Ана Годбърсън
Клюки (4)

Втора глава

„Напоследък социалните лидери на града са насочили вниманието си към една от тях. Госпожа Холанд — пред чиито преценки и вкус навремето се прекланяха дори най-високопоставените — скърби за съпруга си почти година, но отсъствието й от обществената сцена все още се забелязва. Напоследък се чуват намеци, че богатството на Холанд се е стопило през годините, че семейството на покойния господин Едуард живее на границата на бедността в дома си край Грамърси Парк. След смъртта на по-голямата й дъщеря, прелестната Елизабет, на която предстоеше брак с господин Хенри Скунмейкър, госпожа Холанд със сигурност обмисля възможността да омъжи по-малката си щерка, Даяна, която на шестнайсет все още е твърде млада и си позволява да излиза без шапка.“

Из светските страници на „Ню Йорк Нюз ъв дъ Уърлд Газет“, петък, 15 декември 1899 г.

Моравите голи клони на дърветата се въртяха около замръзналото езерце в Сентръл Парк, щръкнали хоризонтално между натежалото сиво небе и хората с поруменели от студа бузи. Панорамата се завихряше все по-бързо, докато най-сетне, напълно неочаквано, Даяна Холанд заби носа на едната кънка в леда и се закова на място. Пое си жадно дъх и усети безмерна радост, че е жива и е навън, на свеж въздух.

В същия момент съгледа господина, който я беше извел този следобед, Пърсивал Кодингтън.

— Госпожице Холанд — извика той и се заклатушка към нея.

Даяна изпитваше непреодолимо желание да е далече от Пърсивал, но се страхуваше за него — както и за всеки, който попаднеше близо до него — защото туловището се подхлъзна на кънките и размаха ръце в отчаян опит да запази равновесие.

Девойката едва се удържаше да не избухне в смях. Пърсивал — както сама откри този следобед — не понасяше смеха. Посрещна всичките й смешки и закачки нацупено, свъсил вежди, и на няколко пъти изтъкна, че не се била държала както подобавало на млада дама, която желае да се омъжи. В подобен момент не ти остава друго, освен да се засмееш, макар въпросната млада дама да положи огромни усилия да остане сериозна. За да го разсее от киселото изражение, изписало се по лицето му, любезно му подаде ръка.

— Госпожице Холанд — повика я отново Пърсивал и стисна ръката й.

Тя бе особено доволна, че два чифта ръкавици делят дланта й от неговата, и се помоли безмълвно да не я повлече след себе си, когато тупне на леда.

— Господин Кодингтън, сестра ми беше и за мен все още е госпожица Холанд. Предпочитам да ме наричат госпожица Даяна.

Пърсивал, чиято коса приличаше на мазно кече, а ноздрите се разширяваха по изключително противен начин, сведе почтително очи. Не беше честно Даяна да изрича подобни думи. През последните два месеца малката сестра се преструваше на опечалена, на обзета от дълбока меланхолия, но всъщност нито скърбеше, нито бе унила. Чувстваше се длъжна да се възползва от загубата на по-голямата си сестра, тъй като поради бързото заминаване на Елизабет от Ню Йорк се наложи да търпи следобеди като днешния, прекарани в компанията на богати и желани ергени. Щом майка им се съвзе от първоначалния шок, че Елизабет вече я няма, насочи амбициите си за изгоден брак от по-голямата към по-малката си дъщеря. Дори не се замисляше за здравето си, което през есента се беше влошило значително.

Именно госпожа Холанд настоя Даяна да приеме поканата на Пърсивал да отидат и покарат кънки и дъщерята беше сигурна, че е така — майка й беше измислила подобно развлечение. Пърсивал беше неподходящ по много причини, но най-важната беше, че сърцето на Даяна принадлежеше на друг. Госпожа Холанд обаче не проявяваше никакво търпение към подобни глезотии.

Беше типично в стила на Елизабет да изчезне от живота на Даяна в момент, когато най-сетне имаше нещо интересно за разказване. Бе принудена да инсценира смъртта си, понеже беше влюбена в Уил Келър, който работеше като кочияш на семейство Холанд и беше толкова хубаво момче, че Даяна неведнъж се беше питала какво ли е да се целува с него. За да инсценира удавянето си в река Хъдсън, на Елизабет й се беше наложило да помоли за помощ невярната си приятелка Пенелопи Хейс, след което по-голямата сестра беше заминала за Калифорния, за да потърси любимия си. Откакто научи за романтичните чувства на сестра си, Даяна имаше бегла представа къде се намира Елизабет.

Докато обзетата от непреодолимо любопитство Даяна я прикриваше, осъзна, че съвсем не е подходяща за брак.

Плъзна тъжен поглед, както се пързаляше до Пърсивал, към щастливите хора в дебели палта. Каза си, че ако си придаде вид на достатъчно измъчена, кавалерът й ще престане да се опитва да разговаря с нея. Сведе сърцевидното си лице и блесналите си тъмни очи и съгледа пукнатината в леда.

