Ана Годбърсън
Клюки (12)

Десета глава

„С откриването на операта тази вечер се надяваме отново да видим някои от най-жалките инвалиди на града, чиято болест е така наречената социална амбиция, заради която ще се опитат да си пробият път със зъби и нокти до нови, високопоставени приятели, като наемат ложа, независимо от цената, както са правили стотици други преди тях. Можем да сме сигурни, че средата, в която ще попаднат, е с достатъчно благороден произход.“

Из светските страници на „Ню Йорк Нюз ъв дъ Уърлд Газет“, събота, 16 декември 1899 г.

— Коя е госпожицата?

Лина свали бинокъла, през който оглеждаше семейства Вандербилт, Ливингстън и Вриуолд, също и роклите, ушити от Уърт и Дусе, диамантените тиари и господата, които редяха сладки думи на розовите уши на дами, чиито имена се споменаваха непрекъснато в светските колони, и се обърна към новодошлите в ложата на господин Лонгхорн. Бяха се скупчили около нея, облечени в черни сака и бели вратовръзки, брадите им прошарени със сиво. Нито един от тях не беше на нейна възраст.

— Представям ви госпожица Брод, ново попълнение в прекрасния ни град — заяви високопарно господин Лонгхорн. — Идва от Запад.

Лина сведе очи с надеждата той да не спомене откъде точно и никой да не забележи, че роклята й е демодирана: и тази, както и останалите, бяха на Пенелопи Хейс; сегашната беше от син шифон, с богати набори на раменете и врата. Цветът подчертаваше тена и косата й, а след като я преправи, се стелеше елегантно и покриваше стъпалата й. Наложи се да повика една от перачките да й помогне с корсета, като обясни, че така и не е успяла да си намери прислужница, която да отговаря на изискванията й.

— Това е художникът Лиспънард Брадли — продължи господин Лонгхорн и посочи по-високия мъж с по-ярка риза. — А това е Итън Хол Смит.

Лина скромно се усмихна на гостите в ложата. Чувстваше се неловко сред хора, които от ранни зори командваха момичета като нея, а от друга страна, това бе и начин да не каже нещо, което да издаде произхода й. По-голямата й сестра, Клер, която продължаваше да работи за семейство Холанд, обичаше да чете за подобни сцени във вестниците, но Лина знаеше, че е най-интересно, ако сама види как става и се опита да запомни всички комични моменти.

Извърна се леко, макар да усещаше, че мъжете продължават да я наблюдават, и подпря острия си лакът на перилата. Под нея, на първия етаж на операта, хората седяха в редици. Само допреди няколко седмици — може би дори допреди няколко часа — мислеше, че са на значително по-високо ниво от нея. Сега, докато седеше високо над тях, наблюдаваше околните и те наблюдаваха нея. Усещаше погледите на привилегированите и бе сигурна, че всички се чудеха коя е.

— Може някой ден да нарисувам портрета ви. — Господин Брадли се наведе към нея. Усмихна се и мустаците му щръкнаха към ушите. — Уникална сте.

— Благодаря — отвърна Лина. Мисълта някой да пресъздаде чертите й на платно бе невероятна, макар веднага да се замисли над практичната страна — за целта щеше да й е необходима нова рокля. Спомни си, че когато някой рисуваше Елизабет, тя винаги обличаше нова рокля. — Ще ми бъде изключително приятно.

Господин Брадли кимна, сякаш да потвърди и от изражението му Лина разбра, че му е станало доста приятно. Последва мълчание, четиримата в ложата на господин Лонгхорн се споглеждаха усмихнати и се чувстваха неловко. Едва сега Лина се притесни, че всички я наблюдават. Все пак прословутата Елизабет Холанд никога не би се появила на обществено място с трима мъже, без придружителка. Може би господин Лонгхорн, който беше от по-старото поколение, можеше да бъде възприет като придружител. Инстинктът й нашепна, че е настъпил моментът да се извини и да отиде до дамската тоалетна.

Господин Лонгхорн и другите двама настояха да остане, а тя обеща да се върне бързо. Вървеше с изпънат гръб и се поздрави, че е избрала най-подходящия момент да излезе. Ето че развиваше инстинктите на истинска дама — нали тъкмо това притежаваше Елизабет, нали това бе привлякло Уил към нея. Само че Лиз беше мъртва, а Лина всеки ден научаваше нови неща и когато се срещнеше с Уил, щеше да притежава желаните качества, които да го привлекат.

Ако си беше представяла, че ще има възможност да се упражнява в дамската тоалетна, надеждите й рухнаха с влизането. Жените, отпуснали се на ниски кадифени канапета, я погледнаха, когато влезе, но това изобщо не бяха погледите на възхищение и одобрение, които й отправиха приятелите на господин Лонгхорн. Тези жени бяха напълно безизразни и побързаха да й обърнат гръб. Лина усети да се изчервява и за пръв път й се прииска да се превърне пак в невидимата прислужница на някоя дама. Отвори уста, но усети, че няма представа как да подхване разговор. Отново се беше превърнала в аутсайдер.

— Извинете — чу гласа си. В гърдите й се надигна топла вълна и избликна през слоевете дрехи и бельо.

Жена, облечена в бледочервена рокля с бухнала руса коса и черни мигли, се надигна на лакът.

— Изгубихте ли се?

Лина се изчерви още повече, когато чу приглушения кикот и едва доловим шепот. Реши, че е време да си тръгва. Тъкмо обърна гръб на смеха, когато момиче се появи иззад тежките завеси и се сблъска с нея.

— А! — възкликна Даяна Холанд.

