Ана Годбърсън
Завист (24)

Двайсет и втора глава

Телеграфна компания „Уестърн Юниън“

До: Даяна Холанд

Пристигнала в „Ройъл Поенсиана“

Палм Бийч, Флорида 16:00, събота, 17 февруари 1900 г.

„Страхотна новина. Колонката ти пожъна небивал успех. Парите те очакват в Ню Йорк. Давай все така!“

Д. Б.

— И за специалните ни гости, семейство Хенри Скунмейкър, наистина великолепна двойка!

Тълпата — дами и господа, облечени във фракове и дантели, добре зализаните им коси лъщяха под многобройните електрически светлини по тавана, който над дансинга в хотела приличаше на пергола — се разшумя, заръкопляска, но Даяна Холанд нямаше сили да слуша повече. Хенри се опита да срещне погледа й на вечеря, но не беше сигурна дори в това. Днес го видя на плажа, мерна го и по време на чая, когато играеше карти в градината, и непрекъснато беше с Пенелопи. Даяна се нацупи, бодна я обида, че Хенри я пренебрегва, откакто пристигнаха във Флорида, въпреки това се стараеше по всяко време да му е пред очите. Та нали той настоя да пътува, а тя не бе от хората, които забравяха бързо.

Даяна включи дори Грейсън в плановете си — той не я оставяше нито за секунда — за да накара Хенри да ревнува. Не бе споменала и дума на Грейсън за намеренията си, но беше достатъчно, че той флиртуваше с нея и тя с него, позволяваше му да й дава хапки торта следобеда, направи му комплименти за уменията му в крокета. Тогава Хенри я стрелна няколко пъти с поглед, но беше преди доста часове, които започваха да й се струват като години. Сега беше сама. Сестра й и Теди бяха потънали в задълбочен разговор, дори Грейсън я беше изоставил след десерта, преди началото на танците.

През скупчените широки рамене в черно Даяна виждаше двойката, която в момента беше каймакът в обществото на Палм Бийч. И двамата бяха високи, стройни, с гъсти коси и макар да не успяваше да разчете израженията им, по нищо не личеше, че материалът, който беше пуснала във вестника, ги беше разтревожил. Може и да не го бяха видели, а навярно никога нямаше да го прочетат. Почувства се нервна, изтощена, разкъсвана от съмнения, затова натъпка ръка в джоба на прасковената си копринена рокля и смачка телеграмата на Барнард. Незабелязано се измъкна на поляната пред хотела и съсипа пантофките на висок ток в мократа трева.

Тази сутрин, докато четеше колонката си в „Импириъл“, имаше чувството, че е заложила на печеливша карта, ала сега изпитваше разочарованието на комарджия след провал. Пое напред по ливадата и скоро затича. Роклята — избрана изключително внимателно, за да разкрие силните й изваяни ключици — сега очертаваше краката й, докато тичаше напред. Беше накарала сестра си, която днес се оказа в неочаквано ведро настроение, да й направи сложна прическа, но кичурите започваха да се измъкват, а панделките изпопадаха зад нея.

От Хенри ли бягаше? Беше истинска загадка за нея и всеки път, когато се опиташе да го разгадае, болката й се усилваше. Постараеше ли се да се откаже от него, той я преследваше в мислите й, и то все по-упорито. Беше достатъчно основателна причина да бяга и ако не беше толкова импулсивно момиче, сигурно щеше да си даде сметка, че през последните дни не за пръв път е така неспокойна. Вече беше изминала доста разстояние, успя да изгуби обувките си и усещаше пясъка между пръстите на краката си, когато стигна до водата.

Луната оставяше сребърна пътека в мрака, накъдряше вълните, които за момент й се сториха толкова примамливи, та й се струваше, че лесно може да поеме напред. В следващия момент в краката й се разби вълна, намокри роклята и я изпръска чак до ушите. Морето не беше нито студено, нито бурно, но тя така се стресна, че избухна в сълзи. Когато вълната се отдръпна, младата жена започна да губи равновесие и за момент се уплаши, че ще се удави. След това усети как я прегръщат познати ръце и я изтеглят на сухия пясък.

— О — изхлипа и прокара ръка по лицето си, за да приглади коса.

