Ана Годбърсън
Завист (19)

Седемнайсета глава

„Компанията на семейство Скунмейкър ще пристигне в «Ройъл Поенсиана», Палм Бийч, Флорида, тази вечер, без каквито и да било премеждия по пътя. Ще ви представя забележителни подробности от престоя им на юг. Много известни личности прекарват зимата в този хотел, включително семейството на Фредерик Уитни, на лорд Дагмол-Листър, посланикът на Великобритания, принцът на Бавария и свитата му…“

Из колонката „Игривият Галант“ в „Ню Йорк Импириъл“, четвъртък, 15 февруари 1900 г.

Хенри обичаше хубавите хотели и беше известно, че докато е в Ню Йорк резервира стаи за компанията по за няколко дни, въпреки че клубовете, в които членуваха с баща му, с радост биха предоставили същата услуга. За съжаление „Ройъл Поенсиана“, внушителната дървена сграда с бели корнизи, разположена между езерото Уърт и морето, не му достави почти никакво удоволствие, когато пристигнаха. Вече бе напълно трезвен и наблюдаваше как Пенелопи се разпорежда с гостите им. Сякаш целта й беше да ги държи непрекъснато в подчинение. Сега трезвен се запита дали поведението й познава някакви граници и дали усеща, когато прекалява.

— Готово, господин Скунмейкър — обърна се към него портиерът, който лично ги придружи до апартамента им. Хенри наблюдаваше множеството носачи, които подреждаха багажа, и бръкна в джоба да му даде бакшиш.

— Хотелът е огромен — продължи портиерът. — Коридорите са над шест километра и половина, на територия от почти трийсет акра. Много бихме искали да се чувствате като у дома си и да ви предоставим всички удобства. Не се колебайте да ме потърсите по всяко време, за абсолютно всичко. Не се колебайте…

Хенри погледна фината бяла мрежа над огромното легло от лъскав черен орех, поставено върху платформа, застлана с килим в далечния край на просторната стая, а портиерът не спираше да дърдори. По-възрастният господин Скунмейкър и господин Хенри Флаглър, който притежаваше не само хотела, но и по-голямата част от Палм Бийч, на младини бяха работили съвместно по сделки, свързани с железниците, затова Хенри предполагаше, че бърборенето ще продължи, докато и последният носач не получи възнаграждение. Беше чувал предостатъчно подобни речи в какви ли не хотели и често се беше забавлявал да задава чудати въпроси за историята на сградата или настояваше за вина от специални реколти, които нямаше как да се доставят в кратък срок. Сега тези закачки му се сториха нелепи.

— Банята към стаята — не млъкваше портиерът — е дълга пет метра, ваната е от италиански мрамор. Може би мадам ще пожелае да се изкъпе преди вечеря. Можех да я напълня…

— Не — прекъсна го остро Хенри. Замълча и докосна с показалец вътрешния край на окото си, където се беше загнездила невидима прашинка. — Няма нужда.

Усети, че е реагирал прекалено остро и забеляза как бързо примигва портиерът. Вълна от неприятно чувство заля стаята, претрупана с куфари, стегнати с колани, и обслужващият персонал сведе глави, а момчето с количката отстъпи към вратата и Пенелопи. Тя свали шапката си и студено погледна Хенри. Тъмната й коса не помръдваше, а двете части на червения костюм се срещаха на тънката й талия, където бе подпряла ръце.

— Да ви предупредя, че съпругата ми обича мръсните слухове — заяви подигравателно Хенри, — така че никога не си е падала кой знае колко по къпането.

Пенелопи му обърна гръб и следобедното слънце го огря, сетне заговори с глас, който съпругът й не беше чувал никога досега. Беше тих и особено нежен:

— Можете да ни оставите — заяви и подаде шапката си на прислужницата, без да я поглежда.

Жената пое шапката — малка, с пера и черна кадифена панделка, и излезе от стаята на плочките в коридора. Докато вървеше към вратата, погледна умолително Хенри или поне така му се стори. Персоналът се заизнизва към вратата и той пусна монети в ръцете на всеки. Портиерът му се усмихна на една страна и така потвърди, че си е позволил да прояви грубост към съпругата си пред персонала, след което кимна, излезе и затвори огромната бронзова врата след себе си.

Останаха сами и младият господин усети топлия бриз, който нахлуваше през френските прозорци откъм отворената тераса, където беше застанала Пенелопи. Тя изпъна гръб, без да се обръща към него, но той забеляза предизвикателната поза. Нямаше съмнение, че в момента обмисля как да го задържи завинаги далече от Даяна. Мисълта, че ще се опита да нарани Дай, накара кръвта му да кипне.

Хенри свали сакото си и небрежно го метна върху сатененото канапе. Решително тръгна към терасата, разкопча маншетите си и остави копчетата за ръкавелите върху декоративната масичка до вратата. Те издрънчаха на мраморния плот и шумът стресна младото семейство Скунмейкър.

— Хенри? — Пенелопи се обърна, за да прецени положението, и макар да имаше замислен вид, в тона й прозвуча неприкрита злоба.

— Какво?

Погледите им се срещнаха. И двамата бяха напрегнати, изпълнени с подозрения. Мебелите между тях, лъснати същия ден, блестяха на светлината. Хенри понечи да разкопчае ризата, с която беше пътувал от сутринта, и пръстите му се задвижиха неочаквано бързо. Гневът на Пенелопи беше осезаем, също както и истеричното трепкане на черните й мигли.

Най-сетне тя подпря ръка на ханша, после се отпусна.

— Отлично знаеш, че не е в интерес на никого от двама ни, ако прислугата се раздрънка.

Той въздъхна тежко и пристъпи към нея, сякаш се канеше да й противоречи. Не можеше да забрави ангелското търпение, с което Даяна чакаше целувката му в коридора на влака. И в момента ненавиждаше съпругата си, но нямаше как да си позволи да действа импулсивно, защото не неговата репутация бе заложена на карта.

— Предпочитам да не споменавам пред хората, че съпругът ми е обезчестил една от небезизвестните сестри Холанд, но ако се налага, ще го направя. — Всяка дума плющеше като камшик. — Ще бъде истинско нещастие, ако заради проявената от теб глупост информацията стане достояние на всички, и то благодарение на някоя прислужница. Да не би да си въобразяваш, че не съм забелязала колко си доволен, че бившата ти любовница пътува с нас?

Той се намръщи, но нямаше какво да каже след тези думи. Тя беше страховита, изпаднеше ли в подобно настроение, но, за съжаление, беше и права.

Пенелопи пристъпи към него и продължи:

— Забележа ли аз, значи и някой друг ще забележи, така че започни да се държиш като примирен съпруг, преди да се окажем в положение, в което ще ни се доплаче.

Той кимна и се обърна към простора, който се разкриваше от терасата. Даяна бе някъде там, косата й разпиляна от бриза сред палмите, и тази мисъл го изпълни с щастливо нетърпение и страх.