Катлийн Фрейзър
Господарката на замъка (1)

Първа глава

Единбург, 1597 година

Съдебното дело срещу Алън Камерън от Бюли започна в едно леденостудено мартенско утро на лето господне 1597. Обвиняваха го в изнасилването на лейди Франсис Камерън, вдовицата на братовчед му.

Въпреки студеното и мокро време, по улиците се тълпяха множество зяпачи, дошли да видят как ще изведат обвиняемия от затвора. Зрителите не останаха излъгани: вместо кръвожаден развратник с див поглед те видяха строен, грижливо облечен и с напълно почтен вид млад мъж с червена коса. Бледното му лице свидетелстваше за продължилото месеци затворничество, а по едва забележимото куцане личеше, че е бил обстойно „разпитван“ от надзирателите си.

Наистина ли този изискан младеж бе нахлул със сила в замъка Бюли и бе заплашил с бесилка брата на лейди Франсис? Възможно ли беше след това да се е нахвърлил като дивак върху дамата, докато съучастниците му свирели на гайда, за да заглушат писъците на жертвата?

Та той изобщо не приличаше на дивия, горд рицар-разбойник, когото бяха очаквали! Само твърдата линия на брадичката и хладното равнодушие, с което посрещаше погледите на любопитните зяпачи, загатваха за несломимата му воля.

— Дявол да ме вземе! — изграчи разочаровано една съсухрена старица. — А аз го смятах за див планинец! Къде му е наметката и всичко останало?

Съседът й се ухили и я смушка в ребрата.

— И всичко останало, а? Искаше да видиш голите му крака, така ли, похотлива жено?

— Въпреки това не ми прилича на мъж, който опозорява жени — настоя старата. — Съвсем друг си го представях. — Тя се приведе, вдигна полузамръзнало парче улична кал и го метна неохотно към затворника. Ала си личеше, че дори не се прицели както трябва.

Малката процесия, съставена от обвиняемия и пазачите му, наближи мрачните стени на съдебната палата. Част от тълпата се втурна подире им и се заблъска да бъде допусната в лошо проветрената съдебна зала. Там щяха да прекарат остатъка от деня, за да изслушат свидетелите на обвинението.

 

 

Сър Уолтър Кар, кралски адвокат, реши да опита за последен път късмета си при младата дама, която трябваше да бъде главната му свидетелка. Въпреки мъчителните болки в коляното, той се изкачи с пъшкане до дългата, скрита зад висока решетка галерия, предназначена да защитава зрителите от аристокрацията от нахалните погледи на простолюдието. Трябваше да направи последен опит да убеди непреклонната лейди Франсис да свидетелства срещу мъчителя си.

От деликатност към жертвата този ден в галерията не бяха допуснати други зрители, освен нея и придружителите й. Сър Уолтър пристъпваше нервно от крак на крак, за да привлече вниманието на младата дама.

Тя бе пристигнала току-що, тъй като по обшитото с кожи палто, захвърлено небрежно на една пейка, блещукаха сребърни зрънца скреж.

Лейди Франсис седеше на тясната дървена пейка, простираща се от единия до другия край на галерията. Само лекото треперене на скръстените в скута ръце издаваше бурята, която бушуваше в сърцето й. Иначе изглеждаше напълно спокойна. Лошо скроената черна рокля не можеше да скрие напредналата й бременност.

— Лейди Франсис! — Кралският адвокат се покашля смутено.

Младата жена вдигна поглед и сър Уолтър — както и всички мъже преди него — остана поразен от красотата й. Дори сега, когато тялото й беше обезформено от бременността, а бледото лице бе белязано от тревога и много безсънни нощи, тя излъчваше неустоима прелест. Черна като нощта коса обграждаше бледите бузи и святкащите тъмни очи изглеждаха твърде големи на тясното лице.

— Лейди Франсис — повтори адвокатът, ядосан, че се е смутил като ученик. — Аз… Исках само да ви попитам дали сте променили решението си.

