Ана Годбърсън
Клюки (48)

Четирийсет и шеста глава

„Елизабет Адора Холанд бе открита жива. Изглежда е била отвлечена от бившия кочияш на семейството. Младият мъж очевидно е бил силно увлечен по нея, докато е работел за семейство Холанд и имал намерение да я отведе в Калифорния. Не е била продадена в робство, както се притесняваха читателите. Младият мъж бе убит, докато се опитваше да избяга с младата дама от централната гара. Госпожица Елизабет Холанд бе върната при семейството си. Все още е в шок и днес няма да даде интервю.“

От специалното вечерно издание на „Ню Йорк Импириъл“ неделя, 31 декември 1899 г.

Минаваше полунощ, Нова година беше дошла, а плачът и риданията в дома на семейство Холанд най-сетне бяха утихнали. Жените седяха на голямата, износена дървена маса в кухнята, обгърнати от потискаща тишина. Кухнята не беше от стаите, в които прекарваха времето си, но сега им се стори най-тайното място в дома. Тук бе най-малко вероятно някой да ги открие. Тази вечер Даяна за пръв път видя майка си да приготвя гъста супа. Беше я направила уверено и сипа на голямата си дъщеря. На няколко пъти настоя Елизабет да я изяде и Елизабет на няколко пъти вдигна лъжицата към устата си, но съдържанието в чинията й така и не намаля. Даяна наблюдаваше сестра си, подпряла се на лакът на масата. Беше плакала така сърцераздирателно, че останалите имаха чувството, че сърцето й ще се пръсне.

Едит не можа да издържи и се прибра в стаята си, за да не я видят племенничките й как плаче. Даяна усещаше единствено празнота. Нямаше представа, че някога ще открие края на празнотата. Имаше чувството, че всичко хубаво и истинско е заличено от този свят. Всичко бе съсипано, смазано, разпиляно.

— Елизабет, трябва да се храниш. Трябва да поспиш — настояваше майка й.

Даяна не помнеше кога за последен път някой бе проговорил. Може и да беше преди часове, а може и преди секунди. Какофонията от песните и виковете на веселяците, които си тръгнаха от служба, и звуците от унгарския селски бал в Медисън Скуеър Гардън вече бяха утихнали.

Полицаите доведоха Елизабет вкъщи, горди и доволни от стореното, Даяна я заведе на горния етаж и я изкъпа във ваната. В онзи момент сестра й не беше в състояние да направи нищо, а и сега все още не беше на себе си. Бяха я увили в одеяло, но продължаваше да трепери. Мълчеше дълго, преди да отговори на някой въпрос, а ако събереше сили, изричаше единствено „Не мога“.

— Елизабет — продължи бавно майка й, — може и да не можеш, но се налага. Вече всички знаят, че си се върнала и никой няма да прояви разбиране за любовта ти към Уил. Не бива да научават.

Кафявите очи на Елизабет бавно се вдигнаха към майка й. Тя мигна, отвори уста, но не каза нищо. На Даяна й се прииска майка й да престане да нарежда. Беше наясно, че дори в момента госпожа Холанд не може да спре да мисли за социалното си положение.

— Хората са решили, че си била отвлечена, Елизабет. Ще продължат да го вярват, а ние няма да ги разубеждаваме. Семейството ни страда достатъчно, мила. Дори повече от достатъчно. Ще изгубим всичко, ако разберат какъв ти е бил Уил. Каква си му била ти. Какво сте направили. Разбираш ли ме?

Елизабет погледна майка си с празен поглед. Измести бавно очи към Даяна. Сестрите останаха загледани една в друга няколко секунди, после Даяна стисна устни при мисълта за студената пресметливост на майка й. Свъси вежди и поклати глава, за да покаже на Елизабет, че я разбира и й съчувства.

— Тя разбира — изрече Даяна, като говореше вместо сестрата, която отказваше да промълви и дума.

