Ана Годбърсън
Клюки (41)

Трийсет и девета глава

„На всички вече е известно, че Уилям С. Скунмейкър иска да се кандидатира за кмет, макар досега единственият му мотив да бе нелепата смърт на годеницата на сина му. Напоследък доста хора виждат младежа да танцува и се носят слухове за нова връзка. Дори годеницата му да е жива, както издава появата на годежния й пръстен, дали младият Скунмейкър ще я ухажва отново? Със сигурност кандидатът за кмет ще обяви награда за предполагаемите й похитители…“

Из светските страници на „Ню Йорк Нюз ъв дъ Уърлд Газет“, вторник, 26 декември 1899 г.

— Искам дванайсет бели рози, дванайсет бели фрезии, букет гипсофил… — Даяна Холанд замълча и се намръщи. Не беше направила списък и ето забрави какво беше поръчала сестра й.

Вчера, след кратката среща с Хенри, тя изтича в стаята си, за да остане за малко сама. Тогава се натъкна на прегърнатите Елизабет и Уил и научи хубавата новина. Бе така завладяна от любовта — нейната с Хенри, на Лиз и Уил — че пожела да отиде до цветарския магазин, щом сестра й каза какво иска. Все пак бе далеч по-добре, отколкото да остане вкъщи и да се държи „мило“ със Сноудън. Сега можеше на спокойствие да си мечтае какви цветя щеше да избере един ден за тях с Хенри.

Снощи той не дойде, но за нея бе достатъчно, че го е видяла, макар и за кратко, за да се съсредоточи. Цветарят Ландри бе застанал от другата страна на мраморния плот в магазина на „Бродуей“. Вече й беше казал, че днес нямало много желаещи да си купят цветя.

— А, да, и момина сълза! Имате ли…

— Май ще има сватба.

Даяна вдигна поглед към огледалото над щанда. Тук имаше много огледала, а подът бе с бели плочки. Срещна любопитните очи на журналиста. В първите няколко секунди изпита неувереност, да не би господин Ландри да не долови закачливата нотка в усмивката й.

— Господи Барнард, да не би да ме следите?

— Нищо подобно — отвърна той с глас, който събуди съмнението й.

— И цветята не са за сватба — подчерта тя. — В дома на семейство Холанд винаги празнуваме бяла Коледа. Можете да го напишете, ако желаете.

После се обърна към господин Ландри и помоли поръчката да е готова в четвъртък сутринта.

— Не сте ли тук, за да купите цветя, господин Барнард? — попита тя, когато той я последва.

— Неочаквано открих, че ежедневната ми потребност за красота е утолена от различен източник — отвърна той и задържа вратата, за да излезе Даяна.

Навън грееше слънце, но така и не бе успяло да прогони студа. По тротоара се носеха сухи листа и Даяна се загърна по-плътно в дебелото си палто.

— На това му се казва истинско ласкателство. Много скоро ще започна да се питам дали нямате задни мисли.

— Нали не се съмнявате, че говоря напълно искрено за красотата ви.

— Не мога да ви отговоря. — Даяна наведе глава и периферията на бонето скри лицето й. — Някои неща трябва да бъдат запазени в тайна, а засега смятам да запазя мнението си за вас и комплиментите ви в тайна.

— Значи ще трябва да изчакам друг ден, въпреки че имах нещо предвид. — Той намести шапка и изви тъмните си вежди.

— Сигурно!

Двамата поеха по „Бродуей“ и макар студът да щипеше, Даяна изпита истински възторг, че е в компанията на журналиста. Може би защото знаеше, че пази по-значителни тайни, отколкото той си представяше, а никога нямаше да му ги разкрие. Господинът вървеше от лявата й страна, за да я прикрива от хората, с които се разминаваха, и я поглеждаше по начин, който я караше да се съмнява, че е забелязал у нея привлекателни качества. Тя грееше, защото не спираше да мечтае за Хенри, който бе непрекъснато в мислите й.

— Хайде, кажете.

— Читателите нямат търпение да научат новините ви, госпожице Даяна — продължи той игриво. — Няма ли да ни кажете поне нещо дребно? Да не би да има новини за сватба? Да не би да е свързано с господин Сноудън Кеърнс?

— Не е обожател, ако за това мислите — побърза да го увери Даяна, като си припомни колко зле се беше отразил последният репортаж на всеки потенциален кандидат.

— Така ли? Ами коледната ви вечеря?

— А — отвърна весело Даяна. Вървяха с бърза крачка. — Похапнахме пуйка с боровинки и връхчета от аспержи с препечени филийки, парникова салата с майонеза, а после пудинг от сливи.

— Не се шегувай, Даяна. Имахте ли специални гости? Да не би да е човек, чието има започва с Е?

