Ана Годбърсън
Клюки (11)

Девета глава

„Тази вечер няма ли да ме посетиш в ложата?

П“

— Това за мен ли беше? — прошепна Пенелопи и се обърна към онзи, към когото отправи въпроса. Погледна право към Хенри, който току-що бе извикал „Здрасти!“ достатъчно високо, за да чуят всички в ложите. Беше се килнал на една страна, свел поглед към скръстените на гърдите ръце, и нямаше как да се разбере кого е поздравил.

— Може би — отвърна Бък.

Беше седнал непосредствено зад Пенелопи, от дясната страна на дядо й Огдън, който вече не чуваше достатъчно добре, но пък имаше орлов поглед — когато не дремеше — и надничаше в най-привлекателните деколтета в операта. Така и не си направи труда да научи как да се държи, докато е сред манхатънското висше общество, въпреки че цял живот се бе опитвал да бъде приет в него, но се бе погрижил синът му да не повтаря грешката. Ричмънд Хейс, бащата на Пенелопи, усвои бързо както тънкостите в бизнеса, така и в поведението, поради което остана в недрата на операта — или по-точно казано, в пушалнята — за да е на място, където лесно можеше да се владее.

— Да, ама не беше. Колко си противен само — сряза го с обич Пенелопи. — Просто даваше на всички повод да приказват за него.

— Вие деца, така ли го наричате в днешно време? — обади се госпожа Хейс, седнала до дъщеря си край парапета.

За момент Пенелопи изненадано погледна майка си — обикновено бе заета да следи какво правят другите и не слушаше разговорите на дъщеря си — но след миг очилата на възрастната жена бяха отново пред любопитните й очи и продължи да слухти за скандал сред публиката. Пенелопи се замисли за двойната брадичка на майка си, за твърде обикновената й коса и прекалено наклепаното й с грим лице.

— Аз бих пояснила, че подхвърля на всички нещо за обсъждане. — Пенелопи сведе поглед и се насили да се изчерви. Кожата й приличаше на костен порцелан, а тя рядко изпитваше срам, но след малко по изваяните й скули изби нещо като руменина — не беше много, но напълно достатъчно, та ако в момента някоя матрона погледне през бинокъла, щеше да забележи колко засрамена е младата госпожица Хейс от гротескната си майка. Същото важеше и за някой вестникар. След малко леко се извърна и заговори зад ветрилото: — Бък, би ли ми направил една мъничка услуга?

— Разбира се.

Преди часове бе написала бележка — истината бе, че я писа цели четири пъти, като се погрижи хартията да изглежда достатъчно смачкана, въпреки това думите да се четат ясно и всеки любопитен да разбере, че е спонтанна. Изписваше буквите и мислеше единствено за него. Сега я сви в дланта си и протегна ръка назад да я подаде на Бък.

— Би ли я отнесъл в ложа двайсет и три — прошепна му.

Приятелят й леко наклони глава и се надигна. Точно тогава в ложата влезе младеж в черно сако, с висока яка. Знаеше, че е Хенри, който щеше да спести на Бък неудобството, и усети кожата на раменете й да потръпва. Мина секунда и забеляза, че папийонката е — какъв ужас — на Еймос Вриуолд.

— Господин Вриуолд — започна Бък. — Иска ми се да посетя неколцина човека. Заповядайте, седнете на моето място, за да не остава госпожица Хейс сама.

Еймос стисна ръката на Бък и с ниско спуснати клепачи се вторачи в Пенелопи. Беше висок, с огромен нос, щръкнал по средата на лицето. Косата му, както обикновено, имаше свое мнение в каква посока да застане. Едно време — твърде отдавна — на градинско парти с Пенелопи често се скриваха зад някое дърво, та имаше причина да я наблюдава по определен начин, сякаш сегашното й благопристойно поведение бе повод за смях.

Фамилиарното му отношение я дразнеше, но му протегна ръка.

— Госпожице Хейс, за мен е огромно удоволствие. — Наведе се да й целуне ръката. Седна зад нея, на мястото, което Бък освободи. — Госпожо Хейс, тази вечер сте прекрасна — добави, макар по-възрастната жена да беше облякла рокля от червен сатен, който, според дъщеря й и всички останали, подчертаваше тлъстините й.

— Благодаря ти, Еймос — рече майката на Пенелопи, без да откъсва поглед от бинокъла. — Корсажът на майка ти да не би да е от истински диаманти?

— Естествено — отвърна гостът и сам не разбра как успя да скрие подигравателната си усмивка.

Пенелопи съжаляваше искрено, че новото й поведение не й позволява да се държи грубо с майка си, затова ведро се усмихна на младежа.

— Господин Вриуолд, какво ви води в ложата ни?

— Вие, разбира се. Не съм ви виждал от известно време и толкова красива от нещастието през октомври.

