Ана Годбърсън
Клюки (7)

Пета глава

„Жените често ме спират на улицата и ме питат как да превърнат дъщерите си в светски дами, а аз винаги им обяснявам, че ако не са родени с обществено положение и не са изключителни красавици — много малко са момичетата днес, които са нещо повече от просто миловидни и симпатични — ще се наложи да се омъжат за онзи, който поиска ръката им. Добро място като начало — така съветвам амбициозните родители — е някой универсален магазин в хубава част на града, където да се запознаете с продавач, на когото може да се има доверие…“

Госпожа Хамилтън У. Брийдфелт, „Събрани съчинения за възпитанието на младите дами“, 1899 г.

Лина Брод се завъртя, после още веднъж, обладана от желание, което все още бе ново и непознато за нея. Накъдето и да погледнеше, имаше златни предмети, изработени от умели ръце, бродирани, украсени с пера. Бяха натрупани на спретнати купчинки по невъобразимо много махагонови маси, или по-точно покрай стотиците огледала, които отразяваха богатствата, изложени в магазин „Лорд енд Тейлър“.

— Тристан — рече тя с небрежен глас. Напоследък обръщаше специално внимание на говора си и наскоро откри, че акустиката в огромния универсален магазин на „Лейдис Майл“ е съвършен за целта. В предишния си живот рядко бе имала възможност да наднича в магазините по Пето Авеню и Бродуей над площад „Юниън“, които привличаха жените, на които прислужваше. Не бе имала възможност да влиза, въпреки че и универсалните магазини, и малките специализирани бутици бяха на няколко пресечки от Грамърси Парк, където живееха жените, на които слугуваше. Повечето от тях. — Влюбена съм в тези ръкавици.

Тристан Ригли, продавач в „Лорд енд Тейлър“, първият й приятел в новия живот, застана до нея — може би няколко сантиметра по-близо, отколкото е позволено на мъж да стои до дама, която не му е роднина.

— Разбира се, госпожице Каролина. Позволете.

Лина не се притесняваше да излиза без ръкавици — почти цял живот отрудените й ръце бяха открити — но се почувства неловко, когато Тристан свали нейните и започна да й слага новия чифт. Веднага забеляза колко по-качествени са шевовете, прилягаха на пръстите й като излети, а меката коприна до кожата й я накара да се почувства невероятно богата.

— Одобрява ли госпожицата? — Също както и останалите продавачи в „Лорд енд Тейлър“, Тристан бе нает заради красотата си — така можеше да привлича дамите — и винаги говореше забележително любезно. Той бе напълно подходящ обект за изпробване на новата й самоличност, затова му позволяваше да я води на разходки в парка или да я черпи чай в хотела. Не го допускаше прекалено близо обаче, защото бяха най-обикновени упражнения и нямаше намерение да се сближат повече, отколкото трябва. Тя обичаше друг.

— О, да.

Тристан имаше издължено лице, изваян нос и скули, които го отличаваха от останалите като него. Беше облечен във вталено кафяво сако и кремава риза, закопчана на китките. Кафявите му очи бяха в толкова хипнотичен цвят, че понякога Лина нямаше сили да ги гледа за повече от две секунди, но не й беше трудно да откъсне поглед от него. Като често извръщаше взор, поддържаше илюзията, че е наследница на медодобивна мина на Запад (Юта, ако някой настояваше да научи) и наскоро бе останала сираче.

Отначало се учуди колко лесно Тристан повярва на разказа й. Денят, в който се запозна с него, бе първият от новия й живот и бе преживяла невероятно унижение. Този ден за пръв път пи бира, влезе в пивница, а краят не беше никак приятен. Случката по хиляди начини сигурно бе доказала, че не е дама и произходът й е доста скромен.

Оттогава обаче беше започнала да наблюдава — както в новия си дом, хотел „Ню Недърланд“, така и по време на посещенията си в „Лорд енд Тейлър“ с Тристан — истински милионери от Запада и забеляза, че са значително по-груби и правят далеч повече гафове от нея. Истината бе, че Лина Брод — Каролина, както се стараеше да се нарича — знаеше нещичко за изисканото поведение, за маниерите и начина на обличане. Беше научила всичко като прислужница на покойната Елизабет Холанд. Най-важното, усвоено досега, бе, че високомерното отношение доказва, че си важна персона.

За съжаление обаче, богатството на Елизабет и славата й на прелестна млада дама й бяха дали предимство, с което Лина не можеше да се бори. Тъкмо благодарение на това предимство тя спечели сърцето на Уил Келър, кочияшът на семейство Холанд, в когото Лина бе влюбена отдавна. Тази рана бе една от причините прислужницата да продаде тайната на господарката си — че Елизабет и Уил прекарваха нощите в навеса за карети — на бившата й приятелка Пенелопи Хейс. За информацията Лина получи петстотин долара, които навремето й се сториха огромно богатство, но оттогава бяха намалели почти наполовина, тъй като й се налагаше да харчи за вечери и хотелската стая, за дрехи и дрънкулки, които коренно да я отличат от доскорошното просто момиче.