Искрицата надежда, проблеснала в огромните очи, веднага угасна. Младата жена отпусна рамене и едва забележимо отвърна глава.

— Не — отговори безизразно тя и се загледа към залата през пречките на решетката. Замъгленият й поглед се устреми към облечения в черно затворник. Въпреки тежестта на веригите си той се бе изправил гордо пред съдиите, които само след няколко часа щяха да произнесат присъдата му. Личността му сякаш владееше цялата зала. — Не съм променила решението си. Няма да дам показания.

Сър Уолтър побърза да се оттегли, потискайки с мъка желанието си да промърмори някакво извинение. По дяволите, та той беше на нейна страна! Защо тази жена не проявеше поне малко отзивчивост?

 

 

Най-после вратите се отвориха и насъбралото се отвън множество, което вече даваше воля на недоволството си, се втурна да заеме места по пейките. Двама въоръжени с пики пазачи се грижеха за реда. Зрителите си разменяха неприлични думи и остри ругатни, и стражите с мъка удържаха напора им. Представителите на провинциалната аристокрация и знатните граждани заеха места на тапицираните пейки в ъгъла на залата. Вярно, че оттук не можеха да наблюдават добре ставащото пред съдийската маса, но поне запазваха достойнството си от близостта на тълпата.

Най-знатният измежду тези знатни зрители беше граф Гленкърн и сър Уолтър му хвърли смутен поглед отстрана. Този мрачен мъж с мършаво лице и късо подстригана посивяла коса беше движещата сила на днешния процес. Адвокатът знаеше, че свидетелите са купени с негови пари и че по време на съдебното разследване лейди Франсис живееше в неговия дом. Доста изненадващо беше усърдието, с което се застъпваше за правата на своята далечна роднина!

Съдията Аргайл вече бе заел своето място и подсъдимият бе извикан да излезе напред. Въпреки тежките вериги, с които бяха заключени китките му, младият мъж пристъпи с твърда крачка и поздрави съдията с едва забележимо накланяне на глава. Пазачите застанаха плътно зад него.

Лицето на кралския адвокат се помрачи. Сър Уолтър изгледа неодобрително бледото чело на обвиняемия и кървящата рана на бузата му, очевидно причинена от остър предмет. Щеше да се получи много неприятна ситуация, ако обвиняемият припаднеше посред процеса.

О, не, каза си след малко сър Уолтър, надали ще се случи такова нещо. Все пак днес не съдеха някой изнежен хлапак, а закален в битките наемник, прекарал три години във Фландрия. След войната той се бе върнал в Шотландия, беше убил братовчед си и бе завладял с пристъп замъка и жена му. Не, той не беше момче, а насилник и убиец. Беше направо невероятно, че едва ли имаше двайсет и пет години.

Историята, която сър Уолтър изложи пред съда въз основа на писмените свидетелски показания, събрани по време на следствието, беше наистина грозна. Макар че тук-там в твърденията на свидетелите имаше известни противоречия, като цяло всички сочеха едно. Прислужниците в замъка Бюли бяха заявили, че Хю Камерън, законният лорд Бюли, е излязъл на кон рано сутринта на осми юли, за да поздрави завръщащия се от Фландрия Алън Камерън.

Хю Камерън така и не се завърнал от тази съдбоносна езда. През нощта Алън Камерън се появил пред стените на замъка, успял да се вмъкне вътре по някаква тайна пътека и се нахвърлил върху стражите, които изобщо не успели да посегнат към оръжията си. Единственият благородник, който пребивавал по това време в замъка, бил Доналд Мъри, несъщ брат на лейди Франсис. Хвърлили го в избата и го оковали във вериги, за да не попречи на Алън Камерън в осъществяването на дяволския му план.

