Ана Годбърсън
Клюки (19)

Седемнайсета глава

„На онези, които твърдят, че е безотговорно да се разпространяват клюки, че Елизабет Холанд все още е жива, бихме искали да кажем, че би било безотговорно да ги отричаме. Все пак тялото й така и не беше открито. Инцидентът с каретата може да е бил дело на похитители — вероятно са възнамерявали да отвлекат госпожица Хейс, но не са успели да осъществят плана си. Извадили са приятелката й от водата и я държат в плен в някой далечен щат или дори в ужасен квартал на града ни.“

Из светските страници на „Ню Йорк Нюз ъв дъ Уърлд Газет“, понеделник, 18 декември 1899 г.

Бяха се събудили насред пущинака — по-точно сред нефтено поле, което наистина приличаше на пущинак — но в късния следобед Елизабет и Уил пътуваха за Сан Франциско във вагон първа класа. Прекараха няколко дни на гарата в Сан Педро и там Елизабет за пръв път се отчая, че сърцето й някога пак ще забие нормално. Уил предложи да се качат в първокласно купе. Не беше сигурна дали могат да си позволят подобно разхищение — докога щяха да им стигнат спестяванията му? Той обаче настоя, защото така щели да отпразнуват предстоящата промяна в живота ми. Елизабет не трябваше да се съгласява, но тревогите й бяха насочени другаде.

— Според теб, къде ще бъдем утре? — попита Уил и пое ръката й, докато вагонът пухтеше през Калифорния.

— Не знам.

Слънцето залязваше. Елизабет отпусна глава на червената кадифена възглавница и се обърна към Уил.

На вратата бяха записани имената им — „Елизабет и Уил Келър“ — продължаваха да се представят за женени, за да делят едно легло, без да будят подозрения. Той й се извини веднага след като се настаниха и обеща много скоро да сложи край на лъжата.

— Първия път спах през цялото време — призна Уил. Тя се намръщи, когато си помисли какво ли му е минало през главата при онова пътуване, макар сега да говореше ведро. Притесняваше се за нея, беше очевидно — светлосините му очи изпъкваха на загорялата кожа. — Сега ще обърна повече внимание на гледката.

Елизабет стисна ръката му и се насили да се усмихне. За пръв път, откакто бяха заминали от Ню Йорк, бяха облекли палтата си — въпреки че във влака беше топло — защото така изглеждаха като двойка. Тя се засрами, понеже бе почерняла от слънцето и мръсна, твърде семпло облечена сред по-изисканите пътници, но поне знаеше, че останалите са просто богати, без да притежават изисканост и класа. Независимо от това Елизабет бе готова да направи всичко, за да прикрие поизбелялата си жълта рокля. Уил изглеждаше малко по-добре в черния панталон и вталено кафяво палто.

Вагонът беше осветен от огромен полилей, а пътеката беше застлана с килим. Пътуваха за Ню Йорк и въздухът около тях беше топъл, ароматен. Елизабет бе обзета от безпокойство.

— Скоро ще бъдем при тях — рече тихо Уил, сякаш бе прочел мислите й.

Елизабет кимна и отпусна ръка на рамото му. Уил казваше истината, но не бе достатъчно, за да я успокои, тъй като въпросът, който не й даваше покой, не бе колко скоро ще пристигне при семейството си, а какво може да стори за тях, след като се прибере.

Уил бе убеден, че са попаднали на огромно богатство, но щеше да им отнеме време, докато изкарат пари. Проблемът бе, че семейството й имаше нужда от средства в момента. Елизабет притежаваше нещо, което можеше да се превърне в пари, макар че всеки път, щом се замислеше за него, усещаше по челото й да избива пот. В нея все още бе годежният пръстен на Хенри Скунмейкър — златен, с диамант от „Тифани“. Пръстенът в джоба й бе увит в хартия, във вестник и накрая в парче зебло. Не бе казала на Уил, че го носи в Ню Йорк. Бе символът на предателството й от миналото и нямаше никакво желание да мисли за него. Същевременно си повтаряше, че може да помогне да извикат лекар или да облекат Даяна в подходящи рокли. Досега се беше проявявала като егоистка. Щеше да се почувства по-добре, убедена бе, щом се отърве от него и го замени за банкноти.

Беше намислила как ще стане, знаеше, че влакът спира в Оукланд за няколко часа, за да се качат пътниците и да натоварят стоки и багаж. Близо до гарата със сигурност имаше заложни къщи. Дени й беше споменал. Щеше да измисли някакво извинение и да се постарае да приключи бързо.

— Ако не престанеш да се мръщиш така нещастно — прекъсна мислите й Уил, — ще заплача.

Тя се облегна на рамото му и обеща да се постарае. Очите й натежаха и след малко се затвориха. Отпусна се и скоро успя — макар за кратко — да забрави тревогите за семейството си. Докато заспиваше, се закле на всяка цена да осъществи плана си. Нямаше да е трудно и щеше да се отплати на близките си за мъката, която им беше причинила.