Бе истински потресена, когато осъзна, че крупната на пръв поглед сума не стигаше за чак толкова дълго, ако искаше да живее като Елизабет. Лина изобщо не се гордееше, че животът й като дама или някакво подобие на дама е постигнат по такъв долен начин. Бе направила онова, което трябваше. Целта й не беше да стане светска дама — просто искаше да заприлича на Елизабет и когато е готова, да замине на Запад, за да разбере най-сетне Уил, че Лина е момичето за него. Ако не друго, то след като научеше за смъртта на Елизабет, щеше да осъзнае, че новата, изтънчена Лина може да запълни празнотата в сърцето му.

Лина нямаше нищо против да приема онова, което бе останало от Елизабет, дори след смъртта й. Много й се искаше да открие Уил. Бе убедена, че моментът наближава — не можеше да е иначе — в противен случай парите й щяха да свършат.

Тристан поставяше ръкавиците, които беше избрала, малкия дантелен шал, маншона, подплатен с агнешка кожа, и новите черни чорапи, които се продаваха по за два долара и двайсет и пет цента — Тристан й ги показа и тя вече не можеше да живее без тях — в отделни кутии и ги опаковаше във вълшебна шумяща хартия. Лина наблюдаваше зашеметена от радост и малко страх, как той сгъва и прибира покупките й. След като ги прибереше, щяха да станат само нейни и тогава трябваше да ги плати.

— Да поръчам ли да ти ги изпратят в хотела?

— Не… — Лина замълча и извърна поглед настрани. Светлината на късния следобед нахлуваше през високите прозорци с изглед към улицата. Денят си отиваше, а тя не можеше да каже, че е станал по-хубав в сравнение с утрото. Когато излезеше, щеше да е по-студено и всички работещи, от които искаше да се отличи, щяха да са се скупчили пред витрините, за да зяпат коледната украса. В подобни моменти я завладяваше тъга и си припомняше колко бе тъжно, след като години наред бе копняла за Уил, а когато най-сетне му призна чувствата си, той я отпрати. Искаше да е сигурна, че никой няма да я отхвърли отново, затова си повтаряше, че трябва да е напълно преобразена, когато се видеше с него. — Ще взема, разбира се, файтон… Мога и сама да ги нося. Би ли изпратил, ако обичаш, сметката в хотела?

Напоследък Лина беше престанала да разнася богатството — първия път, когато излезе без парите, беше нервна, притеснена — но постепенно се научи да се наслаждава на лукса да плаща по-късно. Беше пъхнала доларите от Пенелопи в копринена кесийка с кожени връзки и я беше скрила в гънките на дантеленото бельо. Много добре помнеше от времето, когато беше прислужница, че това чекмедже е забулено в тайнственост; затова предполагаше, че камериерките в хотела ще се отнасят към долните й дрехи с огромно внимание.

— Разбира се, госпожице. — Тристан остана неподвижен и й се усмихна с фамилиарност, която на една истинска дама би се сторила прекалена. — Ако имате нужда от помощ, с удоволствие ще ви придружа.

— Няма нужда — отвърна Лина, извърна поглед и вирна носле. — Ще те помоля само да ми помогнеш да си облека палтото и тръгвам.

* * *

Лина спря на ъгъла на Петдесет и девета улица и Пето Авеню. След като изглади историята си и уточни някои подробности, се премести от неугледния хотел на Двайсет и шеста улица в „Ню Недърланд“, където пиколата бяха облечени в униформи в кралскосиньо. Сградата беше огромна, с кули и арковидни прозорци, с внушителна кафява фасада, същински приказен замък. Бе чувала, че „Недърланд“ е най-високият хотел в света, затова го предпочете пред „Савой“ до него или „Плаза“, в западната част на авенюто. Трите хотела образуваха ъгъл на югоизточния вход на Сентръл Парк, а наблизо се издигаха домовете на семейства Хънтингтън, Вандербилт и Хейс. Мисълта, че живее толкова близо до видните личности, й доставяше огромно удоволствие.

Стаята й не беше от най-хубавите и струваше цели двайсет и девет долара на седмица. Не можеше да продължава така до безкрай, знаеше го, но в момента нямаше никакво значение, понеже съвсем скоро щеше да бъде с Уил. Силният, способен Уил щеше да се погрижи за нея, а междувременно се надяваше да поеме част от елегантността на хотелския живот. Освен това й беше много хубаво да се връща в стаята си, защото всеки път беше приятно изненадана, че килимът е почистен, а леглото оправено от камериерката, която не бе виждала никога досега. Не можеше да се нарадва, че когато излезеше навън, файтонът чакаше на улицата, сякаш бе предвидил разходката й.

Лина погледна кочияша и му даде знак да й помогне с покупките. Изпъна рамене и тръгна с добре усвоената нова походка към входа. Макар лицето й да бе обсипано с лунички — бяха плъзнали по носа й и дори през зимата изглеждаше по-мургава — във вида й имаше някакво достойнство. Устните й изглеждаха нацупени, очите й бяха с цвета на лишей, а носът й беше чип. Беше облякла кремаво вталено палто с огромни ревери, което подчертаваше талията й и недостатъчно женствените й рамене, малка шапка от същия плат с черно перо, което трептеше на всяка крачка, докато приближаваше рецепцията.

