Ана Годбърсън
Клюки (33)

Трийсет и първа глава

„Семейството на Уилям Скунмейкър ви очаква с нетърпение на Бъдни вечер, 1899 г. девет вечерта Пето авеню 416.“

Огледалото на тоалетката в стаята на Даяна Холанд с гравирана овална махагонова рамка, бе на това място повече от десетилетие, ала никога не бе виждало такава красота. Близо до огледалото, на плота, сред гребените и фибите, сред пудрите и ружовете бе поставена семпла ваза с пурпурни зюмбюли. Бяха доставени сутринта с напомняне, че семейство Холанд са поканени на партито по случай Бъдни вечер, организирано в дома на семейство Скунмейкър, макар двете семейства вече да не бяха сродени по брак. Ароматът на цветята изпълваше въздуха. Бяха красноречив символ и Даяна настоя да ги постави в стаята си с обяснението, че зюмбюлите са любимите й цветя.

Истината бе, че тази вечер огледалото отразяваше нейната красота. Зениците й бяха разширени, черни като нощта, а бузите поруменели като след лятна разходка в слънчев ден.

Лицето на прислужницата й се бе надвесило над нея, докато прибираше къдриците й и в сравнение с нейното бе неспокойно. Очите й се стрелкаха настрани, само и само да не срещнат погледа на господарката. Тя бе необичайно тиха.

Даяна стисна кръглата си уста и огледа стаята. Всичко си беше същото — и бледорозовите стени, и бялата меча кожа, и малката камина, и бялата кувертюра — същевременно й се струваше различно. На Даяна й се прииска да живее в свят, където може да сложи медна табелка, която да увековечи незабравимото събитие, случило се тук между нея и Хенри.

Неочаквано наруши мълчанието.

— Радвам се, че ни видя.

Сините очи на Клер срещнаха кафявите на Даяна, след което бързо се зае с работата си.

— Не знам за какво става въпрос.

— Всичко е наред, Клер, не съм ядосана. — Даяна огледа бялата кожа на деколтето си, подчертана от бялата рокля, обточена с тъмнозелено, искряща на светлината. Електрическата светлина в дома на Хенри щеше да е по-ярка и бе сигурна, че ще е в нейна полза. — Наистина се радвам.

Клер въздъхна тежко.

— Госпожице Даяна, ако някой разбере…

— Но ти няма да кажеш на никого. А пък аз имах нужда да споделя с някого, да говоря по въпроса. След като вече знаеш, след като някой все пак знае, няма да се притеснявам, че ще се изпусна, освен пред теб, което беше най-вероятно.

Клер отново въздъхна, този път по-леко. Даяна усети, че прислужницата е размислила.

— Кажи, Клер, случвало ли се е нещо по-вълнуващо в къщата? Ние с Хенри…

— Вие и годеникът на сестра ви.

Даяна стисна устни. Беше се увлякла. Вдигна поглед и забеляза как Клер я гледа право в очите.

— О, Дай, просто бъди внимателна. Бъди много внимателна!

След тези думи се усмихна. Вплиташе бръшлян в косата на Даяна и докато пръстите й се движеха, усмивката й стана по-широка. Клончетата бръшлян изчезнаха от подноса, а усмивката вече бе завладяла лицето й и двете с господарката преплитаха погледи като неспасяеми романтички. Повече не си казаха нищо, докато Даяна не стана, за да й напудрят носа.

— Значи тази вечер ще го видиш — прошепна тя.

— Сноудън ще ме придружи, разбира се, така че няма да мога да го видя, както ми се иска. — Сърцето на Даяна затрепка, щом спомена Хенри. Днес се бе опитвала да не мисли непрекъснато за него. — Но пък ще бъдем в една стая, Клер! Поне ще мога да го виждам. Наясно съм какво изпитва, само като го погледна.

От този момент насетне не помисли повече за Хенри: нито когато отиде в стаята на майка си да й пожелае лека нощ, нито когато слезе в хола, за да се порадва на коледната елха със Сноудън и леля си. След това се качиха в каретата на Сноудън, за да отидат в дома на семейство Скунмейкър на Пето, близо до Трийсет и седма улица. Бившият партньор на баща й протегна ръка, за да й помогне да се качи по ярко осветените стълби пред входа. Мислите й за Хенри я погълнаха и не се препъна в натрупалия сняг, не отвърна на любезностите, които редеше Сноудън — мислеше единствено за Хенри.

