Ана Годбърсън
Клюки (6)

Четвърта глава

„Скъпи «Лейдис Стайл Мънтли», бихте ли ми отговорили на един въпрос, който силно ме притеснява? Колко време трябва да бъде в траур млад мъж, който току-що е изгубил годеницата си? Книгите за етикет не дават конкретен отговор по този тъжен, но важен въпрос.“

 

 

„Скъпи читателю, не сте единственият, който си задава въпроса, подобни питания често възникват в обществото. Да изгубиш годеницата си, е наистина тъжно, но нека не забравяме, че вие все още не сте били съпруг и съпруга, което означава, че не сте роднини. А господата — говоря по принцип — се съобразяват с по-кратък период на траур от дамите. Важното е да има период на траур, в знак на уважение, за което два месеца са напълно достатъчни.“

„Лейдис Стайл Мънтли“, декември 1899 г.

Хенри Скунмейкър беше застанал на кръстовището на две тесни улички в старата част на града и се питаше кога най-сетне ще може да избяга от парада на баща си. Каретата, от която му намигна Пенелопи Хейс, вече бе заминала — насочи се към Ийст Ривър, въпреки че със сигурност крайната спирка беше Пето Авеню, където живееше. Семейството на Хенри също живееше в огромна къща, въпреки че се бяха настанили там и бяха намерили мястото си в обществото на Ню Йорк преди много години. Това, изглежда, нямаше никакво значение сега. Никой вече не се интересуваше откъде и кога са дошли семейство Хейс. Пенелопи дори успя да се спаси от парада, след като се прояви като светица сред бедняците. Много беше умна и Хенри й се възхити.

— Госпожица Хейс се оказва изключителна млада дама — отбеляза бащата на Хенри, Уилям Сакхаус Скунмейкър, докато пресичаше. Хенри наблюдаваше как старият крачеше напред по улицата. — Колко мило, че взе участие в благотворителното ни събитие и остана толкова дълго.

— И като знам колко се е уморила — вметна съпругата му Изабел. Беше на двайсет и пет, само пет години по-голяма от Хенри, и говореше с писклив момичешки глас, сякаш бе опиянена. Беше в палто от оцелот и шапка, окичена с копринени рози и препарирани врабчета. Беше стиснала ръката на съпруга си и не спираше да подскача, докато върви. — Всички дами са уморени.

— Младата госпожица Хейс се промени завинаги, както и всички ние — продължи господин Скунмейкър и се обърна към репортера от „Ню Йорк Уърлд“, който се влачеше от другата му страна и послушно записваше всичко, което старият казваше, — след загубата на госпожица Холанд. Вижте само колко променен е синът ми.

И двамата мъже се обърнаха към Хенри, който ги следваше няколко крачки по-назад. Беше с цилиндър и черно палто до коленете, което подчертаваше слабото му тяло. Смъртта на Елизабет Холанд може и да бе взела своята дан от досегашния му безгрижен живот, но не беше чак дотолкова променен, та да не се интересува от облеклото си.

— Ще ви призная — чу той следващите думи на баща си, — че е неутешим. Начинът, по който кметът се отнесе към разследването на смъртта на Елизабет, е една от причините да го предизвикам.

По-възрастният Скунмейкър продължи, но Хенри бе чувал тази реч неведнъж. Наскоро баща му беше решил, че независимо от огромното си лично богатство и властта, на която разчиташе, иска да се включи в политиката. Желанието му да стане кмет на наскоро консолидирания Ню Йорк Сити беше една от причините, поради които Хенри бе принуден да се сгоди за Елизабет Холанд, а това бе и поводът, поради който нещата стигнаха до трагичния край. Хенри видя годеницата си в последния ден от живота й и образът й — съвсем сама и уплашена на улица в центъра на Манхатън — не му даваше мира.

Беше се втренчила в него за секунди. Двамата бяха сгодени от няколко седмици и под натиска на семействата си трябваше да се оженят след броени дни. Хенри не се гордееше с начина, по който прекара това време от живота си, макар да бе от малкото случаи, в които бе напълно откровен с някое момиче. Само дето не ставаше въпрос за момичето, за което беше сгоден. Не се гордееше и с поведението си през годините преди годежа, когато си беше спечелил славата на нехранимайко. Въпреки това все още не беше намерил сили да заклейми поведението си през нощта, преди да види Елизабет на онзи ъгъл — през нощта, преди тя да се удави. Онази нощ той беше поканил по-малката й сестра, Дай, в оранжерията на семейство Скунмейкър. За него това бе изключително благопристойна нощ; тя остана при него, шептеше на ухото му, обсипваше лицето му със сладки, невинни целувки. Едва ли някой щеше да им повярва. На следващата сутрин Елизабет видя Хенри и Даяна заедно и от прямия й поглед му се изясни, че по-голямата сестра разбира какво се е случило. Сигурно това разкритие я беше тласнало към смъртта — не може просто ей така да паднеш в реката и да потънеш. Нямаше обаче как Хенри да отрече този съкрушителен факт.

