Рут Джийн Дейл
Дар на съдбата (1)

Първа глава

Джулиана Робинсън се спусна между двамата разгневени мъже и ги задържа на разстояние един от друг. Единият бе гол до кръста; скъп костюм и ослепително бяла риза покриваха тялото на другия.

Тя усети как Бенджамин Уеър се напрегна да отблъсне ръката й, поставена на гърдите му. Почувства стягането на мускулите под топлата му кожа. Рязко извърна глава и го погледна с укор, но предизвикателството в тъмносините му очи я уплаши.

— Не! По дяволите, казах вече! — каза той със застрашително дрезгав глас, без да обръща никакво внимание на Джулиана. Погледът му бе прикован в Кари Годард. — Ще вземеш тази земя само през трупа ми! — Стиснатите челюсти и наболата брада му придаваха заплашителен вид. Гневът в очите му смрази Джулиана.

— Ако трябва и убийство ще извърша! — прозвуча гласът на Кари Годард, който стоеше от другата страна на Джулиана.

Тримата стояха в двора на фермата, за която се водеше спорът. Доста голямо имение в Южна Калифорния.

— Какво ви става и на двамата? Та това е обикновена сделка! — извика възмутено Джулиана.

Знаеше, че Бен е труден човек. Винаги е бил инат. Но и честно я беше предупредил в писмото си, че фермата му за авокадо вече не се продава. Навярно отказът му беше следствие от смъртта на майка му. И все пак Джулиана се надяваше, че ще го убеди да сключи сделката. Преди да види искрения му гняв. Сега вече не бе толкова сигурна.

Гъстата му руса коса, непокорна като него самия, беше разрошена и падаше на челото. Коприненият й оттенък не можеше да смекчи суровите черти на лицето. Устните му бяха разтеглени в гримаса.

— Не! Край на преговорите! — Дрезгавият му глас разцепи напрегнатата тишина.

Кари Годард изруга. Джулиана го изгледа с тревога — не беше свикнал да губи, особено когато успехът беше толкова близо. Прехвърлил петдесет и пет, макар да бе висок към метър и осемдесет, Кари изглеждаше по-дребен от четирийсетгодишния си противник. Със сребристата си коса и внушителни мустаци Годард обикновено имаше самодоволен вид. В момента обаче изглеждаше кисел като разглезено дете, на което не са угодили.

Ръцете на Джулиана вече трепереха от усилието, с което удържаше двамата. В следващия миг й мина през ума, че ако наистина искаха да се нахвърлят един върху друг, тя не би могла да ги спре. Явно желанието им да решат въпроса със сила се беше изпарило. Тя се отдръпна.

— Е, добре! Какво чакате? Няма ли да видим кой е по-силен? — Устните й презрително се свиха.

За момент двамата се взряха един в друг, но изглежда усетиха сарказма в думите й. Напрежението започна да спада.

Кари скръсти ръце и на лицето му се появи цинична усмивка.

— Виждам, че сме дошли в неподходящ момент — каза той с насмешка. — Не искахме да нахълтваме в скръбта ти, но мислехме, че ще изпълниш последното желание на майка си.

— Не!

Джулиана долови категоричност в отказа на Бен, но твърде дълго беше подготвяла тази сделка, за да се предаде толкова лесно.

— Чуй ме, Бен! Такава беше волята на майка ти!

— Майка ми е мъртва — рече грубо. — Нейното желание не съвпада с моето.

— Но… — опита се да продължи Джулиана.

— Слушай, Уеър — прекъсна я Кари, — с майка ти имахме уговорка!

— Остави на мен. — Джулиана докосна рамото му и понеже той се поколеба, добави: — Нали затова ми плащаш. — Кари сви рамене и поуспокоена, тя се обърна отново към Бен: — Много време и усилия, а също и пари, бяха изразходвани по тази сделка. За нещастие майка ти почина само два дни, преди да подпишем договора. Бъди разумен. Мислиш ли, че ще бъде честно да се върнем с празни ръце, без да ни обясниш поне защо не искаш да продадеш земята?

