъра.

Тялото на Тристан беше стройно, силно, движеше се самоуверено. Достави й удоволствие, че даде инструкции на кочияша да му помогне с багажа и ги поведе по тесни дървени стълби към малкия апартамент. Помещението й се стори по-спретнато и приветливо този път, а когато усети топлината от радиатора, разбра, че навън наистина е доста студено.

Тристан даде бакшиш на кочияша, усмихна се многозначително на Каролина и пое палтото й. Имаше намерение да спомене, че се е запознала с Лиланд Бушар и се е влюбила в него. Така и не сподели, докато той слагаше вода да се стопли и й наля глътка бренди. Сетне бе късно, а и най-естественото нещо, когато той се обърна и огледа черната копринена рокля, бе да се наведе напред и да зарови пръсти в немирните му руси къдрици, и да притисне устни към неговите.