Младият Скунмейкър не винеше единствено себе си. Винеше и баща си и тъкмо затова едва издържаше, когато У. С. Скунмейкър заговореше за Елизабет, сякаш беше мъченица на собствената му политическа кауза. Обърна се и се върна при оркестъра, който следваше парада. Над него се издигаха къщите, някои собственост на фирмата на баща му, с безлични фасади и имитации на италиански орнаменти. Малките гипсови завъртулки, които не спираха да се ронят, невероятно много го потискаха. Без да иска, се блъсна в лакътя на тромбониста и размести редицата на музикантите. Музиката изгуби ритъм за секунда. Оркестрантите обаче знаеха кой води парада, затова никой не възропта. Нали всички до един бяха облекли униформи с цветовете на Скунмейкър — небесносиньо и златисто.

Хенри продължи да се промъква през оркестъра, почти оглушал, след това се промуши между дамите с бели ръкавици и тежки шапки. Чу ги да произнасят името му и усети, че до една са се обърнали, когато са видели младежа да се отправя към центъра в посока, обратна на онази, в която баща му водеше благотворителния парад. По-късно щеше да има предостатъчно коментари. Баща му умираше да заплашва, че ще го обезнаследи, ако не се държи както подобава на сина на бъдещия кмет, въпреки че тези заплахи престанаха, откакто баща му усети, че може да прехвърли вината за смъртта на дебютантката върху кмета и да направи истински панаир, като се възползва от мъката на собствения си син.

— Скунмейкър!

Хенри огледа лицата на хората, скупчили се отстрани на тротоара, и участниците в парада, докато най-сетне забеляза стария си приятел Теди Кътинг. До него бе застанала по-малката му сестра, Алис, русокоса като брат си, със същите сиви очи, сега сведени срамежливо към земята. Веднъж, в градината на семейство Кътинг, на вилата им в Нюпорт, беше я целунал и оттогава девойчето не смееше да го погледне в очите. Доколкото Хенри си спомняше, беше най-малката от сестрите на Теди, но не беше сигурен, понеже Теди беше единственото момче сред цяла сюрия момичета. За Хенри това бе достатъчно показателно — приятелят му бе от мъжете, които имат прекалено много сестри.

— Госпожице Кътинг — рече Хенри, пое облечената й в ръкавица ръка и я целуна. — Както винаги, за мен е огромно удоволствие да ви видя.

Теди го погледна предупредително.

— Струва ми се, че ти е дошло до гуша.

Хенри се усмихна с обичайния си чар към брата и сестрата.

— Дойде ми до над гуша.

— Тогава да се разкараме. — Теди протегна ръка и я сложи на рамото на Хенри. Той бе от хората, които най-много подкрепяха Хенри след нещастието през октомври. — Наблизо има едно ресторантче.

Сбогуваха се с Алис, която отиде при група млади жени, и навели глави, се смесиха с навалицата обикновени хора. Лъскавият цилиндър на Хенри и безупречната кройка на вълненото му палто щяха да издадат всеки представител на градския елит, както и кафявото палто на Теди от лама или печата на известен шапкар от Юниън Скуеър на кафявото му бомбе. Не срещнаха погледа на никого от тълпата и когато кривнаха в странична улица, спряха първия попаднал им файтон.

Ресторантчето на Теди се оказа чисто и светло, подът — покрит с малки бели осмоъгълни плочи и изпъкнали огледала по стените. Седнаха на кръгла масичка от кафяво дърво, поръчаха си немска бира, която им беше поднесена във високи чаши с резенчета лимон. Хенри притихна след часовете, прекарани сред шума, и остана доволен, че приятелят му изчака да отпият, преди да заговори.

— Как си? — попита Теди и остави чашата на масата. Беше си свалил шапката и бе пригладил русата си коса на една страна. Хенри се усмихна неуверено и той продължи: — Вече не издържам речите на баща ти, а дори не съм му роднина. Та той почти не познаваше Елизабет, а сега използва смъртта й по този начин за политическите си цели… — Теди млъкна и поклати невярващо глава.

— Дай да не говорим по въпроса — предложи Хенри, отпи голяма глътка от бирата и усети, че вече не се чувства толкова нещастен. — Поемем ли по този път, има единствено лицемерие и мрак, така че дай да не се занимаваме.

— Става — съгласи се Теди и също се усмихна. — Да се порадваме, че се отървахме от тъпия парад, и да го забравим.

Чукнаха се, отпиха и през краткото мълчание, което последва, Хенри се чудеше как да повдигне въпроса, за който поговориха съвсем кратко преди два месеца.