— По дяволите, съвсем честно е!

Бен изглежда беше преодолял своята враждебност и сега бе нетърпелив да ги отпрати, сякаш напразно му губеха времето.

Джулиана недоволно сви устни. От дълго време бе в бизнеса с недвижими имоти и беше свикнала да се владее, но ето че Бен Уеър съумя да пропука самообладанието й.

— Какво ще каже Лилиан? — все пак спокойно успя да запита тя.

— Сестра ми е съгласна с мен!

— Така ли? Няма да се откажем толкова лесно. Търговска фирма „Годард“ е хвърлила луди пари в сделката. Ако искаш да вдигнеш цената… — злобно изстреля Кари.

— Нима не разбирате, че парите в случая не са най-важното?

— Парите винаги са най-важни! Нека поговорим спокойно! Разумните хора винаги успяват да постигнат съгласие.

Напълно изключена от разговора, Джулиана с раздразнение местеше поглед от единия към другия. Разбираше, че двамата трябва да се разберат като мъже, но тя бе професионалист и не бе свикнала да бъде пренебрегвана.

— Аз нямам интерес да бъда разумен — изрече на един дъх Бен. — По-скоро ще подаря тази земя, отколкото да я продам на теб!

Кари отново се спусна към Бен, но Джулиана хвана ръката му.

— Нека поговоря с Бен насаме! — помоли тя.

Годард я отблъсна, но Бен вече се беше обърнал и вървеше към къщата. Кари изсумтя с отвращение.

— Ще му дам да разбере на този клоун! Ще имам земята, дори ако се наложи да го накъсам на парчета!

Злобата му я обезпокои.

— Може би трябва да се откажем — предложи тя. — Аз също съм разочарована, но все пак земята е негова собственост… Или ще бъде след легализиране на завещанието.

— Временно положение, уверявам те. — Кари стисна челюсти, после бегло се усмихна. — Не го приемай толкова сериозно! Всичко скоро ще се оправи!

Джулиана се намръщи. Този негов израз означаваше, че Бен щеше да запази земята си, но не за дълго. Кари щеше да му я отнеме тихомълком или по нечестен начин. Познаваше го много добре — неговата максима беше: „Целта оправдава средствата“! В интерес на истината, и тя често прибягваше до този принцип. При това съвсем съзнателно.

Двамата тръгнаха под шарената сянка към спортната кола на Кари. Ръцете им бяха близко, но не се докосваха. Джулиана не забелязваше топлото февруарско слънце. Беше типичен калифорнийски зимен ден. Ала тя обикновено правеше реклама на климата; не й оставаше време да му се наслаждава.

— Ще поговоря с него още веднъж, преди да си тръгна — обеща тя. — Може би когато сме сами, ще ми обясни защо не желае да продаде земята.

Кари се обърна към нея. Погледът му одобрително се плъзна от блестящата й кестенява коса, премина по нефритенозелената вталена рокля и спря върху обувките с висок ток. Лека усмивка заигра на устните му.

— Ако ти не го убедиш да продаде фермата, никой няма да успее! — Той хвана ръката й, повдигна я към устните си и целуна върха на пръстите й. Маникюрът й бе къс и добре поддържан. — Но аз също бих могъл да помогна. Разбрах, че Уеър е удължил отново срока за изплащане на отпуснатия му кредит. Успял е, само защото майка му се е ползвала с доверието на банката.

— Откъде знаеш? — намръщи се Джулиана.

— Ще се изненадаш какви неща още съм научил. — Гласът му преливаше от злоба. — Господин Уеър ме предизвика и аз приемам предизвикателството.

— Кари, не предприемай действия, за които после ще съжаляваш!

— Аз никога не съжалявам!