След това Алън събудил лейди Франсис и с безогледна жестокост я осведомил, че е останала вдовица и че сега той има намерение да я направи своя жена. Дамата се съпротивлявала с всички сили. Хукнала да бяга по целия замък, пищейки високо за помощ, но напразно.

От тук нататък свидетелските показания се различаваха по няколко съществени точки. Едните твърдяха, че Алън се е заключил с лейди Франсис в спалнята й и е заповядал на другаря си Санди Род да надуе гайдата, за да заглуши писъците на дамата. Другите свидетели разказваха, че Санди Род е хванал лейди Франсис и е разрязал с камата си връзките на корсета й, за да помогне на господаря си. А на гайда свирил едва на следващия ден, когато повикали селския свещеник да извърши с неподобаваща бързина онази злощастна венчавка. Музиката трябвало да заглуши твърдия отказ на лейди Франсис да се омъжи за убиеца на съпруга си.

Независимо от тези различия, свидетелските показания рисуваха една толкова потресаваща картина на случилото се, че сред зрителите непрекъснато пробягваха ужасено-сладостни тръпки.

Както се разбра, Алън Камерън се бе настанил като господар в замъка, за да се отдаде необезпокояван и без всякакви задръжки на пиянски оргии и забавления с бедната лейди Франсис и да плаши до смърт брат й Доналд с нарочно издигнатата в двора бесилка. Ала скоро получил вест, че лорд Гленкърн е събрал силен отряд и е тръгнал да завладее обратно Бюли от името на краля.

Неспособен да удържи крепостта срещу толкова силен противник и измъчван от нечистата си съвест след извършените грозни дела, Алън Камерън избягал в дивите планини, като принудил лейди Франсис да тръгне с него. Едва след няколко месеца бедната дама успяла да се изплъзне от лапите му. Ала последствията, които оставило в нея това злощастно пленничество, били повече от ясни и тя просто не смеела да се покаже пред очите на почитаемия съд.

 

 

На това място съдията смръщи чело и побърза да прекъсне изложението на сър Уолтър.

— Страхувам се, че не ви разбрах. Бихте ли представили малко по-ясно мотивите на благородната лейди?

Сър Уолтър нямаше друг изход, освен да говори открито.

— Дамата е бременна. — Той се обърна и обвинително посочи с пръст Алън Камерън. — Носи детето на мъжа, който я е взел насила — след като е убил съпруга й. Трябва ли да позволим този човек да се възползва от престъпленията си?

— Е, в момента не виждам някаква особена полза — отбеляза съдията и сухо се покашля, с което прекъсна въодушевилия се във възмущението си кралски адвокат.

Макар че подсъдимият продължаваше да се държи изправен, побелялото му лице и дълбоките линии около устата му издаваха какво напрежение му струва да запази самообладание. Сър Уолтър, който все още се боеше, че Алън Камерън може да падне в безсъзнание и да събуди съчувствие в сърцата на съдиите си, остана много изненадан, когато младежът неочаквано се обърна към него.

— Очаквах да изправите срещу мен свидетели, които да потвърдят обвинението — заговори той с ясен, приятен глас, който изпълни цялата зала. — Никой ли няма да застане пред съдията и да разкаже поредната басня? — Погледът му се устреми към съдията Аргайл. — Говори се, че граф Гленкърн се е добрал до всичките си земи с хитрост, но не ми се вярва шотландското правосъдие да му позволи да се разпорежда с един човешки живот.

Този страничен удар улучи не само Гленкърн, а и самия съдия, който беше глава на клана Кембъл и беше известен със същите задкулисни машинации като Гленкърн. Зрителите затаиха дъх, а съдията Аргайл грозно смръщи чело.

— Тук сме се събрали да съдим не ърл Гленкърн, а вас. При тези обстоятелства ви съветвам да проявявате малко повече сдържаност. — Сър Уолтър вече потриваше доволно ръце след това сурово скастряне, когато съдията спокойно продължи: — Въпреки това възражението на обвиняемия е напълно оправдано. Нима нямате свидетели, сър Уолтър?

