Ана Годбърсън
Клюки (18)

Шестнайсета глава

„Не е необичайно някой ерген от години да ухажва две млади дами, а след това да се ожени за някоя англичанка с титла и празна банкова сметка, за която никой не е чувал…“

Госпожа Л. А. М. Брекинридж, „Законите в изтънчените кръгове“

— Забавлявате ли се, госпожице Холанд?

Даяна вдигна поглед от кремавото канапе, на което се беше настанила, към Теди Кътинг. Беше отпуснала лакът на една от високите странични ръкохватки, а млечнобялата й кожа искреше на розовата светлина от близката лампа. Стените на стаята бяха в наситенолилав цвят, а гостите бяха приятно отпуснати след дългата вечеря. Даяна, облечена в рокля от шифон в цвят слонова кост, изглеждаше чудесно на фона на тъмните стени и приглушено осветление. Роклята й беше с шпиц деколте както отпред, така и на гърба, а полата се бе разстлала по канапето. Беше прелестна, както отбелязаха всички гости на малкото тържество на Ралф Даръл, но тя бе наясно, че фактът изобщо не интересува Теди. На няколко пъти спомена сестра й, докато сервираха многобройните ястия.

— Много — отвърна тя, чаровно усмихната; не се беше отказала от целта да се представи блестящо пред най-близкия приятел на Хенри. Все едно ставаше въпрос за рана, която не можеше да се въздържи да не чопли.

— Чудесно. Ще ми позволите ли да седна до вас?

— Да. — Даяна искрено се радваше на компанията на Теди. Не проявяваше романтичен интерес към него, но тази вечер откри, че го харесва. В искрените му сиви очи беше събрана тъга и чувство на вина заради привилегирования му начин на живот. Даяна изобщо не се усещаше по същия начин — не можеше да се отърси от факта, че няма късмет — въпреки това той й се струваше интересен. — Домът на сестра ви е прекрасен — продължи тя.

Флорънс Кътинг, най-голямата сестра на Теди, преди няколко месеца беше станала госпожа Даръл. Сега бе седнала пред камината с някакъв мъж, който съвсем не беше толкова дебел на сватбата й.

— Онази Даяна Холанд, която познавам, не би водила подобен разговор — усмихна се Теди, — но да, домът й наистина е чудесен. Преди къщата беше на чичо, а той им я подари като сватбен подарък, заедно с мебелите, та не мога да се похваля, че госпожа Даръл е направила много.

— Сигурна съм, че е оставила своя отпечатък. Тя е много красива — личи дори под жакарда. Разбирам, че след няколко месеца ще станете чичо.

— Това вече е онази Даяна, която познавам — отвърна Теди и скри усмивката си, като отпи глътка, — но няма да ви отговоря с подобно предположение.

— Тогава ми кажете как е Хенри. — Изпита и болка, и удоволствие, когато произнесе името.

Усмивката на Теди се стопи и я погледна със същата загриженост, която тя забеляза, когато по време на десерта обсъждаха тежкото здравословно състояние на майка й. Лампата с ръчно рисуван абажур хвърляше отблясъци върху русата му коса.

— Видях го днес следобед.

— Добре ли е?

— Не е особено щастлив — отвърна Теди, без да крие колко е напрегнат.

— Искате да кажете, че приема смъртта на сестра ми по-тежко от мен ли?

— Приема смъртта й тежко — рече Теди, вдигна очи към нея и пак ги сведе. — Сигурен съм обаче, че на вас ви е било значително по-трудно, отколкото на него.

— Вероятно. — Даяна отпусна ръце в скута си. Прецени, че може да зададе въпроса, който я измъчваше, тъй като в най-лошия случай Теди нямаше да й отговори. Независимо от това се насили да събере кураж. — А той какво прави? — попита и в тона й се прокрадна жална нотка.

— Ходихме на надбягване на конски впрягове в парка. Спечелих аз, което рядко се случва, затова разбрах, че мислите му са другаде. — Теди сведе очи над чашата и продължи сухо: — Преди това беше в гостната на мащехата си — нали знаете приема гости в понеделник.

— Всеизвестно е — опита да се усмихне Даяна, но сама усети, че просто механично повдига ъгълчетата на устата си. — Имаше ли много посетители?

— Да.

В другия край на стаята шумоляха рокли, а светлината играеше по чашките от костен порцелан и кристал. Долиташе тих смях, огънят в камината пропукваше.

— Разкажете ми за гостите.

— Беше художникът Брадли и онази, модерната от семейство Вандербилт, и…

— Пенелопи Хейс?

Никой от гостите не обръщаше внимание на двамата в техния кът, а дори да обръщаха, Даяна не ги забелязваше, понеже бе погълната от разговора и уплашена от онова, което щеше да чуе. Теди отпи глътка, но повече не можеше да мълчи.

— Да, беше там.

Даяна усети да я завладява гняв, докато слушаше придружителя си. Разбира се, че Пенелопи ще е там. Нали Елизабет я предупреди да се пази от нея, но не предприе абсолютно нищо, защото през цялото време бе убедена, че Хенри я обича и му вярваше. Беше се предала на инстинктите си, а междувременно Пенелопи бе търсила начин да постигне целта си, също както когато бе прогонила сестра й от града. Девойката се опита да промени темата и едва съумя да прикрие горчивината в гласа си.

— А случайно споменахте ли, че ще ви придружавам тази вечер?

— Не — отвърна мило Теди, — така и не стана въпрос.

Тя кимна и се опита да потисне разочарованието си, че Хенри няма повод да мисли за нея.

— Теди, толкова малко знам за вас… — продължи Даяна и призова цялата си воля да се усмихне смело и да не говори повече за Хенри.

Теди отвърна на усмивката и заразказва за поезията, която бил чел в колежа „Кълъмбия“. Завършил през пролетта и сега имал намерение да стане адвокат, дори да работи, за да си изкарва прехраната, макар да очакваше огромно наследство от баща си. Даяна слушаше разсеяно и кимаше. Наблюдаваше как официално облечените господа влизат и излизат, докато дамите се бяха настанили на фотьойлите.

Остави Теди да говори и когато се налагаше да се обади, избираше кратки и неангажиращи реплики. В противен случай щеше да издаде как се чувства, колко й е мъчно. Страхуваше се брадичката й да не затрепери като на момиченце. Беше се проявила като глупачка, вече бе напълно сигурна. Беше убедена в любовта на Хенри и не бе направила нищичко, за да я опази, докато госпожиците от Манхатън нямаха и миг покой в усилията си да го спечелят. И Пенелопи Хейс беше сред тях, а сестра й специално я беше предупредила да се пази от бившата й приятелка, всеизвестната кралица на Ню Йорк.