Ана Годбърсън
Клюки (35)

Трийсет и трета глава

„Грейсън Хейс, единствен син на господин и госпожа Ричмънд Хейс, се върна от Европа през Азия и Тихия океан, а след това се качил на трансконтиненталната железница. През останалата част от сезона младият господин Хейс ще остане в дома на родителите си на Пето Авеню 670.“

Из светските страници на „Ню Йорк Нюз ъв дъ Уърлд Газет“, неделя, 24 декември 1899 г.

Пенелопи прекрачи прага на балната зала на семейство Скунмейкър, напълно подготвена за незабравима поява. Беше облечена в нова рокля от парижката моделиерка Дусе, която пазеше мерките и предпочитанията й към определени материи. Роклята пристигна в началото на седмицата и бе от коприна, богато набрана, с пищни волани, прилепнала на ханша, разкроена от коленете надолу, на деколтето и подгъва обточена с фина дантела. Радваше се, че е Коледа, дори само защото можеше да облече рокля в любимия си цвят. Тъмната й коса бе прибрана, украсена с борови клонки и перли. Ако гордата й осанка и красота не бяха достатъчни, за да привлекат вниманието, то завърналият се блуден син, Грейсън Хейс, по-големият й брат, хванал я под ръка, щеше да накара гостите да заговорят.

Пристигането обаче не даде желания резултат, защото Хенри не се мяркаше и Пенелопи стана неспокойна.

Бавно влязоха в залата, след значително по-обикновените си родители, и спряха за момент, за да може светлината да се отрази по изваяните им лица. Пенелопи се възмущаваше, че брат й, отсъствал тъй дълго, щеше да отклони част от вниманието, насочено към нея. Поне знаеше със сигурност, че всички я смятат за по-умното дете, което ще сключи по-изгоден брак и ще издигне семейството на върха на социалната стълбица. Сега му обръщаха внимание единствено защото отдавна не бяха го виждали и сестрата бе склонна да му позволи да се наслади на момента. Прихвана го под ръка, докато се придвижваха покрай зелените завеси.

— Това не е ли малката Даяна Холанд? — попита тихо Грейсън.

— Малка е най-точната дума. Сестра й беше прекалено превзета и се правеше на скромна, но поне имаше вид и държание. Даяна е дивачка. — Пенелопи изви едната си вежда и изпъна рамене.

— Знаеш ли, видях едно момиче, което много приличаше на сестра й, докато бях във влака от Калифорния…

— Елизабет Холанд е мъртва — сряза го тя.

Едва след като изрече думите, настана ледено мълчание. Всеки път, когато чуеше слуха, че Елизабет все още е жива, я завладяваше страх, че старата й приятелка може да се върне в Ню Йорк, за да си вземе онова, което се полага на Пенелопи. Истина бе, че тя замина изпълнена с решителност, макар Пенелопи понякога да се питаше как е възможно момиче, свикнало да бъде обслужвано и да се облича в сатен, ще замине за прашния Запад. Най-лесно бе да пренебрегне написаното във вестниците като най-обикновена фантазия, ала значително по-трудно да махне с лека ръка на твърденията на брат си, който винаги бе точен.

— Знам, Пени, но младата дама приличаше на нея невероятно много. Когато я заговорих, отрече по същия начин, по който би го направила ти. Все едно говореше нюйоркчанка. Която и да беше, със сигурност не е расла на Запад.

— Грейсън — зашепна злобно Пенелопи. — Не точно сега.

— Както и да е — продължи брат й и в гласа му се прокрадна разбиране, — сестра й ще стане изключително красива, когато й се позагладят ръбовете.

Пенелопи щеше да изсумти, ако не се беше разсеяла, щом госпожа Скунмейкър се насочи гордо към тях. Беше в рокля от златисто ламе с огромна бронзова папийонка на деколтето и плътен колан с пискюли в същия цвят на талията. Няколко паунови пера трептяха в къдравата й руса коса. Пенелопи с удоволствие отбеляза приближаването на приятелката си и вече планираше как да се измъкне, за да открие Хенри, когато бляскавата домакиня останеше при тях.

— Госпожо Скунмейкър — поздрави старият Кари Луис Лонгхорн.