— Намери начин да успокоиш Алис — рече Теди, преди Хенри да заговори. Опитваше се да погледне Хенри неодобрително, но по устните му затрепка усмивка, която издаде, че старият му приятел все още успява да му въздейства, когато е мрачен. — Млъква всеки път, когато те види.

— Сестра ти е прекалено свястна за мен — отвърна Хенри през смях. — Много скоро сама ще го разбере и проблемът ще бъде решен.

— Тя няма да се съгласи — отвърна искрено Теди, — затова пък аз съм напълно съгласен.

Хенри замълча, за да отпие бира, остави чашата на масата и срещна погледа на Теди.

— Задължителният ми период на траур почти приключи.

— Знам. Слава богу. — Теди също отпи и поклати глава. — Светът се оказа страшно скучен без теб.

— Ще се позабавляваме.

— Точно така. — Нещо в очите на Теди трепна и се върна стар спомен. — Ще вечеряме в „Шери“ или пък ще отидем на лов в Тъксидо.

Хенри завъртя цилиндъра си в скута.

— Мисля да отида на откриването на сезона в операта. Дори татко се съгласи, че идеята си я бива — за да може да натяква, че Ван Уик не е разнищил смъртта на Елизабет, тъкмо когато около него има вестникари. Ромео и Жулиета, нали разбираш.

— Тогава трябва да измислим нещо за след това.

— Точно така. — Хенри сведе поглед към цилиндъра си и започна да го върти на другата страна. Погледна към Теди и подхвана въпроса, който го вълнуваше. — Има и нещо друго.

Веждите на Теди, руси, извити, сега се вдигнаха към средата на челото.

— По някое време татко ще ме подхване за нов годеж… — Хенри прочисти гърлото си. — А аз не спирам да мисля за Даяна Холанд.

Чашите им бяха празни и един от сервитьорите в дълга бяла престилка пристигна да ги вдигне. Теди поръча още бира и се обърна строго към приятеля си. Хенри рядко приемаше Теди като по-голям, но в момента усети, че ги делят две години.

— Няма да стане — заговори тихо Теди и се озърна, за да се увери, че никой не ги подслушва.

— Защо да не стане? — Хенри не можеше да скрие нетърпението си. — Много добре знаеш, че Елизабет проявяваше дори по-малко интерес към мен, отколкото аз към нея. Слуховете, че парите им се били стопили — сигурно затова е приела предложението ми. Тя дори не намираше сили да ми се усмихне. Даяна ще е в същото положение като сестра си, но за разлика от нея има шанс да бъде щастлива с мен. Аз също ще бъда щастлив с нея.

— Наясно си, че обществото няма да приеме такъв брак.

Хенри поклати глава и огледа пълното заведение.

— Ще забравят.

— Не искам да знам какво се е случило между теб и малката госпожица Холанд. — Теди замълча, когато донесоха бирата, и отпи бързо, преди да продължи. — Ако наистина държиш на нея, както ми се струва, престани да се правиш на глупак. Беше сгоден за сестра й, а тя умря при доста съмнителни обстоятелства. Сам намекна, че може да има нещо общо с предстоящата сватба. Даяна може и да има чувства към теб, но когато започне да си задава въпроси за смъртта и семейството разбере, че е предала Елизабет, като се е хванала с бившия й годеник, това ще я съсипе. А ти много добре знаеш, че хората непрекъснато ще й напомнят. Обществото не забравя.

Хенри отпиваше големи глътки бира и се опитваше да не се ядосва на приятеля си, задето говореше лоши неща за въображаемото бъдеще, което го крепеше през ужасните няколко месеца. Беше седял срещу Даяна в хола у тях през първите седмици от траура и си представяше как тя ще срещне отново погледа му, как нещастията ще си заминат и двамата ще могат да бъдат заедно. Даяна беше единственото момиче, което го бе накарало да си представи живота като женен мъж.

— Ще намрази и себе си, и теб — поклати глава Теди.

Кой знае защо тези думи върнаха спомена за жалното изражение на Елизабет от деня, когато загина, и той отново си каза, че сигурно поведението му на женкар бе изиграло роля за фаталния й край. Годеницата му го беше видяла с по-малката си сестра и може би това я бе лишило от воля за живот.

— Да вървим — подкани го тихо Теди.

Хенри допи бирата и остави пари на масата. Веднъж бе повдигал темата пред Теди, а след това му се бе искало да не е ставало дума. Сега нямаше какво повече да се каже.

В миналото Хенри винаги пренебрегваше съветите на приятеля си, но вече не успяваше да прогони образа на Даяна от мислите си. Усмихна се ведро, сложи си цилиндъра и пак си представи буйните къдрици, гладката кожа и великолепното безразсъдство, силно като неговото.