— Извинете, задето отново ви напомних за госпожица Холанд — заяви колебливо Пърсивал, а Даяна го затегли настрани, към края на езерцето. Вече усещаше как потта от дланта му прониква през плетената ръкавица. Сравни го, макар да не искаше, с избраника на сърцето си — който превъзхождаше Пърсивал във всяко отношение — и така засили желанието си да се отдръпне. — Не си приличате особено, но това съвсем не означава, че не заслужавате съчувствие.

— Всичко е наред. — Даяна потисна раздразнението си, когато чу забележката, и реши, че няма начин да приема втора покана от него. Разликите със сестра й изобщо не го бяха възпрели тайно да я оглежда. Тя се оттласна напред, увеличи скоростта на пързаляне, а тромавият непохватен Пърсивал Кодингтън се заклатушка зад нея. Девойката скришом се обърна назад и се насили да се усмихне бавно и приканващо. — Не можете ли по-бързо, господин Кодингтън?

Бащата на Пърсивал беше индустриалец, а майка му — доста семплата трета дъщеря на клон от семейство Ливингстън, болна от туберкулоза. На всеки, който обърнеше някакво внимание на най-големия син на семейството, ставаше ясно, че е наследил качествата си по майчина линия. Откакто Пърсивал наследи богатството на баща си, не се беше отличил с абсолютно нищо нито в бизнеса, нито в обществото, макар да бе известен с колекцията на оръжия от чуждестранни култури. Не беше нито смел, нито особено подвижен. Даяна все така се пързаляше напред, когато чу детски викове, далечна музика, забеляза дърветата и небето, и студът започна да намалява. Сега вече се движеше по леда с цел, и усети как мускулите на прасците й се затоплят, докато кънките се оттласваха от леда. Отново наближи пукнатината и през нея забеляза тъмната вода отдолу.

Даяна се усмихна по-хладно на Пърсивал, плъзна се напред, след което протегна ръка назад. Скри намерението си, като се завъртя и продължи да се пързаля назад. Пърсивал я наблюдаваше през присвитите си раздалечени очи и за момент й се стори възхитен от номера, който тя направи. След малко размаха ръце в опит да запази равновесие и се изясни, че няма представа как да направи същото завъртане. Кънките го носеха напред и щом разбра накъде се е отправил, лицето му замръзна от ужас. Даяна не изчака да види как ще падне. Продължи да се движи назад през тълпата, а лъскавите й кестеняви къдрици обгърнаха острата й брадичка.

Чу виковете за помощ и забеляза, че хората се втурват към мястото, където беше пукнатината в леда. Успокои се, че Пърсивал ще бъде добре. Притисна уста с плетената ръкавица и се изкиска. Сега вече се чувстваше по-лека на леда и изключително доволна от себе си, задето бе успяла да покаже на господинчото, че макар да не бе толкова подходяща партия, колкото сестра си, не беше за продан. Кратко накисване в ледената вода щеше да избие от главата му намерението да се жени за която и да е от сестрите Холанд. Съжаляваше единствено, че Хенри Скунмейкър го няма, за да оцени как се беше отървала от досадника.

От цял месец не бе разговаряла с Хенри. Той скърбеше за Елизабет, макар годежът им да не беше по любов, и нямаше представа, че е жива. За него смъртта й беше истинска и го беше отрезвила. Единствено искрено обичаше Даяна. Поне така й се стори преди месец, последния път, когато младият Скунмейкър посети майка й и леля й Едит — поредното мъчително гостуване, при което никой не изричаше дума, докато седяха смълчани и пиеха поизстинал чай. Положително все още я обичаше. Даяна беше сигурна в чувствата му.

Тя стигна до брега на езерото и се качи по няколкото неравни стъпала, за да седне на дървена пейка. Тълпата беше образувала тъмна стена около мястото, на което пусна ръката на Пърсивал. Всичко зад тях се белееше, а сградата „Дакота“ се издигаше зад дърветата. Наведе се и бързо развърза кънките, а преди още да ги свали, някакво момче се втурна от близката барака и донесе черните й кожени ботуши. Бръкна в джоба да му даде бакшиш, но изглежда то не искаше да пропусне и секунда от разиграващото се на леда и не изчака парите. Никой не можеше да устои на нещастията.

Тъкмо бе обула ботушите, когато зърна мъж да се отделя от тълпата и да се отправя към нея. Беше с руска кожена шапка и бежов костюм, който не беше достатъчно топъл за пързаляне по леда, беше прибрал ръце зад гърба си, което направи огромно впечатление на Даяна — също както заставаше Хенри. Едва когато забеляза, че раменете му са прекалено широки, за да е Хенри, и е по-едър, усети да я завладява тъга, сякаш някой я бе изтръгнал против волята й от прекрасен сън.

Мъжът спря на няколко метра от нея, повдигна шапката си и й кимна. Налетите му бузи, острият нос и гъсти вежди — наподобяваше на космат паяк — се сториха познати на Даяна; косата му беше тъмна, късо подстригана, а очите му не пропускаха нищичко. Той пак нахлупи шапката си и заговори:

— За съжаление, придружителят ви няма да успее да ви изпрати.

— Така ли? — отвърна невинно Даяна. — Значи затова е цялата шумотевица.

