Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gabriel’s Angel, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 79 гласа)
Сканиране
Слава (2010)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2010)
Последна корекция
Еми (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Ангел хранител

ИК „Коломбина прес“, София, 2001

Американска. Първо издание

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-089-9


Първа глава

Проклет сняг. Гейб превключи на втора, като намали скоростта на джипа до трийсет километра в час, изруга и впери напрегнато поглед напред. Между бясното движение на чистачките по предното стъкло, всичко, което успяваше да види, бе непрогледна бяла стена. Това не беше страната на чудесата през зимата. Снегът се сипеше на парцали големи и страшни, почти колкото стиснат мъжки юмрук.

Не можеш да изчакаш на пътя бурята да премине, помисли си той, като почти пълзешком взе поредния завой. Истински късмет бе, че вече шест месеца минаваше по тесния, ветровит път към града и добре го познаваше. Караше по памет, докато всеки новодошъл не би имал никакъв шанс. Дори и при това преимущество раменете и вратът му бяха сковани от напрежение. Случвало се е колорадските снегове през пролетта да бъдат точно толкова яростни, колкото и през най-лютата зима. Понякога продължаваха от час до цял ден. Очевидно този сняг изненада всички — жителите, туристите и метеорологичната служба.

Оставаха му само още около осем километра. После щеше да разтовари багажа, да си накладе огън и да се наслаждава на априлската виелица от хижата с чаша горещ чай или леденостудена бира.

Джипът пухтеше по наклона като танк, а Гейб бе благодарен на своята упоритост. Заради неочаквания сняг се наложи да вземе трийсет километровото разстояние от града до вкъщи за три пъти повече време, но се утешаваше, че почти бе стигнал.

Чистачките ритмично и бързо чистеха предното стъкло. Секунди бяло безвремие се редуваха със секунди бяло заслепение. С тази бързина до полунощ щеше да натрупа над половин метър. Гейб се успокояваше с мисълта, че по това време отдавна щеше да си бъде в къщи, въпреки че джипът се изчервяваше от неспирните му ругатни. Ако не беше се замотал предишния ден, той можеше да си напазарува и сега щеше само да се надсмива над бурята.

Пътят се изви в остър завой и Гейб внимателно го взе. При тези обстоятелства дори и бавното каране му бе трудно, ала той се отнасяше с дълбоко уважение към зимата и пустите пътища по това време на годината. Мантинелата беше достатъчно здрава, но урвите под нея не прощаваха. Той не се страхуваше, че ще допусне някаква грешка — джипът беше солиден като скала. Боеше се по-скоро от мисълта за другите коли, които пътуваха на север или юг през прохода, спрели отстрани или закъсали по средата на пътя.

Допуши му се. Ръцете, здраво хванали волана, не можеха да му осигурят точно сега, удоволствието да държи и цигара. Този лукс трябваше да изчака. Оставаха още около четири километра.

Напрежението в раменете му започна да намалява. Повече от двайсет минути не бе срещнал друга кола и едва ли тепърва щеше да срещне. Всеки човек със здрав разум би се подслонил някъде. От този момент до вкъщи можеше да кара колата кажи-речи, без да гледа. Най-накрая нещо хубаво. До него радиото крякаше за затворени пътища и отменени мероприятия. Гейб винаги се удивляваше от онези, които бяха в състояние да планират толкова много визити, обеди, рецитали и репетиции за един ден.

Въпрос на човешка природа, предположи той. Хората са в състояние да си уговорят среща, дори и за най-елементарни неща, като чаша чай. Той предпочиташе да бъде сам. Поне засега. Иначе защо му беше да купува тази хижа и да се загробва там последните шест месеца.

Уединението му даваше свободата да мисли, да работи и да се лекува. Беше постигнал напредък и в трите начинания.

Въздъхна, щом видя или по-скоро усети, че пътят отново започва да става стръмен. Предстоеше последната отсечка преди неговата отбивка. Оставаше около километър и нещо. Лицето му, допреди миг изопнато от напрежение, започна да се поотпуска. Това не беше някакво гладко или особено красиво лице. Бе прекалено слабо и ъгловато, за да бъде привлекателно, а и носът не се вместваше в пропорциите, в резултат на свада с по-малкия му брат през тийнейджърските години. Гейб не беше успял да се предпази тогава.