— Тогава не постъпвай така, че аз да съжалявам!

— Хей, та ние сме от един отбор, забрави ли? — Той се усмихна и стисна ръката й. — В колко да те взема в събота?

— Започва рано. Ела към шест.

— Добре, в шест! Ще бъде незабравима вечер. Съжалявам, само че първо трябва да осъществя командировката.

— Първо работата, после удоволствието!

— Имал съм вече две съпруги, които така и не успяха да приемат подобно схващане. Много неприятности щях да си спестя, ако се бях оженил за делова жена. — Усмивката му бе пълна с обещания.

Той заобиколи колата, седна зад волана и запали мотора. Джулиана се загледа след заминаващия автомобил със смътно безпокойство. Чудеше се как да постъпи, ако той й направи предложение на бала на свети Валентин.

Ще се омъжи за него, разбира се. Коя жена не би го направила? Той беше богат, привлекателен. Такива мъже рядко се срещат. Но въпреки това, докато крачеше бавно към къщата, тя се питаше защо се колебае.

Не искаше да признае, но след десетгодишна независимост, беше стигнала до заключението, че има нужда от някой, с когото да сподели живота си. Ала не бързаше да се омъжи. Не защото беше имала неприятности с Пит. В интерес на истината разводът не бе мъчителен за нея. За Пит беше по-тежко. Пейдж също страдаше. Децата винаги изживяват болезнено развода на родителите си.

Дъщеря й обаче превъзмогна травмата. Сега беше студентка в Сан Диего. Пит се опитваше да разнообрази асортимента на своята пицария. Постоянно правеше неосъществими планове, за да издържа втората съпруга и двамата си сина.

Джулиана беше поела от баща си бизнеса с недвижими имоти и след упорита работа вече ръководеше една от преуспяващите фирми в Съмърхил. Често повтаряше своята съкровена тайна: „Днес града, утре страната и после… света!“.

Казваше си го на шега, но никога не се смееше.

За нея амбицията беше свещено, благородно средство. Нито баща й, нито съпруга й я притежаваха. Тя прие една стара поговорка: „Добрите хора винаги губят!“. Може би затова Кари толкова я беше впечатлил. Той никога през живота си не е бил губещ.

Джулиана въздъхна и пое към фермата. Погледът й обгърна двора, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към каньона Буена Суерте. Виждаха се няколко цитрусови дървета и терасирани редове с авокадо. Все още замислена, премина през портала на високата ограда и се отправи към къщата.

— Не се предаваш, нали? — изненада я гласът на Бен.

Беше застанал пред отворената врата на кухнята. Лицето му бе непроницаемо. Облякъл бе карирана риза, но не си бе дал труд да я закопчае. Джулиана изведнъж се почувства заинтригувана от мъжа срещу нея.

Някога Бен беше дяволито дете, което бързо се сърдеше и още по-бързо се усмихваше. Непокорното момче се бе превърнало в суров мъж. Избелелите джинси очертаваха стройни мускулести бедра. Леко разкрачената му стойка и смръщените вежди издаваха агресивност.

— Може ли да поговорим?

Той скръсти ръце, наклони глава и я изгледа изпитателно.

— Разбира се! Щом го няма онзи алчен за земя похитител. — Отдръпна се назад и я покани да влезе.

— Ти един от онези ли си? — попита тя и пристъпи вътре.

— Един от кои?

— От ония, дето по-скоро биха умрели, отколкото да отстъпят, или както искаш ги наречи! — Тя много добре знаеше как да ги нарече, но се страхуваше да не го обиди и да загуби неговото благоразположение.

— Не! Просто не харесвам Кари Годард и неговата фирма, както всичко и всички, свързани с тях — тръсна глава Бен.

— Надявам се, присъстващите правят изключение!

— Парламентьорите са неприкосновени! Искаш ли кафе?

— Струва ми се, че е късно за кафе.