Даяна се усмихна загадъчно. Учуди се, че е на ръба да му разкрие истината, макар да не беше сигурна дали искаше да го направи, за да няма повече подпитване, или защото щеше да й е приятно да пресъздаде всичко със свои думи, или пък просто, за да манипулира читателите.

— Какви ги говорите? — отвърна спокойно.

Той въздъхна. Никога досега не го беше виждала разочарован и затова й се прииска да му каже повече. Само че той беше извърнал глава настрани. Опитваше се да запали цигара, докато вървеше.

— Наистина ли няма какво да пишете? — попита го със съчувствие.

— Има — отвърна той и погледите им се срещнаха. Изглежда бе запалил цигарата, защото издиша облак дим. — Просто не искам да ги пускам.

— Защо не?

Сърцето на Даяна вече биеше по-спокойно. Възможно ли бе Дейвис Барнард да я ревнува? Чул е, че Хенри е влюбен в нея и се готви сватба. Доста преувеличено, призна си Даяна, а и едва ли новината се беше разнесла толкова бързо, но той все пак я подпитваше за сватба и може би това щеше да обясни отсъствието на Хенри на Бъдни вечер.

— Защото новините не са в полза на семейство Холанд, а както знаеш, никога не бих написал нещо, което да нарани семейството ти. — Бяха стигнали до Източна двайсета улица и Даяна вдигна поглед, за да разбере дали изражението му няма да й разкрие нещо. Време беше да се разделят, защото почти си беше пристигнала вкъщи. — Първата засяга Елизабет, затова те попитах първо за нея. Изглежда годежният й пръстен се е появил в заложна къща някъде на Запад и сега всички говорят, че е жива.

Сърцето на Даяна препусна и тя се изсмя гръмко с надеждата да му попречи да забележи цвета, който обагри бузите й.

— Щях да знам, ако беше истина — изстреля в отговор, без да има представа дали думите й звучат убедително или не.

— Би било чудесно, разбира се… — отвърна искрено Дейвис. — Въпреки че заложната къща не съобщава нищо добро. Хората се питат дали тя не е жива и през какви трудности е минала. Не ми се иска да ти давам надежда, а после да я съсипя, когато се окаже, че наистина е мъртва.

— Така е. — На улицата се мяркаха хора, всички премръзнали, затова не забелязваха какво се случва между младата госпожица от добро семейство и вестникаря, спрели се на ъгъла на „Бродуей“. Неочаквано на Даяна й се прииска да си е вкъщи. — Сигурно в „Тифани“ правят много пръстени.

— Просто слухове. Никой не знае със сигурност. Говори се обаче, че са проследили мъжа, който го е продал, и се канят да го арестуват. — Той замълча и внимателно погледна Даяна. — Сигурно отдавна сте изгубили надежда.

— А каква е другата история? — попита Даяна, обзета от страх. Ставаше й студено и беше все по-неспокойна. Продължеше ли да говори за Елизабет, неволно можеше да се издаде.

— Не е толкова зле, от определена гледна точка, макар че някои са готови да кажат, че годежът на Хенри Скунмейкър и Пенелопи Хейс тъкмо в този момент…

— Какво?

Даяна изгуби способност да се преструва. Пред очите й избиха петна и едва се сдържа да не протегне ръка, за да се подпре на едрото рамо на журналиста. Грамърси бе на няколко пресечки, а не съумяваше да помръдне от мястото си, от асиметричния ъгъл с високи сгради и натоварен трафик.

— И на мен никак не ми се понрави. Само че това е истината. Онзи тип Бък, който не се отделя от Пенелопи, ме информира. Братовчед ми е, макар да се срамувам да си призная и все разправям, че ми е втори…

— Скоро ли ще го обявят?

Това беше предателство. Имаше чувството, че беше изоставена сама в пустинята, на смрачаване, без вода и топла дреха. Устата й пресъхна, волята й беше прекършена. Сълзи нямаше, а сърцето й бе празно. Реши, че новината е лъжа и си припомни изражението на Хенри, когато се появи у тях, а тя, като наивница, го отпрати. Вероятно бе дошъл да я отведе, да избягат. Сега вече нямаше никакво значение, защото бе наясно, че е страхливец.

Дейвис сви рамене.

— Всички обичат вниманието. Може би ще пусна този материал… Добра клюка е, ако съумееш да преглътнеш противното звучене…

Даяна не чу нито дума повече. Затича по Двайсета улица с всички сили, устремена напред, замаяна. Студът се вмъкна под дрехите й и почти не усещаше краката си. Със сигурност обаче чуваше биенето на сърцето си. Единствено се надяваше час по-скоро да се прибере вкъщи, при сестра си, преди да се разхлипа.