Поздравяваше гостите и вървеше по коридорите, украсени с поанзеция, но имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Огромният полилей в балната зала осветяваше безброй мъжки лица над бели яки, подобни на прясно сварени яйца, но колкото и да въртеше очи, колкото и да се усмихваше на познати и близки, така и не успя да забележи Хенри в тълпата. Беше на ръба на отчаянието, когато Сноудън я спаси.

— Кой е младият Скунмейкър? Нали за него щеше да се омъжи Елизабет…

Леля й говореше с братовчедка от семейство Ганзворт, когато сервитьор им поднесе чаши топъл пунш. Даяна отпи глътка, за да успокои нервите си. „Защо го няма Хенри?“ — искаше й се да изкрещи. „С кого е?“ — повтаряха мислите й.

— Не го виждам — отвърна с безразличие.

— Много странно, че младият господар на къщата отсъства тъкмо вечерта, когато е най-важен за семейството си.

— Ами, аз…

Даяна замълча. Забеляза мнозина от гостите да я наблюдават. Госпожиците Уетмор, облечени в лилави тонове, шушукаха скрити зад ветрилата си, застанали в средата на залата, и сигурно се питаха кой е непознатият, с когото е дошла Даяна, и дали е женен. Еймос Вриуолд и Никълъс Ливингстън бяха под арката към съседната галерия и я наблюдаваха с огромно любопитство, а тя се зачуди дали не я сравняват с по-голямата й сестра, с която често бяха танцували. Тук беше и Дейвис Барнард, скрил се зад чаша пунш. Изви вежди, щом забеляза непознатия й придружител. От главната зала влезе Пенелопи в пищна рокля от наситеночервена коприна, съсредоточено огледа Даяна и насочи вниманието си към останалите. Пенелопи също беше в компанията на непознат — поне за Даяна. Високият мъж, който държеше ръката й, се чувстваше съвсем свойски в салона, кимаше на хора, които очевидно добре познаваше. На свой ред изгледа младата госпожица Холанд, но й обърна дори по-малко внимание, отколкото госпожица Хейс.

Даяна не бе виждала Пенелопи в компанията на друг, освен на дебелия господин, с когото ходеше навсякъде, и се зачуди кой е новопоявилият се.

Ако досега някой я беше попитал, със сигурност щеше да заяви, че й е все едно дали я зяпат или не. Беше обаче най-младата в семейството и все още не бе свикнала с натрапчивите любопитни погледи. Сега, в балната зала на семейство Скунмейкър, на Бъдни вечер, осъзна, че когато си наясно, че те наблюдават, движенията ти стават по-тромави — определено смущаващо за едно момиче. Сигурно и Елизабет бе установила същото преди две години. Отчаяно се опитваше да намери обяснение за отсъствието на Хенри тази вечер, но така и не успя.

Не можеше да се отърси от чувството, че е дотолкова променена физически, та й личи. Сама усещаше красотата си и й се струваше невъзможно и другите да не я забележат и да не разберат причината. Освен това се чувстваше като белязана.

— Той… — започна отново. Надяваше се гласът й да не издаде значението на това той. — Той прие много тежко смъртта на Елизабет. Сигурна съм, че му е трудно, след като знае каква можеше да бъде тази Коледа… да са съпрузи.

Сноудън кимна и я заля с порой от други въпроси за гостите, в кои части на града живеят, какви са къщите им… Даяна се постара да му обясни. Не се и опитваше да успокоява мислите си. Беше прекалено късно.

Опасно е да се отдаваш чак толкова на мислите, повтаряше често баща й. Изричаше думите с обич и гордост, когато сравняваше своите черти с тези на дъщеря си. Сега обаче Даяна си ги припомни, докато стоеше в огромната бална зала, украсена със стотици картини в големи рамки, пълна с множество лица, гротескно разкривени. Завладя я лошо предчувствие.

Биенето на сърцето й заглушаваше шума около нея, заличаваше розовите мечти, свързани с Хенри, и изпита страх, че отново са я направили на глупачка. Сигурно това е любовта, реши — никога нямаше сигурност. Нещо я накара да обърне глава, преди чувството за уязвимост да стане твърде силно и тогава съзря Хенри да я наблюдава с познатите й обич и желание. Беше в другия край на залата, близо до входа. Погледът му беше ясен и задържа нейния за няколко секунди. Двама едри мъже се отправиха към него и го скриха, поведоха го навътре в балната зала и тя си отдъхна, че не е глупачка. Благодарение на този поглед изпита увереност, че вечерта ще бъде успешна и светлината отново засия в очите й.