Отдели се от множеството, придружен от брюнетка, чийто широк гръб бе към Пенелопи. Косата на придружителката беше прибрана отзад във формата на огромна дървена лъжица. Сините очи на госпожа Скунмейкър нещастно погледнаха към брата и сестрата Хейс. Пенелопи й намигна със съчувствие. Наведе се към брат си.

— Напоследък с госпожа Скунмейкър станахме близки приятелки.

— Нима? — сухо попита той.

Едва когато се приближиха до двамата Хейс, Пенелопи разбра коя е младата приятелка на Лонгхорн. Наежи се, щом разпозна бившата прислужница на семейство Холанд — която очевидно бе направила косата си сама — в компанията на своенравния стар ерген. Тази беше пълна идиотка. Продължеше ли да се показва с този мъж — и другата му приятелка, небезизвестната разведена Луси Кар — хората щяха да започнат да говорят. А подобни приказки щяха да я обрекат на провал дори по-бързо от простоватото й лице.

— Изабел! — извика Пенелопи и й изпрати въздушна целувка.

— Пени! — възкликна в отговор госпожа Скунмейкър. — Погледна Грейсън и поруменя, а тюркоазните й очи се откроиха по-ясно на лицето. — Познаваш господин Лонгхорн, нали? Господин Лонгхорн, това са господин Хейс и госпожица Хейс. Пенелопи, господин Хейс, госпожица Каролина Брод от Юта, нова приятелка на господин Лонгхорн.

— За мен е удоволствие. — Грейсън се наведе да целуне облечената в ръкавица ръка на „Каролина“. — Господин Лонгхорн — продължи той, — доколкото знам, вие притежавате портрета на прелестната Изабел, нарисуван от Сарджънт^[1].

— Точно така — намигна весело Лонгхорн. — Държа да подчертая, че оттогава е станала още по-прекрасна. Може би, стига съпругът й да няма нищо против, бих искал да направя нова поръчка…

Господин Лонгхорн продължи да хвали красотата на Изабел, но Пенелопи следеше разговора разсеяно. Стараеше се да демонстрира внимание, когато Лина се отдели от Лонгхорн и пристъпи към Пенелопи с увереност, която досега не бе притежавала. Не бе в интерес на Пенелопи да бъде груба и остави бившата прислужница да я поведе към мраморното фоайе. Щом се отдалечиха от другите, госпожица Хейс заговори студено:

— Предполагам имаш нещо за продан.

— О, не. — Бившата прислужница огледа залата и обърна поглед директно към нея. „Гледа ме в очите“, помисли си Пенелопи. „Това е нещо ново.“ — Нищо подобно, въпреки че ми се иска да ти разкажа нещо, което ще ти се стори интересно.

Продължаваха да пристигат закъснели гости и отвън нахлуваше студен въздух. Когато Изабел ги прекъсна, Пенелопи беше забравила казаното от Грейсън за Елизабет, но сега призракът отново се надвеси над нея. Чертите й се изопнаха.

— Става въпрос за Хенри — продължи Лина. Токчетата на момичетата отекваха в коридора. Най-сетне бившата прислужница уточни: — Говоря за Хенри Скунмейкър. Веднъж се питаше защо не е влюбен в теб и ми се струва, че знам причината — продължи дръзко.

Пенелопи стисна ръката на Лина и я изтегли настрани по кремавия под. Двете се уединиха край стената, украсена със забележителни гоблени — някога закачени в дома на старо европейско семейство — та да са сигурни, че никой няма да чуе разговора им.

— Само че въпросът е много личен и не ми е удобно да го обсъждам с момиче, което не ми е приятелка. — Бившата прислужница замълча, за да постигне по-силен ефект, което съвсем не беше необходимо. — Говоря за най-добра приятелка. Нали сте ми приятелка, госпожице Хейс?

Пенелопи бе силно впечатлена от подхода й. Значи Каролина беше наясно, че в Ню Йорк някои неща са значително по-важни от парите.

— Да — бавно потвърди и се постара да не издава нетърпението си. Все пак нямаше представа дали информацията ще й бъде от полза или не. — Ти си ми приятелка. Само че най-добрите ми приятелки са онези с най-интересните истории.