— Добре. Не ми се иска да е така, любимо дете, но няма друг начин. — Госпожа Холанд подпря малките си сбръчкани ръце на масата и се изправи. — Ще те крием известно време, но след това се налага да започнеш да се виждаш с хората. Ще трябва да се преструваш на щастлива, че си се прибрала. Добре че обществото ни е толкова любезно. Никой няма да те разпитва какво си преживяла. Но и ти не бива да им даваш повод да се чудят какво става.

Даяна наблюдаваше сестра си. Елизабет беше рошава и изглежда нищо от казаното не я интересуваше. Почти нищо от онова, което им се беше случило, нямаше значение в момента, помисли си Даяна.

Майка им приглади черната си рокля и въздъхна.

— Няма да те притискам да се омъжиш отново, скъпа Елизабет — продължи тя. — А и Хенри Скунмейкър вече се е оженил за приятелката ти Пенелопи Хейс. Всичко се случи прекалено бързо и неусетно същата вечер. Денят беше наистина странен.

Даяна научи новината за сватбата на Хенри спокойно. Нормално бе в този жесток свят Хенри да избере момиче като Пенелопи. Щеше да остане шокирана, ако някой й съобщеше, че отказва да се ожени за Пенелопи и си повтаряше, че е истинска благословия, че двамата са решили церемонията да се състои толкова бързо. Сви се с надеждата Елизабет да не е забелязала. Сестра й и без това си имаше достатъчно грижи, само разбитото сърце на Даяна й липсваше.

— Трябва да поспя — заяви неочаквано майка им. Вдигна пола и тръгна към вратата, без да ги погледне. — Постарай се сестра ти да не се втренчва в стената цяла нощ, Даяна. Накарай я да си легне — добави и излезе.

Двете останаха заслушани в проскърцването на стълбите, докато майка им се качваше в стаята си. Даяна затвори очи и въздъхна. Чувстваше се напълно изтощена, но усещаше, че никога няма да заспи. Предположи, че Елизабет изпитва същото. Отвори очи и забеляза, че сестра й я наблюдава, а в изражението й се е появило нещо ново. Даяна примигна и щом разбра, че напрежението й не се е стопило, пристъпи към Елизабет, отпусна се на дървения под до нея и положи глава в скута й. Прегърна я през кръста.

Лицето на Елизабет беше загоряло, когато се върна в Ню Йорк, а сега изглеждаше пребледняло. Нямаше сили и дори най-лекият полъх на вятъра щеше да я събори. Даяна бе наясно — няма какво да каже, но усещаше, че като се притиска в нея, топлината й може да я успокои. Затвори очи и остана така.

Поседяха известно време и най-сетне Елизабет попита:

— Наистина ли обичаш Хенри?

Даяна остана толкова изненадана, че сестра й говори напълно смислено, та отначало не разбра въпроса.

— Обичаш ли го, колкото аз обичах Уил? — уточни тя.

По-малката сестра дори не осъзна, че въпросите и погледът на Елизабет накараха сърцето й да затрепка от копнеж, не усети, че мисълта за Хенри не събуди нито гняв, нито отчаяние, а я изпълни с непреодолимо желание. Този копнеж бе първото чувство, което изпита, откакто чу за ужаса, сполетял Уил. Разбра, че ако успее да потуши това чувство по някакъв начин, независимо как щеше да се отрази на достойнството й, бе готова да го стори.

Даяна затвори очи и кимна в опит да не се разплаче отново.

— Да — отвърна най-сетне.

Елизабет я погали по косата, приглади бавно немирните кичури. Никога досега не се беше чувствала толкова близка със сестра си.

— Значи трябва да ти го върнем — прошепна Елизабет и се наведе, за да прегърне сестричката си.

Навън светът бе притихнал, потънал в мрак. Беше навалял нов сняг, а всички в Грамърси, по Пето авеню и извън центъра, където лекият безгрижен живот бе просто химера, се бяха прибрали. Нова година беше настъпила, но заобикалящият ги свят изглеждаше нереален.