Бе забравил да си сложи шапка и тъмнорусата му коса се спускаше рошава около лицето. Изглеждаше дълга и някак чорлава около яката на парката, като за последен път я пооправи преди много часове с пръсти. Мрачните му яркозелени очи вече пареха от дългото взиране в снега.

Когато гумите засвистяха по заснежения асфалт, той погледна километража и разбра, че остава не повече от километър. После отново се взря в пътя. И тогава видя как срещу него се носи кола, напълно излязла от контрол.

Дори нямаше време да изругае. Рязко изви надясно, за да избегне удара. Джипът се плъзна по снега на една страна и се наклони застрашително, преди гумите да успеят да захапят повърхността и да извлекат купето. За момент Гейб помисли, че колата ей сега ще се обърне по гръб като костенурка. Единственото, което можеше да направи, бе да седи, да гледа и да се надява, че другият шофьор ще бъде също такъв късметлия.

Колата се носеше странично право към него. Деляха ги само няколко секунди, но Гейб имаше време да осъзнае колко тежък ще бъде ударът, когато се блъснат. Точно тогава отсрещният шофьор успя да изправи посоката си. На сантиметри разстояние се отклони и прелетя покрай него. После започна да се влачи, охлузвайки се в мантинелата. Гейб дръпна ръчната спирачка и излезе на заледеното платно. В същия миг другата кола се заби в металната преграда.

Гейб за малко да се просне по очи, но краката му успяха да го преведат до другата страна на пътя. Колата бе малка и икономична. Сега беше станала още по-малка, сплескана от дясната страна, с щръкнал преден капак, нагънат като хармоника. Пораженията бяха главно от страната на пътника. За секунда той замря от ужас при мисълта какво щеше да стане, ако ударът бе от страната на шофьора.

Проби си път през снега, за да стигне до размазаните тенекии. Видя отпусната фигура върху волана и се опита да дръпне вратата. Беше заключена. Сърцето му се качи в гърлото и той взе да блъска силно по стъклото.

Фигурата вътре се раздвижи. Жена, прецени, различавайки гъстите вълни сламеноруса дълга коса, която се спускаше по раменете върху тъмната връхна дреха. Видя как тя се пресегна и свали от главата си скиорската шапка. После се обърна към страничния прозорец и се втренчи в него.

Беше пребледняла, мраморно бяла. Дори и устните й бяха загубили цвят. Очите й бяха огромни и тъмни, ирисите й разширени от шока — големи, колкото самите очи. Беше красива, зашеметяващо красива. Художникът в Гейб отбеляза издължената форма на лицето, изпъкналите скули, плътната долна устна. Кавалерът в него обаче отблъсна тези мисли и той потропа на прозореца отново.

Тя премигна и разтърси главата си, сякаш за да я прочисти. С отминаването на шока той забеляза, че очите й са сини, тъмносини. Сега те бяха изпълнени с тревога. С бързо движение свали прозореца.

— Ранен ли сте? — попита, преди той да успее да я заговори. — Блъснах ли ви?

— Не, ударихте се в мантинелата.

— Благодаря ти, Господи. — За момент тя отпусна глава на гърба на седалката. Устата й бе пресъхнала. А сърцето й, колкото и да се бореше да го овладее, бе заседнало в гърлото. — Започнах да буксувам, докато изкачвах наклона. Мислех… Надявах се, че ще успея да го изкача. После ви видях насреща и вече бях убедена, че ще ви блъсна.

— Щяхте да ме ударите, ако не бяхте кривнали бързо към мантинелата.

Гейб отново погледна предницата на колата. Пораженията можеха да бъдат и по-страшни, много по-неприятни. Само ако се беше движила по-бързо… Не искаше да си представи какво можеше да стане. Той отново се обърна към нея, докато изучаваше лицето й за признаци на шок или контузии.

— Как се чувствате?

— Добре. Поне така мисля. — Тя отново отвори очи и се опита да му се усмихне. — Извинявайте, явно доста съм ви стреснала.

— Да, очевидно. — Но уплахата му вече беше преминала. Бе на по-малко от километър от вкъщи, затънал в снега с непозната жена, чиято кола поне през следващите няколко дни нямаше да мръдне от там. — Какво, за бога, правите по това време навън?