Джулиана огледа старомодната кухня с напукан линолеум и избелели басмени пердета. До една от стените имаше стара маса с пет стола. Върху нея забеляза чаши за кафе и чинии с остатъци от сандвичи. Писма и вестници бяха натрупани безредно.

— Мисля, че имам малко доматен сок. — Бен отвори хладилника.

Тя приближи до масата и започна да прибира мръсните чинии.

— Не си ли сигурен?

Бен извади висока кана, разклати я и помириса съдържанието.

— Да, наистина е доматен сок — измърмори той.

— Не, благодаря! Не пия нищо, което не мога да разпозная от пръв поглед.

Той я изгледа неодобрително и върна каната в хладилника.

— Нямаш вкус към приключения. Можеше да ти хареса, ако го беше опитала.

Бен взе чаша от шкафа и се пресегна за кафеника.

— Не обичам да рискувам. Предпочитам да се занимавам със сигурни неща. — Тя остави чиниите в умивалника и взе гъбата.

— Какво правиш, по дяволите?

— Избърсвам захарта, която някой е разсипал — ще привлече мравки и други буболечки. — Почисти внимателно масата, като премести вестниците и неотворените писма. Повечето от пликовете като че ли бяха с неизплатени сметки.

— Мисля, че вече са се развъдили достатъчно гадини.

Той седна на масата и отпи от кафето. Джулиана остави гъбата и се настани срещу него.

— Не исках да те дразня! Пейдж казва, че съм твърде властна натура.

— Пейдж дъщеря ти ли е?

— Да.

— Вероятно е права. Но едва ли трябва да се гордееш с това.

— Не е толкова лошо. Като видя, че нещо трябва да се направи, веднага го свършвам. — Тя изгледа недвусмислено пощата пред него.

— И ти си тази, която решава какво трябва да се направи, предполагам?

— Разбира се. — Тя се облегна на стола. — Изобщо не си се променил след гимназията. Преди ме дразнеше, и сега го правиш. Ще прегледаш ли пощата?

Бен се намръщи и погледна купчината.

— Хей, има писмо от Лилиан! — възкликна той и разкъса плика. Измъкна писмото и започна да чете.

Докато го наблюдаваше, Джулиана реши, че е сгрешила — беше се променил.

Тогава беше момче, а сега е мъж.

Имаше нещо сурово и внушително у него, и то не се дължеше единствено на силната му физика. С възхищение разглеждаше изпъкналите мускули на гърдите му. Неговата мъжественост я развълнува и изведнъж Джулиана осъзна, че е възбудена.

Докато Бен четеше писмото, тя следеше собствената си реакция. Порази я въздействието, което имаше този мъж върху нея. Почти никога не си беше позволявала да отвърне на сексуалните желания на мъжете. В продължение на доста време. Беше се научила да владее и чувствата, и ситуациите. По тази причина за себе си беше решила, че сексът е ненужен. Не сексапила и външния вид, а съвсем други качества ценеше Джулиана у мъжете — амбицията, парите, положението в обществото.

Опита да си спомни какво беше чувала за Бен през тези години. Твърде малко. Бил женен, но преди няколко месеца се беше върнал в Съмърхил сам — вероятно се бе развел. Спомни си, че беше полицай, но явно след смъртта на майка си щеше да смени професията. Може би щеше да стане застрахователен агент? Звучеше й толкова неприемливо, че едва успя да овладее напиращия смях. Ако беше амбициозен, нямаше да си губи времето с плантация за авокадо. Все пак Бен Уеър беше пресметлив човек.

— Лил обещава да ме посети при първа възможност. Иска да види как се приспособявам към живота на авокадо-производител.

— Искрено се надявам, че ще размислиш и ще напуснеш това място много преди Лилиан да е пристигнала!

Веждите му се повдигнаха подигравателно. След като беше прочел писмото на сестра си, изглеждаше в по-добро настроение.

— Да продам наследството си?