Адвокатът преглътна смутено и посочи дебелата папка изписани листове пред себе си.

— Имам предвид свидетели, които да застанат пред съда — обясни съдията. — Кой, освен обвиняемия и лейди Франсис може да потвърди случилото се през онази нощ?

Повечето свидетели, обясни забързано сър Уолтър, били прости планинци, не говорели английски и поради това не били подходящи да се явят пред почитаемия съд. За да улесни процеса, той си позволил да преведе показанията им на литературен английски и да ги представи в писмен вид.

— Много съобразително — установи подигравателно съдията.

Сър Уолтър прокара пръсти по мокрото си от пот чело, направи величествен жест с ръка и повика главната си свидетелка, чиито показания бяха извън всякакво съмнение: лелята на лейди Франсис.

 

 

Гуендолин Камерън от Бюли беше благородна госпожица с неопределена възраст и неоспорима честност. Тъй като не бе видяла самото изнасилване, тя можа само да заяви, че на следващата сутрин е намерила спалнята ужасно разхвърляна и първа е открила разрязания корсет.

Между зрителите пробяга недоволен шепот.

— Спомняте ли си още някои подробности? — попита съдията Аргайл.

След кратко колебание Гуендолин Камерън се изчерви и разказа, че на пода е било захвърлено строшено нощно гърне. Подсъдимият неволно вдигна ръка и докосна челото си.

— Дамата го е замерила с цукалото! — изкряка някаква жена и зрителите избухнаха в смях.

Сър Уолтър отново попи с кърпичка челото си. Това вече беше прекалено. Как да запази достойнството на съда при тези обстоятелства?

— Къде е дамата? — изрева грамаден мъж и гласът му се извиси над укротилото се множество. — Защо не излезе да даде показания?

Тълпата побърза да поеме топката.

— Лей-ди Фран-сиз, лей-ди Фран-сиз — завикаха в хор зрителите.

Сър Уолтър се улови за главата. Вече завиждаше на обвиняемия, който сякаш бе защитен от невидима стена и изглеждаше напълно незасегнат от шумните крясъци.

Ърл Гленкърн се надигна, за да размени шепнешком няколко думи със сър Уолтър.

— Делото взема неблагоприятна насока, милорд — призна без заобикалки сър Уолтър. — Боя се, че ще загубим битката, ако лейди Франсис продължава да упорства.

— Лей-ди Фран-сиз, лей-ди Фран-сиз! — ревеше тълпата.

Гленкърн хвърли бърз поглед към галерията.

— Отложете делото.

— Какво?

— Не ме ли разбрахте? — изсъска лордът. — Помолете за отлагане на делото. Недостойното поведение на зрителите ви дава пълното основание да го сторите. Тази вечер ще поговоря лично със съдията. — Той отново вдигна поглед към галерията и по устните му пробягна студена усмивка. — Камерън трябва да увисне на бесилото, ясно ли ви е това, Кар? Не приемам друга присъда. За злото, причинено на лейди Франсис, трябва да бъде отмъстено. Помнете това, Кар. Всичко друго оставете на мен.

 

 

От мястото си в галерията Франсис Камерън Бюли не можа да разбере думите на лорда, но нараняващо-ироничната му усмивка я накара да потрепери. Сложи ръце върху издутия си корем и неволно се запита дали Алън ще я пожелае, ако я види такава.

После опря чело в дървената решетка и се загледа в червенокосия подсъдим. Той стоеше там неподвижен още от ранно утро и сигурно се чувстваше ужасно. Нима тя не усещаше всяка костица по тялото си от дългото седене?

— Алън — пошепна задавено младата жена. — О, Алън, любими мой…

Но той не можа да я чуе, както и безброй пъти през изминалите седмици.

Кога го бе повикала за първи път? Вече не помнеше. Колко пъти се бе отзовавал на вика й и беше утолявал жаждата й…