Тя преглътна гневната, докачлива забележка, докато си разкопчаваше колана.

— Явно съм се заблудила в бурята. Опитвах се да стигна до Лонсъм Ридж, където възнамерявах да изчакам бурята да отмине. Щях да си потърся място да пренощувам. Това е най-близкият град, според картата. Страхувах се да отбия встрани. — Жената погледна към мантинелата и тръпки я побиха. — Нищо не остана от нея, а и май няма никакви изгледи да помръдна колата оттук.

— Не и тази вечер.

Намръщен, Гейб пъхна ръцете в джобовете си. Снегът продължаваше да вали и пътят беше напълно пуст. Ако сега се обърнеше и си отидеше в джипа, оставяйки я да се бори сама за живота си, тя просто щеше да измръзне до смърт, преди аварийната служба или някой снегорин да мине по пътя. Колкото и да му се искаше да не поема отговорност, никога не би оставил сама жена, заседнала в снега.

— Най-доброто, което мога да направя сега, е да ви взема със себе си. — В тона му нямаше и следа от учтивост.

Тя и не очакваше да има. Ако беше ядосан и нервен, задето почти го беше блъснала и отгоре на всичко му създаваше неудобства, той имаше право.

— Извинявайте много.

Той повдигна рамене, наясно, че е бил груб.

— Отбивката за моята хижа е на върха на хълма. Ще трябва да оставите колата тук и да дойдете при мен в джипа.

— Ще съм ви задължена. — Спрелият мотор и отвореният прозорец позволиха студът да започне да се просмуква през дрехите й. — Съжалявам, че ви създадох такова неудобство, господин…?

— Брадли. Гейб Брадли.

— Аз съм Лора. — Тя се измъкна от колана, който без съмнение я беше спасил от наранявания. — В багажника си нося куфар, ако нямате нищо против да ми помогнете с него.

Гейб взе ключовете и заобиколи колата. Мислеше си, че ако беше тръгнал само час по-рано, отдавна щеше да е пристигнал в къщата. Сам.

Куфарът беше неголям и съвсем не нов. Жената, която има само първо име, пътува с малко багаж, си помисли той. Мърмореше си под носа, докато измъкваше куфара. Нямаше защо да го е яд на нея, нито да се държи гадно. Ако не беше успяла да извърти волана така, че да го избегне, сега щяха да имат нужда от лекар, вместо от чаша горещо кафе и чифт сухи чорапи.

Решен да се държи по-мило, Гейб се обърна, за да й каже да отива в джипа. Тя стоеше права, наблюдаваше го, а снегът продължаваше да се сипе по косата й. В този миг той забеляза, освен че беше невероятно красива, Лора беше и много, много бременна.

— О, господи — бе единственото, което успя да пророни.

— Наистина ужасно съжалявам, че ви създадох такива затруднения — започна Лора. — А и бих желала да ви благодаря за всичко предварително. Ако ми позволите да се обадя от вашата къща на аварийните да изтеглят колата ми, може би ще уредим цялата тази бъркотия бързо.

Той не чу нито дума от това, което тя каза. Нито една. Беше замръзнал в една поза, втренчен в заоблените форми под тъмното палто.

— Сигурна ли сте, че сте добре? Не ми казахте, че сте… Ще ви трябва ли лекар?

— Чувствам се добре. — Този път тя се усмихна малко глуповато. Студът беше възвърнал цвета на лицето й. — Наистина. На бебето му няма нищо. Малко му е неприятно, бих казала, ако се съди от начина, по който ме рита сега, но в действителност ние почти не усетихме нищо от удара. Не се блъснахме челно в мантинелата, а като че ли някак се ожулихме по нея.

— Можехте да… — Той се поколеба. — Да се блъснете някъде.

— Добре съм — повтори тя. — Бях като в капан, а снегът, въпреки, че беше причина за инцидента, сякаш омекоти удара. — Лора забеляза, че той все още не беше убеден и с уверено движение отметна назад покритата си със сняг коса. Пръстите й вече започваха да изтръпват. — Обещавам ви, няма да родя тук на средата на пътя, стига да не сте решили да останем така още няколко седмици.

Гейб се надяваше, че тя наистина е добре. А начинът, по който му се усмихваше насреща, го караше да се чувства като идиот. Решен да приеме думите й, той подаде ръка.