— Наистина не сме се виждали.

— Сигурно сте били потресена — така твърдят всички.

— Ами да — отвърна тя и насочи поглед към сцената. — Така е.

— Ако имате нужда от човек, с когото да споделите спомените си за Елизабет…

Пенелопи измъчено се усмихна.

— Благодаря.

— Чувам и други неща…

— Нима? — Успя да задържи погледа си към сцената, но не и блясъка в очите си.

— Всички момичета говорят единствено за това. Обсъждат, че Хенри бил с разбито сърце, а пък вие тънете в меланхолия, а краят на романа ще бъде съвършен, ако се омъжите за него. Сестра ми ме изпрати да разбера дали е истина. — След тези думи се приведе напред и заговори на ухото й. — Надявам се да не е вярно.

Пенелопи вдигна ветрилото, за да скрие усмивката си, с надеждата залялото я топло чувство да не бъде забелязано.

— Не, разбира се — отвърна тихо. — Колко невъзпитано от ваша страна толкова скоро да говорите за романтичните чувства на Хенри Скунмейкър.

Очичките на майката се извърнаха към дъщерята и за момент Пенелопи усети, че я разкъсват противоречиви чувства. Много добре знаеше, че мълвата, колкото и да галеше слуха й, щеше да задоволи напълно социалните амбиции на майка й, затова се почувства колкото зарадвана, толкова и подразнена.

— Добре, да поговорим за нещо друго тогава — отвърна спокойно Еймос и се отпусна назад, без всякакво чувство на притеснение.

Наистина забърбори за ловни кучета, за широки ревери, което напомни на Пенелопи защо й беше омръзнал. Той не спираше да дудне, майка й пък безсрамно намигаше на всеки, чийто поглед срещнеше, а Пенелопи забеляза с периферното си зрение Бък да влиза в двадесет и трета ложа. Небрежно вдигна бинокъла. За пръв път тази вечер се поддаваше на импулс и й отне няколко секунди — в които бе обзета от страх да не пропусне нещо — докато разбере какво става в отсрещната ложа. После изцяло насочи вниманието си към Хенри. Посрещна надменно Бък. Не успя да види как бележката бе предадена, а пък Хенри запази самообладание, когато я прочете, защото макар да сведе поглед, изражението му не се промени. Тя беше наясно, че веднага е разбрал коя е авторката, защото я погледна.

Пенелопи неволно ахна и пусна бинокъла в скута си, но все пак видя какво се случи. Хенри вдигна ръка да отпрати Бък, без дори да го погледне в очите, обърна се към Пенелопи и поклати два пъти глава. Все едно бе скъсал бележката на късчета. Все едно й беше ударил шамар.

— Най-добре да тръгвам… — сепна я гласът на Еймос.

Беше забравила за него, въпреки това й стана неприятно, когато чу думите му. В момента осъзна колко е важно както Хенри, така и останалите ергени да видят, че към нея се отнасят с особено внимание, най-вече онези със стари холандски имена и нови пари от индустрията. Цялата й кампания да се представи като потенциална булка бе забравена, след като младият Скунмейкър я отхвърли. Сега единствената й цел бе всички да я видят като обект на желание. Само че Еймос ставаше. Пое ръката й да я целуне за довиждане.

— Благодаря ви за посещението — изрече с надеждата да го задържи още малко. — Какво облекчение, че имам приятели като вас в подобни моменти.

Еймос й намигна, което съвсем не беше откликът, който младата дама желаеше да постигне, обърна се към госпожа Хейс и излезе от ложата им. Пенелопи се опита да се отдръпне от майка си, за да се възползва от сенките, които падаха върху бледата й мека гръд. Насочи поглед към края на сцената, за да поглежда тайно към ложата на семейство Скунмейкър. Много й се искаше да изглежда елегантна и високомерна, но у нея пламтеше безпокойство, което не успяваше да овладее. Отпусна едната си ръка върху другата в скута, а след малко размени местата им. Щеше да мине цяла вечност, докато Бък се върнеше, за да й разкаже какво точно се е случило. Беше видяла и сама можеше да си отговори. Хенри нямаше никакъв интерес към нея и бе напълно безразличен. Отново премести ръце и заопипва златната верижка на бинокъла, докато майка й не й нареди да престане, а тя се подчини.

— Мога да ти съобщя официално, че сред публиката има дами със забележителни рокли, но най-красивата е в ложата на семейство Хейс — започна Бък, щом най-сетне се върна на мястото си.

Пенелопи усети, че е подготвил още комплименти, но му даде знак да си ги запази. Какво значение имаше, че е по-красива от останалите момичета, след като Хенри беше сляп. Сърцето й биеше оглушително, тя не спираше да се намества и да нервничи, не можеше да скрие смръщеното си чело. За пръв път в живота си разбра каква мъка е да криеш истинските си чувства.