— Аз съм Дейвис Барнард — продължи той, приел думите й за чиста монета, и й подаде ръка. — Да ви закарам ли?

— А, господин Барнард — произнесе името и се сети. — Вие списвате колонката „Игривият галант“, нали така?

Новият й познат се усмихна на една страна и кимна. Преобу се и двамата мълчаливо поеха към файтона му. Даяна знаеше, че е неприемливо да я придружава мъж, когото почти не познава, но се смяташе за различна от останалите, а и открай време се чудеше какво представляват вестникарите. Едва когато се отпусна на седалката и се сгуши под топлото одеяло, той заобяснява:

— Ще ви призная, че бях невероятен почитател на сестра ви, по-голямата госпожица Холанд…

Конете потеглиха.

— Да, спомням си. — Даяна знаеше, че е най-добре да замълчи, но не устоя. — Пишехте прекрасни неща за нея. Мама много се радваше.

— Каква трагедия — рече той и принуди Даяна да си придаде унил вид, както често се случваше през последните месеци. — Много ми е трудно да пиша за вашето семейство след смъртта на сестра ви.

Даяна не бе сигурна за какво намеква и предпочете да замълчи.

— Независимо от всичко, продължавам да чета материалите, които публикуват за вас. Днешната статия в „Газет“ например, в която подхвърлят, че… — замълча и погледна Даяна, за да види реакцията й.

Тя усети как бузите й пламват и не се опита да прикрие раздразнението си. Истина бе, че семейство Холанд, едно от най-старите и видни фамилии в Манхатън, в момента имаше значителни финансови трудности и макар Даяна да твърдеше, че материалното не я интересува, не понасяше да я съжаляват.

— Какво подхвърлят? — попита разгорещено девойката.

— Няма значение. Наистина няма значение. — Барнард подпря брадичка на едрата си длан и я погледна. — Въпросът е, че вие сте издънка не на един, а на два стари рода, и дори някои журналисти да пишат безпочвени твърдения за вас, семейство Холанд все още са сред най-видните личности. Затова ми е особено приятно, че се запознахме. Казвам ви го с молба, ако чуете нещо интересно, което може да се окаже полезно за моя милост, за мен ще бъде огромно удоволствие да ви… платя… да ви посетя — замълча за повече ефект и задържа погледа й. — Уверявам ви, изключително дискретен съм.

Пътуваха през парка и Даяна усети устните й да се разтягат в развеселена усмивка. Скоро щяха да излязат на Пето Авеню. Барнард отвърна на усмивката й, тя не се стърпя, отметна глава назад и избухна в своя невъздържан смях.

— За съжаление, господин Барнард, не знам почти нищо интересно, но искрено ви благодаря, задето ми предложихте да ме откарате. Разчитам да ме поканите на танц следващия път, когато и двамата сме на един и същ бал — рече тя накрая, с което подчерта, че няма никакво намерение да му разкаже каквото и да било. Направи го, макар да таеше невероятни, романтични тайни, за които се чудеше как успява да ги опази.

— Добре, госпожице Даяна — отвърна той с тайнствена усмивка. — Държа да подчертая, че след като ви видях отблизо, смея да твърдя, че сте прекрасна като сестра си.

Разделиха се сърдечно пред дома на семейство Холанд на Грамърси Парк Саут 17; господин Барнард помогна на Даяна да слезе, целуна й ръка и я помоли да не забравя предложението му. Настоя да вземе визитката му и преди да си тръгне, отново й напомни, че е изключително дискретен. Тя се обърна, за да се изкачи по каменните стъпала на оградената от филигранна решетка веранда, не се стърпя и се усмихна, защото бе наясно, че вероятно ще й се наложи да започне да продава клюки, за да изкарва пари. Наистина от семейното богатство не бе останало нищо, но имаше още една тайна, която Даяна пазеше дълбоко в сърцето си.

В писмото, което Елизабет й беше написала непосредствено след изчезването й, признаваше, че са й известни чувствата й към Хенри. Разбрала бе, че са прекарали нощта заедно в къщата за гости на семейство Скунмейкър, както и за бележките, които двамата си бяха писали по време на злочестия годеж между Елизабет и Хенри. Дори одобряваше действията на сестра си.

И така, Даяна знаеше, че щом има начин, а траурът на Хенри за Елизабет отмине, двамата щяха да се виждат навсякъде — и в операта, и на баловете, и на всички коледни партита, които се организираха в Ню Йорк. Много скоро Хенри щеше да й предложи, а единственият човек, чието мнение имаше значение, вече й беше дал позволение.

Тогава нямаше да се налага да се прави на скърбяща, нямаше и да е принудена да мисли за глупости като пари. Щеше да се отърве от неприятни следобедни срещи с разни типове като Пърсивал Кодингтън и потискащата мисъл, че ще трябва да търпи дългогодишен брак с някого от тях. Хубавото бе, че освен красавец и невероятно забавен, младият Скунмейкър беше и доста богат, а това означаваше проблемите да изчезнат. Надяваше се, когато е с Хенри, животът да си остане прекрасен и вълнуващ и да няма никакви тревоги и неприятности.