— Нека ви помогна.

Думите, тези толкова обикновени думи, проникнаха дълбоко в сърцето й. На пръстите на двете си ръце можеше да преброи всичките случаи в живота си, когато ги беше чувала.

Гейб не знаеше как да се държи с бременна жена. Дали бременните наистина са толкова крехки? Винаги му се бе струвало, че бе по-скоро обратното, имайки предвид всичко, през което бъдещите майки минават. Но сега, когато насреща си имаше такава жена, се страхуваше, че ако я докосне, тя ще се прекърши.

Лора сграбчи здраво неговата ръка и заедно се отправиха към колата му, като внимаваха по хлъзгавия път. Стигнаха до джипа и тя въздъхна.

— Колко е красиво тук, но трябва да си призная, че ще оценя още повече снега, ако го гледам отвътре през прозореца. — Хвърли поглед към високото стъпало при вратата. — Май ще трябва да ми помогнете тук, вече не съм толкова подвижна.

Докато натоварваше куфара в колата, Гейб се зачуди къде точно да я хване. Мърморейки си нещо под носа, с едната си ръка я подхвана под лакътя, а с другата я прикрепи за хълбока. Лора се плъзна на седалката с доста по-малко усилия, отколкото очакваше.

— Благодаря.

Той изсумтя нещо в отговор и затвори вратата. Пооправи шапката си и седна зад волана. С малко маневри успя да изгази снега и сравнително лесно се върна на пътя.

Джипът се закатери по хълма нагоре. Лора отпусна ръцете си свободно, усетила, че най-сетне бяха спрели да треперят.

— Не мислех, че тук наблизо живее някой. Ако знаех, щях да помоля за подслон, преди това да се беше случило. А освен това не предполагах, че през април може да се извие подобна буря.

— Понякога и по-късно се случват такива виелици. — За момент той замлъкна. Ревниво отстояваше правото на лично спокойствие на хората, не по-малко от своето собствено. Но тук ставаше дума за извънредни обстоятелства. — Сама ли пътувате?

— Да.

— Не е ли малко опасно във вашето положение?

— До няколко дни мислех да съм вече в Денвър. — Тя нежно положи ръката си върху корема. — До шест седмици не се очаква да родя. — Лора въздъхна. Поемаше риск, като се оставяше в неговите ръце, но просто нямаше никакъв друг избор. — Сам ли живеете, господин Брадли?

— Да.

Завиха по тясната, покрита със сняг алея и тя леко извърна поглед към него, точно толкова, колкото бе необходимо, за да разгледа лицето му. В него има нещо сурово и твърдо, но не и грубо, заключи тя. Беше прекалено изпито и фино издялано. Студено изваяно, така си представяше, че са изглеждали едновремешните митични воини предводители.

Но Лора си спомни много добре вцепенената мъжка безпомощност, която се четеше в очите му, когато той забеляза, че е бременна. Вярваше, че ще е в безопасност с него. Трябваше да го повярва.

Гейб усети погледа й върху себе си и лесно прочете мислите й.

— Не съм някой маниак — каза едва чуто.

— Радвам се. — След това се усмихна леко и отново обърна погледа си към предното стъкло.

Къщата почти не се забелязваше сред натрупалия сняг, дори и когато той спря пред нея. Но Лора хареса това, което видя. Представляваше ниска дървена постройка с покрита веранда и квадратни прозорчета. От комина се издигаше пушек.

Въпреки че беше покрита със сняг, малката пътечка от гладки, равни камъни, водеща до стъпалата на къщата, се открояваше. По ъглите имаше вечнозелени растения, с натежали от натрупалия сняг корони. Нищо никога не би изглеждало по-безопасно и уютно от тази малка къщурка, сгушена в полите на планината.

— Невероятно е. Вие сигурно се чувствате щастлив тук.

— Върши работа. — Гейб заобиколи колата, за да й помогне да слезе. Ухае като снега, си помисли той, или по-скоро като водата — чистата, девствена вода, която заливаше планината през пролетта. — Ще ви заведа вътре — продължи той, давайки си сметка, че и реакцията му, и съчувствието му изглеждаха смешни. — Можете да се постоплите пред огъня. — Гейб отвори вратата и я пусна пред себе си. — Настанявайте се, аз ще донеса останалото.