Не можеше да повярва на очите си — Лина притаи дъх, щом разбра, че грешките й се струпат една след друга. Даяна я позна. След миг истината щеше да излезе наяве. Младата госпожица Холанд — единствената госпожица Холанд — примигна, обърна се към останалите дами и пак погледна Лина.

— Надявах се… надявах се да се видим — заяви тя на висок глас, стисна ръката на Лина и я поведе към малко канапе в ъгъла, отрупано с копринени възглавници.

Лина си пое дъх, докато сядаше. Ако не беше толкова объркана, сигурно щеше да почувства облекчение. Последва дълго мълчание, в което Даяна затвори очи и по лицето й премина болка. Беше в бледожълта рокля, която Лина помнеше, че бе извадила от багажа на Елизабет, когато господарката й се върна от Париж в края на лятото. Кестенявите й къдрици бяха щръкнали, както обикновено. Даяна отвори отново очи и не беше особено радостна, но не беше и груба.

— О, Лина — започна тихо. — Много се радвам да видя приятелско лице. Какво правиш тук?

— Поканиха ме. — Лина се огледа и забеляза неколцина от дамите да се преструват, че не ги наблюдават. Бяха достатъчно далече от другите, но все пак продължи съвсем тихо: — Господин Лонгхорн.

— Кари Луис Лонгхорн ли? — попита Даяна и изви вежди.

— Да, и между другото… — гласът на Лина потръпна и се насили да продължи по-уверено, — предпочитам да ме наричат Каролина, стига да нямаш нищо против. Това е истинското ми име, така ме наричат на Запад, където съм родена — завърши с едва доловим глас. Така й се искаше Даяна да разбере играта й.

Големите тъмни очи на Даяна затанцуваха. Жените се понаместиха на местата си, роклите им прошумоляха и зашепнаха.

— Повече ми харесва — заяви след малко Даяна.

— Наистина ли? — Лина се опита да си придаде сериозен вид, да не издава изненадата си, но изражението й я предаде. Беше напуснала семейство Холанд след скандал и макар с Даяна да не се бяха карали за нищо, не бе и помисляла, че по-младата от сестрите Холанд има някакво мнение за нея. — Баща ми беше в медодобива на Запад — продължи тя, — но сега и двамата ми родители са мъртви. Затова съм тук.

— Да, спомних си — кимна сериозно Даяна. — Нали се беше запознала със сестра ми Елизабет в Париж — разказвала ми е за теб.

— Точно така — потвърди Лина и продължи с думи, които никога не бе предполагала, че ще изрече, — милата Елизабет.

— Като героиня от роман си — прошепна замислено Даяна и стисна ръката на Лина. — Внимавай с трагичното падение — всеки, които се издигне прекалено бързо, накрая го сполита падение, а не ми се иска да се случи и на теб.

— Благодаря, госпожице… — Докато Лина се питаше как да се обърне към събеседничката си, забеляза, че една от дамите й се усмихва. Даяна се държеше изключително мило и на Лина й се прииска да й разкаже за плана си да замине при Уил. Само че някакво суеверие в нея се надигна и реши да не разкрива твърде много. — Благодаря ти, Дай.

Даяна отпусна глава на възглавниците, а Лина не се стърпя и погледна жените, които допреди малко си мислеха единствено лоши неща за нея, а сега вече я приемаха като една от тях. Обзе я въодушевление, че е на прага на нещо почти невъзможно.

В миг се пренесе в магазина за дамски стоки, където преди години майка й, гувернантка на дъщерите на семейство Холанд, ходеше да изпълнява поръчки. Веднъж Лина бе така запленена от чифт гребени, че ги сънуваше, а при следващото отиване в магазина се опита да ги задигне от масата. Трябваше да действа тайно и бързо, та не успя да вземе и двата, но нямаше значение. Радостта, че притежава само един, я опияни, макар че никога нямаше да може да си го сложи. Понякога, когато останеше сама, го поглеждаше скришом и страхът от опасността набъбваше в нея. Същото беше и сега, само че чувството бе по-наситено, а най-важното бе, че й се е разминало.

Чувството я съпътстваше, докато се връщаше в ложата на господин Лонгхорн, след като с Даяна се разделиха в коридора. Той продължи да я запознава с приятелите си, които се отбиваха, докато певците извеждаха операта към трагичния й край. Забелязваше красивото си лице да се отразява в очите на гостите и знаеше, че и Уил ще я възприеме по същия начин, когато пак се видят. Самоувереността на Лина растеше заедно с възторга й и усети как шампанското, което господин Лонгхорн й налива, я замайва. Появата й в операта беше огромен успех, сякаш бе получила доказателство, че може да замине на Запад.

— Благодаря ви, господин Лонгхорн — рече тя, когато стигнаха пред вратата на стаята й в „Недърланд“.

— Аз съм този, който трябва да благодари — отвърна й и сведе елегантно глава, за да целуне облечената в ръкавица ръка. Отстъпи и зачака, а в очите му затрепка странно пламъче. Тя отвърна на усмивката му — не можа да се въздържи — и влезе в стаята.

Вълнението тази вечер едва ли щеше да й позволи да заспи. Превъртя ключа, обърна се и съзря пред себе си сцена от сънищата. Стаята й беше преобразена — леглото беше оправено, подът изметен, чиниите и приборите от закуската ги нямаше, на тяхно място бяха натопени свежи цветя, но една подробност я притесни.

Малката й копринена кесия с кожената връв лежеше на пода. Никога не я вадеше от чекмеджето в гардероба, където я беше пъхнала под чорапите, но ето че този път бе на пода. Можеше да се втурне към нея с надеждата да я е запокитила там по невнимание, но нямаше смисъл, защото бе наясно, че е изпразнена.