Сълзите още блестяха по бузите й, долната част на роклята беше подгизнала, не че имаше значение, ако Хенри я видеше да плаче. Той беше застанал до нея в черно сако и бяла риза. Наблюдаваше я с искрена загриженост.

— Какво искаш?

— Да остана с теб. Само за минутка.

Гърдите на Даяна се надигаха. Копринената й пола и памучната фуста бяха залепнали за бедрата й. Най-сетне Хенри беше пред нея, на безлюден плаж, късно вечерта, но всичко случило се през деня се издигаше като бариера помежду им. Луната беше ярка и тя го виждаше добре.

— За минутка ли? Накара ме да измина целия този път заради една минутка?

Хенри стисна зъби и извърна поглед. Незнайно как беше останал сух и на нея й стана неприятно, задето изглежда толкова добре.

— Няма как иначе. Пенелопи се е разбесняла и ако разбере, че в момента съм с теб, ако научи, че съм ти казал защо сме се оженили, ако усети колко отчаяно ми се иска да те целуна…

Той пристъпи напред, прихвана главата й с ръка и притисна устните й със своите. Преди малко това щеше да й се стори неразумно, но сега Даяна затвори очи и отвърна на целувките му жадно, сякаш щяха да й дадат кислорода, който не й достигаше. Другата му ръка се плъзна на талията й и въпреки че роклята й беше мокра, той притисна цялото си тяло към нейното и съсипа и своя костюм.

— О — въздъхна тя, този път тихо, щом той се отдръпна.

Устните му все още бяха отворени, а луната се отразяваше в очите му.

Тя също отвори уста. Очакваше с нетърпение следващата целувка, също както цвете, зажадняло за дъжд. Само че секундите минаваха, вълнението им се смеси със соления морски въздух, а целувка така и не последва.

Хенри отстъпи.

— Ще забележат, че ни няма.

— Какво? — В гласа й прозвуча гняв, но разочарованието беше по-силно.

— Сестра ти, Пенелопи — и двете ще се чудят къде сме.

Над рамото на Хенри трепкаха светлините на хотела, палмите се очертаваха на пурпурното небе. Виждаха се дълги облаци, които скоро щяха да скрият луната.

— Значи смяташ да се виждаш с мен за по няколко минути. В задни стаички и коридорите на влака. На това ли се надяваше, когато ми каза да дойда във Флорида?

Хенри поклати глава, но тя осъзна, че онова, което каза, беше истина. Опита да се стегне.

— Въобразявал си си, че ще ти стана любовница.

— Не-е…

— Лека нощ.

Даяна призова цялото си достойнство, макар да изглеждаше ужасно, и тръгна обратно. Роклята й беше подгизнала, по чорапите беше полепнал пясък, а сърцето й нямаше да издържи нищо повече. Искаше й се да погледне назад, но знаеше, че ако го стори, ще му прости всички грехове.

— Даяна! — извика той. Гласът му беше пълен с мъка, но после долови единствено плискането на вълните. — Даяна, имам нужда от теб…

От начина, по който гласът му трепна, докато произнасяше името й, тя усети, че й казва истината. Въпреки това затвори очи и продължи към хотела, където светлините блестяха и се чуваше музика.

— Даяна — продължи той със същия отчаян глас. — Даяна, ще я напусна.

При тези думи тя спря и погледна назад. По обикновено гладко избръснатото изразително лице на Хенри сега се беше изписало нещо подобно на животинско нетърпение.

— Наистина ли? — прошепна Даяна.

— Не мога без теб.

— Не можеш ли? — Младата Холанд съзнаваше, че за пореден път рискува да я направят на глупачка, въпреки това надеждата избуя в сърцето й.

Хенри направи няколко крачки и я погледна по-уверено. Приглади къдриците й, докосна с пръсти очите й и притисна с палци долната й устна.

— Ела, трябва да се преоблечеш — рече той и я прегърна през раменете.

Продължиха към огромния осветен хотел. Наближиха и се разделиха, за да се прибере Даяна в стаята си, а младият съпруг да продължи да играе ролята си. Образът му не я напускаше дори след като си тръгна. Както всички други негови обещания, новото й се струваше безценно.