Ана Годбърсън
Клюки (30)

Двайсет и осма глава

„Нито един мъж не е съгласен с начина, по който са го обрисували в пресата.“

„Обществото такова, каквото го описах“, из „Игривият галант“, декември 1899 г.

Събота бе денят преди Бъдни вечер и богатите в Ню Йорк прекараха празника тихо. Слънцето залезе рано, а Хенри имаше чувството, че изобщо не е било светло. Затвори се в стаята си и цяла нощ мисли, а когато най-сетне заспа, сънят му беше неспокоен и се събуди късно, а в пет следобед навън цареше пълен мрак. Нощта му се беше сторила безкрайна, а сега отново се намираше в същия хол, при същите хора. Имаше и други гости — Луси Кар и господин Гор. Очевидно Изабел не можеше да издържи две поредни вечери без забавления и беше успяла да се наложи, иначе старият Скунмейкър не би допуснал разведена жена в дома си втори път за една седмица, още по-малко с мъж, когато всички от висшето общество твърде често виждаха без съпругата му. Четиримата играеха бридж — госпожа Скунмейкър, госпожа Кар, Гор и Пенелопи Хейс, която наблюдаваше Хенри като хищна птица, макар на пръв поглед да не личеше.

— Бридж — обади се Хенри, стиснал чаша с коняк. — Игра, която, струва ми се, не подобава на истински дами.

— Единствено когато си в голяма компания, на парти или в голям хотел някъде в чужбина — отвърна баща му, отпуснал се до него, поруменял от любимата напитка на сина си и сравнително мълчалив.

— С други думи, когато има кой да те види.

— Именно. Не всички се показват пред хорските очи като теб, момчето ми.

Хенри кимна и отпи. Прокара пръсти по позлатената ръкохватка на стола си и се замисли, че ако не го бяха спипали в една определена вечер, сега щеше спокойно да излезе, за да разбере какво се е случило между Теди и Даяна. Вместо това седеше в хола у дома на Пето Авеню и усещаше как се състарява с всяка изминала минута, също както и останалите.

В съседните стаи и коридори прислугата подготвяше коледното парти, което госпожа Скунмейкър планираше — беше се оплакала от суматохата и напрежението, на което е подложена. Хенри се сети, че седи в същите стаи, в които преди няколко месеца бе обявен годежът, и му се стори, че от неговата първоначална проява на безхарактерност бяха произтекли всички последвали беди.

— Госпожица Хейс наистина е прелестно и много добро момиче. — Баща му посегна за още едно питие и дори не си направи труда да се престори, че подхвърля небрежна забележка.

— Доскоро не мислеше така.

— Трагедиите променят хората. — Бащата на Хенри намести едрото си тяло на старинния стол, който изскърца предупредително, и премести тумбестата чаша от едната ръка в другата. — Поне някои хора се променят — добави многозначително.

Хенри отпи с неудоволствие и подпря глава на юмрука си, след като се намести така, че да е по-далече от баща си. Сведе очи към лъскавия под, скрит под тъмни килими, после към Пенелопи, подпряна на масичката за карти, облечена в бледожълта рокля със златни мъниста по бюстието. Тъмната й коса беше прибрана на висок кок и светлината от съседната стая подчертаваше дългия й изваян врат. Беше целувал този врат, но сега нямаше никакво желание да го направи отново. Знаеше, че всичко, което тя прави, е колкото заради него, толкова и заради баща му, и мисълта го отврати.

Разсея се, когато икономът застана на прага и обяви пристигането на господина, за когото Хенри не спираше да мисли. Преди и последната сричка от името „Теди Кътинг“ да бе изречена, Хенри скочи и тръгна към вратата. Пресрещна приятеля си на прага, погледна го в очите и изрече единствено остро и простичко „Ти“.

— Здрасти и на теб — отвърна развеселеният Теди. — Вечерях в „Делмонико“. Липсваше ни на всички.

— Трябва да поговорим. — Хенри бързо огледа стаята и хвана Теди под ръка. За негово огромно раздразнение той се отдръпна и отиде да поздрави останалите. Едва след като се видя с гостите, се остави Хенри да го поведе към галерията. Усмихваше се развеселено, а Хенри забеляза, че е облечен с официално сако, което очевидно бе изкопирал от него. Русата му коса тъмнееше от помадата, с която я зализваше на една страна.

— Прочетох във вестника — засъска Хенри, щом се отдалечиха достатъчно. Стените на стаята бяха боядисани в наситеночервено, а в медните гърнета в ъглите беше избуяла папрат.

— Какъв вестник? — учуди се Теди. Продължаваше да се усмихва невинно, но това съвсем не успокои гнева на домакина. Той перна с пръст цилиндъра си — продължаваше да го стиска в ръка до бедрото си — сякаш беше отегчен. — Жалко, че си под домашен арест, след като мина официалният период на траур — продължи Теди. — Липсваш на момчетата.

— Говоря ти за вестника, в който пишеше за вас с Даяна Холанд.