Той я остави сама. Снегът се топеше и капеше от палтото й върху вълнената рогозка до вратата.

Картините. Лора замръзна на мястото си, зяпнала с отворена уста към платната, които покриваха стените, запълваха ъглите, някои бяха на поставки. Само няколко бяха в рамки. Те просто не се нуждаеха от рамки. Някои бяха полузавършени, като че ли художникът изведнъж бе загубил интерес и мотивация. Имаше маслени картини — в ярки и крещящи цветове, а други — в меки и мистични тонове, сякаш изскочили от сънища. Лора свлече палтото от раменете си и мина напред да разгледа картините по-отблизо.

Видя една сцена от Париж — Булонския лес. Спомняше си го от медения си месец. Докато се взираше в картината, очите й се насълзиха, а мускулите й се напрегнаха. Дишаше дълбоко и се насили да доогледа картината, за да овладее чувствата си.

Пред прозореца беше поставен статив. Светлината се прокрадваше през стъклото и падаше върху платното. Тя се пребори с желанието да изтича дотам и да хвърли поглед. Вече имаше усещането, че престъпва границата.

Какво щеше да прави сега? Лора здраво стисна ръце, а отчаянието я връхлиташе. Беше сериозно загазила, колата й беше размазана, парите й се топяха. И бебето — то нямаше да изчака, докато сложи в ред всичко това.

Ами, ако сега я намереха…

Нямаше да я открият. Съзнателно си освободи ръцете една от друга. Беше стигнала чак дотук. Никой не можеше да й отнеме бебето, нито сега, нито когато и да било.

Вратата на къщата се отвори и тя се обърна. Гейб вкара чантите вътре и ги пусна на земята. Той също си свали якето и го метна на закачалката до вратата.

Изглеждаше слаб, точно както лицето му бе загатнало. Въпреки че беше не по-висок от метър и осемдесет, конструкцията на фигурата му създаваше илюзията на много по-снажен и по-як мъж. Приличаше повече на боксьор, отколкото на човек на изкуството, си помисли Лора, докато го наблюдаваше как изтръсква останалия сняг от ботушите си.

Въпреки аристократичния си произход, той носеше обикновена блуза и кадифени панталони. Подхождаше идеално на селската си къща. Лора, която произхождаше от скромно семейство, се почувства натруфена в дебелия си английски пуловер и в шитите си по поръчка вълнени дрехи.

— Гейбриъл Брадли — каза тя и с широк жест посочи стените. — Сигурно съм напълно изветряла. Въобще не навързах нещата. Страшно харесвам вашите работи.

— Благодаря. — Той се наведе и хвана две от торбите.

— Нека ви помогна.

— Не. — Гейб се запъти към кухнята и остави Лора сама, прехапала долната си устна.

Той не беше във възторг от нейната компания, помисли си тя. После вдигна рамене. Нищо не можеше да се направи. Щом като станеше относително безопасно, за да си тръгне, тя щеше да си отиде. Дотогава… Дотогава Гейбриъл Брадли, художникът на десетилетието, ще трябва да се примири.

Изкушаваше се просто да приседне някъде кротко, безучастно и само да внимава да не му се пречка на пътя. Някога тя би постъпила точно така, но обстоятелствата я бяха променили. Последва го в съседната кухня. Като броеше и бебето в корема си, бяха трима и изпълваха докрай малкото помещение.

— Нека поне ви направя нещо топло за пиене. — Старинната кухненска печка с две колела изглеждаше доста съмнителна, но тя бе твърдо решена.

Той се обърна и се сблъска с корема й. Остана удивен от чувството на неудобство, което изпита. И очарованието.

— Ето кафето — измърмори Гейб, подавайки й кутията с кафето.

— Има ли кана?

Имаше и се намираше в мивката, пълна с вода, която някога е била сапунена. Беше я накиснал, за да я изплакне от боята, която очевидно бе забърквал в нея. Пресегна се. Отново я бутна и отстъпи назад.

— Нека се погрижа аз за това — предложи тя. — Ще пооправя тук, а вие звъннете на аварийната служба.

— Добре. Ето ви мляко. Прясно е.

Тя се усмихна.

— Предполагам, че нямате чай.

— Не.

— И млякото става. Благодаря ви.