— Познаваме се отдавна! Доколкото си спомням, не искаше да се връщаш във фермата, след като се дипломираш. Нямаше търпение да заминеш, и то колкото може по-далече. Познавам те като човек, който никога не се обръща назад.

— Споровете със стари приятели, които те познават добре, са твърде досадни! — рече Бен с насмешка.

— Бен, вземи парите и заминавай! Довери ми се! Не бих ти говорила така, но Кари Годард е твърдо решен да притежава твоята земя и няма да се спре пред нищо.

— Да ти се доверя? Звучиш ми като рекламен агент. — Усмивката и чувството му за хумор се изпариха. — Майка ми, предполагам, би ти се доверила. — Играеше си с чашата. Ръцете му изглеждаха силни и сръчни. — Благодаря ти за цветята!

— Няма защо. — Джулиана се почувства неудобно, разбрала, че той сменя темата.

— Ти дойде и на погребението. Благодаря и от името на Лил.

Джулиана се притесни от открития му поглед. Мотивите й бяха честни, но все пак не съвсем, затова не можеше да го гледа в очите с чиста съвест.

— Бен, не го приемай толкова лично. Приятелството не бива да се смесва с работата.

— Не го приемам по-лично от теб, Джулиана Робинсън. Но не можеш да отречеш, че сме извървели заедно дълъг път — рече обидено той, сякаш го бе разочаровала по някакъв начин.

Телефонът на стената иззвъня и прекъсна разговора. Бен вдигна и намръщено промърмори:

— Да, тук е!

Джулиана изненадано пое слушалката. Кабелът бе дълъг и не бе необходимо да става.

— Ало!

— Здравей, Джули. Аз съм, Пит.

— Какво искаш?

— Не е каприз. Чудех се дали не си размислила за онова, за което говорихме миналата седмица. Помислих, че може да си ме търсила, но да не съм бил вкъщи.

Мразеше угодническия му тон. Стисна зъби, но понеже Бен я наблюдаваше, каза спокойно:

— Няма какво да мисля, Пит! Замразеното кисело мляко не се търси вече толкова. Комбинацията пица и кисело мляко, не е сполучлива. Просто не е добра инвестиция.

— Аз пък мисля, че е — избухна Пит след кратко мълчание.

— Имаш право на мнение, но грешиш. Не очаквай от мен да финансирам необмислените ти планове.

— Няма да загубиш и цент от тази сделка.

— Но няма и да спечеля нито цент!

— Предполагам, мненията на моя банкер и на счетоводителя също не те интересуват?

— Правилно предполагаш!

— Да, би трябвало да те познавам по-добре след десет години брачен живот! Искам да говоря с Бен!

Колкото и да й беше неприятно, подаде слушалката на Бен.

Реакцията му по време на разговора беше красноречива — няколко промърморвания, няколко погледа към Джулиана. Накрая каза:

— Да! Ще поговорим по-късно! — Той окачи слушалката и се обърна към нея: — Господи, ти наистина си твърда жена!

— Какво каза Пит за мен? — не се стърпя тя.

— Не много. Като че ли ме посъветва да пазя гърба си.

— И ти му повярва?

— Не зная… Когато нещо плува като акула и напада като акула… Току-що чух как, без да ти мигне окото, нокаутира мъжа, с когото си се любила, бащата на единственото ти дете! Да, струва ми се, че му вярвам!

Изненада я надигащият се в гърдите й гняв. Често беше изпадала в конфузни ситуации, но никой не си беше позволявал да й говори така безцеремонно. В бизнеса трябва да бъдеш твърд, в противен случай ще загубиш.

— Предложението му не струва! Тук чувствата нямат място. Сделката не е изгодна.

Лицето му беше самата невинност.

— Чувал съм, че имаш много повече пари, отколкото са ти нужни. Може би ще са ти достатъчни, дори ако не спечелиш други?