— Какви ги приказваш? — недоумяваше гостът, спря до мраморна нимфа и най-сетне погледна приятеля си в очите.

— За колонката на Галанта говоря — сопна се разпалено Хенри. — Там се споменава, че си се държал интимно с моята — със същата млада дама, с която ме убеждаваше, че не било редно да започвам романтична връзка точно сега.

Теди се закова на място и сивите му очи се преместиха към стаята, в която останалите се смееха за нещо. Вече не беше нито весел, нито благоразположен. Тропна с крак по лъскавия паркет и за момент се замисли какво да отговори.

— Хенри, нали не вярваш… — Млъкна и поклати глава. — Значи говориш за същото, което бе разстроило толкова много Флорънс. Прочете ли какво пишеше за нея, Хенри? Как бих могъл да се тревожа за написаното за мен, след като…

Лицето на Хенри се беше разкривило страховито. Яростта му набъбваше и не успяваше да я контролира, а път за бягство нямаше. Теди го наблюдаваше по своя сериозен начин, който приятелят му познаваше от многото нощи, когато прекаляваха с алкохола. В този момент обаче Хенри забеляза единствено собствената си невъздържаност, отразена в очите на приятеля си. Веселието в хола сякаш се беше пренесло на хиляди километри.

— Нищо не съм забелязал за Флорънс — заяви най-сетне той. Гърлото му се беше свило.

— Хенри… срещата беше уредена от свекървата на сестра ми и госпожа Холанд. Помолиха ме да придружа Даяна на вечерята. Компанията й ми беше безкрайно приятна, също колкото на сестра й, но отлично знаеш, че между нас двамата няма абсолютно нищо — продължи да го наблюдава искрено и сериозно и Хенри усети гневът му да се стопява. — Не се излагай, като ме обвиняваш — заяви накрая младият Кътинг.

— Добре де, добре — въздъхна Хенри и покри лицето си с ръце. Тъкмо се канеше да попита защо, ако нямаше нищо между приятеля му и Даяна, тя не беше дошла при него снощи, но се усети — не се притесняваше да не шокира Теди, а неочаквано изпита желание да я защити. Искаше да защити и сестра й, нямаше представа къде е в момента, просто смяташе да опази тайната, да я скрие.

— Ти я обичаш — отбеляза тихо Теди.

Хенри отвърна честно и открито.

— Да.

Теди вдигна поглед към гипсовите орнаменти на тавана.

— Господи, винаги правиш нещата толкова трудни.

— Знам.

— Добре поне, че го знаеш.

— Да. — Хенри замълча. С Теди се познаваха отдавна, но не бяха разговаряли по този начин. — Истината е, че никога досега не съм изпитвал подобни чувства.

Приятелят му го наблюдаваше. Минаха няколко секунди и Хенри за пръв път изпита страх от неговата преценка.

— Тогава трябва да я спечелиш.

Младият Скунмейкър изпусна дъха, който не бе усетил, че сдържа.

— Дори не мога да изляза от къщи.

Едва тогава свали ръка от очите си и забеляза, че приятелят му кима. Теди докосна ръката му и се наведе, за да надникне в хола, където огънят в камината пропукваше и насядалите шляпаха с картите.

— Баща ти излезе за момент — отбеляза той.

Двамата се спогледаха, обърнаха се и тръгнаха с бавна, небрежна крачка към останалите.

— Какъв досадник — пошегува се Теди и сръчка Хенри, когато застанаха край масата за карти.

— Знам! — отвърна ентусиазирано Изабел, без да вдига поглед от ръката си. Картите, както баща му беше споменал няколко пъти — напълно погрешно, поне според сина му — бяха единственият й недостатък.

— Новият Хенри много ми допада — подхвърли небрежно Пенелопи, а ако Хенри не беше до нея, щеше да се закълне, че го казва друго момиче.

— Отивам да спя — заяви той и се опита да потуши енергията, която бликаше от него и караше мислите му да препускат.

— Тогава аз отивам да видя какво може да предложи градът на млад човек като мен.

Младите господа се дръпнаха от мраморния плот на масичката и се отдалечиха по наситенопурпурния килим. Светлината на огъня хвърляше игриви отблясъци по жълтата рокля на Пенелопи и озадачените й черти.

— Лека нощ и на двамата — подвикна госпожа Скунмейкър и пак се съсредоточи върху картите. Стрелна Пенелопи с поглед. — Господин Скунмейкър се извинява, но го повикаха спешно в клуба. Някакъв политически досадник.

— Лека нощ — отвърнаха останалите.

Двамата мъже тръгнаха към вратата. Щом излязоха в коридора, Хенри се обърна към приятеля си, сякаш се канеше да се сбогува с него. Теди рискува и погледна назад, след което подаде на Хенри цилиндъра си. Двамата си стиснаха ръцете и всеки пое по пътя си. Теди се отправи към стаята на младия Скунмейкър, а той, нахлупил ниско цилиндъра, тръгна към каретата на Кътинг, която чакаше край тротоара.