Когато Гейб излезе, Лора се залови да сложи в ред кухнята. Не беше нещо сложно, защото помещението беше малко. Тя използва своя система за подреждане на нещата, след като очевидно Гейб въобще нямаше собствена. Смогна да изпразни само първата торба, когато внезапно той се появи на вратата.

— Телефонът е изключен.

— Изключен?

— Прекъснат е. Тук често се случва при лошо време.

— Ами сега? — Лора стоеше права с консерва супа в ръцете си. — Дълго ли продължава това обикновено?

— Зависи, понякога само няколко часа, друг път може и седмица.

Тя повдигна вежди. И тогава разбра, че той говори съвсем сериозно.

— Предполагам… Това означава, че съм в ръцете ви, господин Брадли.

— В такъв случай можете да ме наричате Гейб.

Лора се намръщи на консервата в ръцете си. Когато нещата тръгнат на зле, трябва да се оправяш според условията.

Той пъхна палци в предните си джобове.

— Малко супа?

— С удоволствие. Аз, да… Ще отнеса багажа ви в спалнята.

Лора само поклати глава в знак на съгласие и се залови да търси отварачка за консерви.

Бива си я, помисли си Гейб, докато носеше куфара й към своята стая. Не, че беше кой знае какъв експерт по жените, но в крайна сметка не беше и новак. Не й мигна окото, когато й съобщи, че телефонът е прекъснат и на практика са изолирани от целия свят. Или по-скоро, че тя беше изолирана от всичко, освен от него.

Гейб се огледа в огледалото на гардероба. Доколкото знаеше, никой досега не го бе смятал за безобиден човечец. Бърза, дръзка усмивка премина по лицето му. Невинаги е бил безобиден, когато се е налагало.

Това, разбира се, беше съвсем друго нещо.

При други обстоятелства той можеше да пофантазира малко за неочакваната си гостенка. Какво лице. Имаше нещо натрапчиво, нещо неописуемо в нейната красота. Когато един мъж се взре в нея, мигновено започва да си задава въпроси и да си представя разни неща. Дори и да не беше бременна, фантазиите пак щяха да спрат само дотам. Фантазии. Никога не го бяха привличали краткотрайните флиртове, а и сега не беше в настроение за сериозна връзка. От месеци насам бе станал заклет ерген. Желанието да рисува го бе обсебило отново. Гейб не се нуждаеше от друга любовна връзка.

Но в този момент имаше гостенка, сама жена, много бременна и много потайна. Той не пропусна факта, че тя му каза само първото си име и не пожела да му даде повече информация за това, коя бе всъщност и накъде и защо пътуваше. И тъй като беше доста невероятно да бе обрала банка или да бе задигнала секретна информация от руснаците, нямаше да я притиска повече точно сега.

Но имайки предвид силната буря и уединението на хижата, изглежда щяха да прекарат следващите няколко дни заедно. Гейб щеше да има достатъчно време да разбере повече за спокойната и мистична Лора.

 

 

Какво щеше да прави тя сега? Лора се загледа в празната чиния и зърна бледото си отражение в нея. Как щеше да стигне до Денвър или до Лос Анджелис, или до Сиатъл, или до който и да било голям, поглъщащ жителите си град, достатъчно далеч от Бостън, след като беше попаднала в този капан тук? Само ако не беше почувствала спешна нужда да бяга. Да си беше стояла в малкия тих мотел още един ден. Сега можеше да владее положението.

Вместо това беше тук с този непознат. Не кой да е непознат, си напомни Лора. Гейбриъл Брадли, художникът — богатият уважаван художник от богатото и уважавано семейство. Но той не беше я разпознал. Лора беше убедена в това, ала можеше и да я разпознае. Какво щеше да прави, когато това станеше, когато разбереше от кого бяга тя? Всичко, което знаеше, бе, че семейство Игълтън можеха да се окажат близки приятели на семейство Брадли. Посегна машинално с ръка към корема си, сякаш да закрили живота в него.

Те не можеха да й отнемат детето. Без значение колко пари и каква власт притежаваха, не можеха да й го вземат. И ако успееше, те никога нямаше да я открият. Нито нея, нито детето й.

Като остави чинията на масата, вниманието й се прикова към прозореца. Колко странно бе да гледаш навън и да не виждаш нищо. Усети приятно и спокойно чувство, че и тя не би могла да бъде видяна отвън. Тук бе добре скрита от всички. Или почти от всички, поправи се, като се сети за Гейб.