— Ако всички бяха като теб, сигурно наистина ще престана да печеля! Не знаеш ли, че не можеш да бъдеш прекалено богат, както не можеш да бъдеш и прекалено слаб?

— Що за глупост? Може би дребното човешко съчувствие не би те ощетило толкова?

— Не става дума за това! Ти знаеш кой винаги губи, нали?

— Да. Добрите хора като баща ти и бившия ти съпруг.

Забележката му я смая. Тя грабна чантичката си и попита рязко:

— Имаш ли нещо против да запаля цигара?

— Като бивш пушач, не съм във възторг от идеята.

Тя все пак запали и всмукна дълбоко.

— Не съм пристрастена към цигарите. Аз също смятам да ги откажа скоро. Вече съм ги намалила. — Издиша бавно дима. Искаше да омаловажи факта, че смята пушенето за неприятен навик, който като че ли не бе в състояние да превъзмогне.

— Вероятно това е единствената ти слабост, като се има предвид, че знаеш цената на всичко и стойността на безценното!

Подигравката му я жилна. Днес цигарите определено нямаха обичайния си успокоителен ефект.

— Много оригинално! Дойдох тук да купувам земя, а не да слушам банални фрази! — Тя издърпа един вестник, сгъна го и изтръска пепелта в него. Опита се да стане, но като че ли загуби равновесие. Олюля се и едва успя да се хване за масата. — Аз съм… Аз съм…

— Спокойно! Водим обикновен интелектуален спор. Реших да ти обясня защо не искам да продам земята си на Годард!

— Това е… Аз…

Гледаше го през ореол от светлина, който се люлееше и танцуваше около него. Опита се да оформи някакво изречение и да го каже, но не успя.

Той се взираше надолу към ръцете си върху масата. Слаба усмивка играеше върху устните му.

— Както виждам, откровеното признание те прави безмълвна! — Той се поколеба. — Не мисля, че някога си имала нужда да ти бъде предоставена втора възможност, нов шанс.

— Защо… Аз… — Нещо избухна в черепа й. Тя примига и усети, че се задушава. Агония, непоносима и зашеметяваща, обземаше цялото й тяло, раздираше я, проникваше до всяка клетка.

— Е, добре, аз имам нужда от нов шанс! — Бен гледаше мрачно през прозореца. — Трябваше да се върна преди доста време, но не ми стигнаха силите! Може би още не съм готов, но дадох обещание на майка си, че ще опитам. Ако се предам сега, никога няма да успея да се съвзема!

Думите му бяха просто неразбираем шум. Нищо не достигаше до съзнанието й. Повдигаше й се. Светлината я заслепяваше. Точно тук ли трябваше да й прилошее — но къде, по дяволите, се намираше? Мислите й се давеха в адската болка, предизвикана от непоносимите пулсации в черепа й.

— Решил съм да работя упорито. Каквото и да ми струва това — продължаваше Бен с безизразен глас. — Но не искам този лигав негодник Годард да си пъха носа тук. Прилича ми на змия, която се увива около ябълката и подло нашепва: „Опитай я, ще ти хареса“. Парите, които ще получа, само ще ме върнат в канавката с бутилка в ръка! По дяволите, той дори е изпратил частен детектив по петите ми.

Цигарата се изплъзна от вдървените й пръсти, изтъркаля се по масата и падна на пода. Умирам, мина й през ума. Никой не би могъл да изтърпи подобна болка. Ще умре и никога няма да разбере какво я е убило! Простреляна ли беше?

— Джулиана, Джулиана, какво ти е?

Гласът му не достигна до нея. Нищо вече нямаше значение, освен тази унищожителната агония. Повдигна ръце и притисна главата си. Устните й се разтвориха в ням писък.

Винаги е била борец, но сега не можеше да се пребори. Очите й се преобърнаха в орбитите си и тя се строполи, потънала в облекчаващата тъмнина на безсъзнанието.