Ана Годбърсън
Клюки (10)

Осма глава

„Мъжете в операта обикалят чуждите ложи, без да се замислят. Тъкмо това прави тези вечери търпими.“

Мейв де Джонг, „Любовта и други лудории на известните фамилии от стария Ню Йорк“

Хенри наблюдаваше гордата походка на Даяна, докато се отдалечаваше, и изобщо не му беше весело. И други жени му бяха обръщали гръб, но му бяха омръзнали и затова бе извърнал поглед към нова и по-приятна посока. Не искаше да отвръща взор, затова остана да гледа след нея и да изпита дълбочината на чувството на загуба, което му бе непознато и особено болезнено. Беше благодарен на Теди, че е все още до него и изчака момента да премине, без да се намесва и да коментира каквото и да било. Вкусът в устата му беше горчив.

Мъже с високи яки и бели вратовръзки излизаха от ложите и той разбра, че е време за антракта. Господата тръгнаха за напитки или може би да потърсят някоя дама, която, трогната от музиката, щеше да прояви повече благосклонност към тях.

— Хайде — обърна се Хенри към синьо-сивите очи на Теди.

— Къде? — попита той.

Хенри рязко сви рамене. Никога през живота си не бе усещал подобно разминаване между това, което желаеше, и онова, което бе извършил. Досега за него желанията бяха като морален компас, който го водеше напред, към щастието, към невероятни места. Не бе като героя на операта, сляп почитател на любовта. Във всяка връзка бе търсил приятно прекарване и нещо ново. Чувствата му към Даяна обаче бяха наситени с прекрасни трепети, ефирни като въздуха. Тя беше съобразителна, променяше се непрекъснато и бе готова да се впусне, също като него, в какви ли не лудории, но ето той я отхвърли, а тя не каза и дума.

— Към бара — отвърна най-сетне и Теди, верният приятел, го поведе натам.

Малкият бар бе скътан в задната част на пушалнята и старият Сам с увисналите мустаци чакаше да спаси бегълците от бъбренето и непрестанния оглед в ложите, като им предложи дългоочакваното питие.

— Две уискита с вода — поръча Теди, когато приближиха.

— За мен без вода.

— Както искате, господин Скунмейкър — отвърна Сам със заговорнически поглед. — Господин Кътинг, на сметката на ложата ви ли да запиша сумата?

— Да, Сам, благодаря.

Двамата се облегнаха на бара и щом им поднесоха напитките, веднага ги вдигнаха. Хенри усети, че Теди иска да каже нещо, остави чашата на бара, даде знак за още една и се обърна към приятеля си.

— Защо ме гледаш така?

Теди пренебрегна раздразнението в гласа на Хенри и отвърна спокойно:

— Постъпи правилно.

Хенри кимна сковано, но нито показа неудовлетворението, нито несъгласието си. Налагаше се да приеме думата на Теди, тъй като той самият не бе от хората, които се стремят да постъпват правилно. Наясно бе единствено, че чувството е противно. Да правиш добро, би трябвало да е награда само по себе си, нали това му повтаряше гувернантката навремето. Нали доброто трябваше да го изпълни с вътрешна светлина?

— За мъжа не е проблем да забрави природата си — добави Теди, — да се изгуби в настоящето и да забрави какво ще бъде. Аз обаче те познавам и съм до теб, за да ти напомня какво представляваш. Ти губиш интерес, Хенри. Независимо какво изпитваш към Даяна сега, вероятността чувствата ти да избледнеят… Какво ще остане от сърцето й, когато се получи така… Ако не внимаваш, Хенри, може да съсипеш семейство Холанд.

Хенри кимна, когато Сам му наля.

— Не можеш да си сигурен.

— Напротив, мога — отвърна Теди. Говореше забързано и Хенри усети, че се чувства зле. Опитваше се да намери обяснение и за двамата. — Просто съм предпазлив вместо теб. Може и да си мислиш, че всичко е забавления и игрички, защото имаше какви ли не връзки… Тя ще иска от теб много повече, отколкото останалите момичета. Ще има и други, Хенри, и съм готов да се обзаложим, че съвсем скоро погледът ти пак ще започне да шари.

Хенри отпи глътка. Не оспори думите на приятеля си, защото се колебаеше, и за момент дори се съгласи. Да, истина бе, че досега нито едно момиче не бе успяло да задържи интереса му и чувствата, които го завладяваха на момента, скоро отлитаха. Предстояха му нови забавления — също като онези, на които се радваше преди годежа с Елизабет Холанд — и щеше да им се наслади. Проблемът бе, че също както предложението, че е постъпил правилно, тази мисъл го потисна и усети вече познатото желание да хукне при Даяна, да й каже, че се е държал като магаре, че сам не познава себе си, да я моли за прошка. В главата му се зароиха хиляди други мисли.

— Елизабет умееше да се владее, докато Даяна е луда глава. Ако я накараш да те обикне, Хенри, няма да знаеш…

— Теди, не можем ли просто да… — прекъсна го приятелят му и посочи празната чаша до лакътя си. Щеше да му бъде третата или четвъртата, вече не помнеше коя поред.

— Добре.

Чукнаха се и допиха мълчаливо.

Трето действие вече бе започнало, когато се заклатушкаха към ложа 23. Посещенията в ложите бяха в разгара си и вече никой не се преструваше, че слуша музиката, освен може би Даяна Холанд, която бе заедно със семейство Нюбърг, ложата им по средата на останалите, на първия ред, където седяха всички от тяхната класа. Беше се привела напред, отпуснала рамене, леко разтворила устни, докато наблюдаваше певците на сцената, сякаш те бяха виновни за разбитото й сърце.

Теди беше седнал зад Пруди и се насилваше да води любезен разговор, както го бе инструктирал Хенри, преди да си тръгнат от бара. Прудънс наскоро бе навършила седемнайсет, ала това не я беше направило по-красива — и видът, и маниерите й издаваха, че прекарва прекалено много часове на открито. Повечето й отговори се състояха от отделни думи и Хенри се запита дали не бе всъщност наказал Теди. Дори приятелят му да беше убеден, че е така, не го показа, а когато се отпусна назад на стола, се обърна към Хенри и небрежно отбеляза:

— Сестра ти знае доста за сцената.

Прудънс рязко се обърна към Хенри, за да се увери, че е чул последния коментар.

Хенри, който едва гледаше след изпитото уиски, измърмори нещо нечленоразделно, погледна пред себе си и забеляза Пенелопи Хейс. Наблюдаваше го с някакво подобие на усмивка и когато разбра, че очите му са насочени към нея, вдигна ветрилото си от орлови пера на нивото на погледа си и трепна с него няколко пъти. Той плъзна взор настрани, по множеството ложи, където дамите шушукаха по двойки, скрити зад ветрилата си или надничаха през бинокли, докато придружителите им, застанали зад тях, чакаха търпеливо. Всички го наблюдаваха, усещаше погледите им, дебнеха да разберат дали още скърби за Елизабет, питаха се дали сърцето му е разбито и кога отново да подхванат епичната тема, в чии ръце ще премине богатството на Скунмейкър.

Хенри вдигна ръка — искаше жестът да е саркастичен — и се провикна „Здрасти!“, достатъчно високо, за да го чуят в съседните ложи. Това бе зов за нещо, което Хенри все още не бе установил какво представлява, не че имаше значение, защото представлението продължи, а около него се възцари мълчание.