Вероятно бурята беше божия благословия. Когато нямаше избор, тя предпочиташе да гледа от добрата страна на нещата. Никой не можеше да открие следите й по това време. А и кой ли щеше да се сети да я потърси в някаква къщичка, скрита дълбоко в планината. Почувства се в безопасност.

Чу го да се движи в съседната стая, чу стъпките на ботушите му по дървения под, приглушения звук, в съчетание с пукането на огъня. След толкова месеци самота Лора откри уют, дори само в шума на друго живо човешко същество.

— Господин Брадли… Гейб? — Лора застана на прага на стаята, за да го види как оправя решетката пред камината. — Защо не разчистите масата?

— Да изчистя масата?

— За да можем да ядем… Седнали.

— О, да.

Тя изчезна отново, преди той да успее да реши какво да прави с боите, четките, рамките за платната и цялата бъркотия върху масата за пикник, която понякога служеше за маса за хранене. Ядосан, че се налага да прави компромиси със собственото си пространство, той разхвърли нещата си из цялата стая.

— Направих и малко сандвичи. — Лора използва като поднос плоската тава за курабийки. Бе сложила в нея купите със супа, чиниите и чашите. Засрамен и напрегнат, Гейб го грабна от ръцете й.

— Не би трябвало да носите тежки неща.

Веждите й се повдигнаха. Първо дойде изненадата. Никой досега не се бе грижил за нея. А животът й, който никога не бе лесен, се усложни значително през последните седем месеца. После дойде благодарността и се усмихна.

— Благодаря, но внимавам.

— Ако бяхте внимателна, сега щяхте да сте в леглото си с вдигнати крака, а не да се разправяте с мен.

— Упражненията са важно нещо. — Но тя седна и го остави да донесе чиниите. — А също и храната. — Със затворени очи помириса аромата на супата. Топло, просто, ободряващо. — Надявам се, че не съм изразходила прекалено много от запасите ви, ала щом започнах веднъж, ми беше трудно да спра.

Гейб си взе половин сандвич с дебел пласт сирене, парче бекон и резенчета домати.

— Не се оплаквам. — Истината беше, че той бе свикнал да се храни прав до мивката, направо от тенджерата. Приготвената старателно, а не набързо, топла храна в чиния беше хиляди пъти по-вкусна.

— Бих желала да ви се отплатя за леглото и храната.

— Не се тревожете за това. — Докато загребваше от задушените миди със сланина и лук, той внимателно я разглеждаше. Брадичката й стърчеше по особен начин, който издаваше силна воля и гордост. Тя странно контрастираше с кремавата й кожа и изящния й врат.

— Много мило от ваша страна, но предпочитам да си платя по свой начин.

— Това тук не е „Хилтън“. — Тя не носеше никакви украшения, забеляза Гейб, дори не и най-обикновена златна сватбена халка на пръста си. — Вие сготвихте яденето, така че сме квит.

Тя искаше да поспори — гордостта й го изискваше, но голата истина бе, че разполагаше с много малко пари в брой, с изключение на фонда „бебе“, който грижливо бе заделила настрани и скрила в подплатата на куфара си.

— Благодарна съм ви. — Лора отпи от млякото, въпреки че не го харесваше. Кафето бе силно и забранено. — Отдавна ли сте тук, в Колорадо?

— Шест-седем месеца, мисля вече.

Това я обнадежди. Моментът беше добър, дори перфектен. От начина, по който изглеждаше къщата, личеше, че той не прекарва много време в четене на вестници, а и телевизор не се виждаше.

— Сигурно тук е прекрасно да се рисува.

— Засега.

— Не повярвах на очите си, когато влязох тук. Веднага разпознах работите ви. Винаги съм ги харесвала. Всъщност моят… Един мой познат купи няколко ваши творби. Едната представляваше огромна, необятна гора. Изглеждаше така, сякаш ако стъпиш в нея, ще изчезнеш.

Той помнеше картината и колкото и да е странно, имаше същото чувство. Не беше сигурен, но мислеше, че се продаде някъде по източното крайбрежие. Ню Йорк или Бостън, а може би и Вашингтон. Ако любопитството му към нея не отслабнеше, беше въпрос на едно телефонно обаждане на агента си, който веднага щеше да освежи паметта му.