— Сигурна съм, че моята се нарежда сред тях. — Сервитьор пренасяше поднос с горещ пунш в кристални чашки. Тъкмо излизаше от кухнята и се насочваше към балната зала. Щом отмина, Лина дълбоко си пое дъх. — Питаше защо господин Скунмейкър не те обича, е, аз няма да се преструвам, че знам отговора, но поне мога да ти кажа къде се е събудил тази сутрин и с кого.

Пенелопи усети как яростта й бучи в ушите и слиза към гърлото. Стисна зъби, за да се овладее. Не смееше да проговори, но многозначително изгледа новата си приятелка и нетърпеливо зачака да продължи.

— Искаш ли да ти разкажа?

— Да. — Пенелопи затвори очи за миг, за да прикрие яда си. Трябваше да знае коя е жената, която според Хенри притежаваше повече качества от момичето, с което беше прекарал лятото на 1899 година. Трябваше да разбере незабавно.

— Имам нужда от гаранции, определени гаранции.

Пенелопи усети как пред очите й изплуват червени петна, въпреки това ги отвори и погледна Лина. Светлозелените й очи бяха толкова спокойни, все едно бе убедена, че онова, което преследва, съответства на целта на Пенелопи. Искаше й се да нарече изражението й типично за глупачка, само че момичето беше постъпило изключително хитро и бе събрало необходимата информация.

— Кажи какво искаш. Каквото поискаш.

— Искам да ме каниш в приемните си дни и да ме посрещаш като приятелка. — Лина говореше предпазливо, излагаше плана си, който очевидно дълго бе обмисляла. Сякаш се вглеждаше във витрина и посочваше онова, което си е харесала. — Като твоя приятелка очаквам да ме каниш на баловете, организирани в дома на семейство Хейс. Понеже приятелството ни ще бъде ценно и за двете, очаквам покана и за вилата ви в Нюпорт през лятото. А на сватбата… — Лина замълча, за да се усмихне самоуверено на новата си приятелка, — за мен ще бъде чест да съм една от шаферките.

— Да, добре, за бога. Имаш всичко, което искаш. Обещавам, че ще се погрижа за теб. — Гърлото на Пенелопи беше напълно пресъхнало и замълча, за да преглътне. В момента беше готова да обещае всичко. — Ще съм до теб. Хайде, казвай.

Пенелопи долови гласовете на развеселените гости, когато Лина си пое дъх и заразказва.

— Днес сутринта се е събудил в дома на бившата ми господарка, в стаята на по-малката сестра. Бил е с нейната по-малка сестра. Двамата са били…

— Откъде знаеш? — попита мрачно и напрегнато Пенелопи. Вече си представяше сцената, виждаше Хенри и наглото недорасло момиче и се опитваше да прогони образите от главата си.

— Защото сестра ми, Клер, която работи там, ги е видяла. Влязла е и ги е заварила…

— Достатъчно. Вярвам ти. — Пенелопи затвори грижливо гримираните си очи и се опита да се овладее. Бе прекалено безумно, за да повярва, но ето че нещата си идваха на мястото, макар да бе направо недопустимо. Втресе я, после я заля гореща вълна. — В момента не мога да изразя — заговори бавно и предпазливо, — колко съм ти благодарна, задето сподели с мен. Ето че ми стана изключително близка приятелка. Винаги си добре дошла в дома ми, когато приемаме гости, и можеш да разчиташ, че ще получаваш покани за всички събирания и партита, които организираме. Сега обаче те моля като приятелка да отидеш и да съобщиш на брат ми и на госпожа Скунмейкър, че не се чувствам добре и трябва да остана за кратко сама, за да се съвзема. Ще засвидетелствам благодарността си по-късно.

Пенелопи затвори очи и се заслуша в отдалечаващите се стъпки на Лина. Впи зъби в долната си устна и се обърна към стената. Отпусна чело на един от безценните гоблени със старинни нишки, които обрисуваха героизма на древните. Вдигна юмрук и удари няколко пъти плътната тъкан. Най-сетне усети сърцето й да забавя ритъма си.