— Не ми казахте откъде пътувате.

— Не. — Тя продължаваше да яде, въпреки че апетитът й беше преминал. Как можеше да бъде толкова глупава да опише картината!? Тони я бе купил, или по-скоро бе щракнал с пръсти и убедил адвокатите си да я купят от негово име, само защото Лора я бе харесала. — Бях в Далас за известно време.

Беше отседнала там за почти два месеца, когато откри, че детективите на Игълтън правят тайни опити да я разкрият.

— Акцентът ви не ми прилича да е от Тексас.

— Не е, предполагам, защото съм живяла на много места из страната. — Това беше доста близо до истината и тя можеше отново да му се усмихне. — Вие не сте от Колорадо.

— От Сан Франциско съм.

— А, да, спомням си, че четох някаква статия, в която се говореше за вас и работите ви. — Предпочиташе да говорят за него. Опитът й показваше, че вниманието на мъжете лесно може да се отклони, понеже обичат да говорят за себе си. — Винаги съм мечтала да видя Сан Франциско. Говори се, че е невероятно място — хълмовете, крайбрежието, старите красиви къщи. — Изведнъж Лора затаи дъх и инстинктивно докосна корема си.

— Какво има?

— Бебето нещо буйства. — Тя се усмихна, но Гейб забеляза, че отново пребледня и очите й са притворени от изтощение.

— Вижте, не знам какво точно изпитвате, но инстинктивно усещам, че трябва да си легнете.

— Всъщност съм доста изморена. Ако няма да ви притесня, бих желала да си почина малко.

— Леглото е там. — Той се изправи, като не беше сигурен, че Лора ще може да стане и после да легне сама. Подаде й ръка.

— Ще измия чиниите по-късно, ако… — Устните й увиснаха, а коленете й се подгънаха.

— Дръжте се. — Гейб я прегърна и тогава усети странното чувство как бебето се движи срещу него.

— Извинявайте, денят беше дълъг и предполагам, се натоварих малко повече, отколкото трябваше. — Тя знаеше, че трябва да стане сама, но имаше нещо много изящно в това да се опре на здравото, твърдо тяло на мъжа. — След кратка дрямка ще се почувствам по-добре.

Лора не се строши в ръцете му, както той си представяше, че ще стане, а просто изглеждаше толкова крехка и нежна, че усети как тя се отпуска в обятията му. На Гейб му се прииска да я прегърне и успокои, да й предложи опората си, да я накара да му се довери. Да почувства нужда от него. Обвинявайки се, че е глупак, той просто я вдигна на ръце.

Лора запротестира, но толкова й беше приятно да я носят на ръце.

— Сигурно тежа цял тон.

— И аз така си мислех, но явно случаят не е такъв.

Откри, че може да се смее, въпреки че бе напълно изтощена.

— Ти си истински чаровник, Гейб.

Неловкостта му започна да се изпарява, щом прекрачи прага на спалнята.

— Не съм имал много възможности да флиртувам с бременни жени.

— Няма нищо, вече го навакса, като спаси една бременна в бурята. — С полузатворени очи тя усети, че я полага върху леглото. То не представляваше нищо повече от обикновен матрак с намачкан чаршаф отгоре, но въпреки това се почувства като в рая.

— Искам да ти благодаря.

— Правиш го средно на всеки пет минути. — Той придърпа овехтялата, подплатена с вата завивка върху нея. — Ако наистина искаш да ми благодариш, подремни малко и недей да раждаш точно сега.

— Струва ми се справедливо. Гейб?

— О, да.

— Нали ще продължиш да правиш опити с телефона?

— Добре.

Тя почти заспиваше. За миг той изпита вина, че по-рано искаше да я притисне с въпросите си, а тя беше толкова уязвима. В момента изглеждаше така, сякаш няма сили дори да махне с ръка, за да прогони муха.

— Искаш ли да се обадя на някого от твое име? На съпруга ти?

При тези думи тя отвори широко очи. Въпреки, че бяха замъглени от преумората, те срещнаха неговите. Тогава Гейб разбра, че още не е напълно сломена.

— Не съм омъжена — отвърна съвсем ясно. — Няма на кого да се обадиш.