— Добър ден, госпожице Брод — поздрави угоднически служителят зад огромната махагонова рецепция.

Както обикновено в подобни моменти, Лина се постара да прикрие удоволствието, което избликваше у нея, щом влезеше тук. Подът бе от лъскава мозайка, електрическите светлини на полилея се отразяваха по мраморното стълбище и бившата слугиня имаше чувството, че влиза в европейски кралски двор. Фоайето ухаеше на парфюм и кафе и безмълвно нашепваше на всеки гост, че е попаднал на подходящото място. „Де да можеше Уил да ме види в тази секунда“, мислеше си, сигурна, че ще забрави на мига, че е обичал Елизабет; щеше да съзре съвършеното момиче, останало невидимо досега, скрито под простите дрехи и обноски.

Лина кимна за поздрав.

— Бихте ли ми дали ключа, господин Кълън?

Едва когато служителят се обърна, усети, че някой е застанал до нея. Рязко извърна глава — много ясно беше казала на кочияша да чака до вратата, докато някое пиколо излезе да вземе покупките й — и видя много добре облечен мъж. Беше във виненочервено палто, а кремавата яка стигаше до добре избръснатата му брадичка. Имаше изящни черти, с изключение на носа, който издаваше склонността му да си пийва, и се беше ухилил доволно, като опитен женкар. Не беше сигурна дали е точно така, защото мъжът беше стар — прекалено стар, за да флиртува със седемнайсетгодишно момиче, реши тя, но пък имаше толкова неща, които не разбираше.

Служителят се върна с ключа й, но забеляза мъжа във винено и не го подаде на Лина. Тя зачака непознатия да заговори, но секундите отминаваха и сърцето й заблъска от страх, че мъжът знае тайната й.

— Ваши ли са тези неща? — попита той и посочи кочияша, който търпеливо чакаше пред вратата, стиснал шапка в ръка, точно както му беше поръчала, вдигнал поглед, за да огледа фасадата с нескрито възхищение. — Защото пиколото — извинявай, че го казвам, Джордж — е неопитно момче и не можеш да му повериш подобни скъпи вещи.

Лина никога не бе попадала в подобно положение и нямаше представа какво да прави. Служителят не смееше да срещне погледа й.

— Моля да ме извините. — Господинът се приведе в нещо като поклон, без да откъсва очи от Лина. — Господин Лонгхорн на вашите услуги.

Казваше се Кари Луис Лонгхорн. Знаеше го от сестра си Клер, която не пропускаше свободна минута, за да прочете светските хроники. Беше по-възрастен, отколкото предполагаше, и значително по-богат — наследник на банкери, освен ако Лина не го бъркаше с някого другиго. Беше всеизвестно, че на младини е развалил няколко годежа, имал връзки с графини и известни дами на средна възраст, а напоследък колекционираше портрети на най-известните красавици. Лина не можеше да повярва, че продължава да я наблюдава с широка усмивка. Очите му бяха светлосини, игриви, а бузите му се бяха издули от усмивката.

— Благодаря — отвърна най-сетне Лина. Знаеше, че колебанието и объркването й личат, но не можеше да направи абсолютно нищо, за да промени положението. Забеляза, че прислужникът му, застанал зад нея, вече е взел кутиите й и плаща на кочияша. Служителят подаде ключа й на господин Лонгхорн — все още напълно спокоен, без да покаже с нищо, че това е ключът на Лина — след което тя последва непознатия мъж.

— С родителите си ли сте в хотела? — попита господин Лонгхорн, когато влязоха в асансьора. Момче от персонала затвори махагоновата врата с матирано стъкло. Лина вдигна поглед към орнаментите на тавана, щом асансьорът рязко потегли. Не можеше да се начуди на съоръжението. При следващите думи на господин Лонгхорн едва успя да прикрие удоволствието си. — Не, малко вероятно. Виждал съм ви тук няколко пъти и все сте сама. Животът не е лесен, но сирачетата са нещо специално. Моите съболезнования за преживяната загуба.

Лина сведе очи към пода на черни и бели плочки.

— Той почина в мините — излъга тя. — Правеше рутинна инспекция. Татко държеше сам да наглежда всичко, вместо да поверява подобни важни задачи на някого от подчинените си. Занимаваше се с медна руда, имаше няколко мини. Мама така и не се отърси от шока и сърцето я предаде след около месец. Двамата работеха толкова много, за да мога да се наслаждавам на всичко това… — Тя посочи позлатата в асансьора и долната й устна затрепери. — Не мога да кажа, че ми е лесно, но ми се струва, че те биха искали да се порадвам на живота.

Сивите вежди на господин Лонгхорн се извиха леко и в първия момент Лина се уплаши, че е казала нещо, което не подобава на млада дама. Част от историята й беше истина — и двамата й родители бяха мъртви, наистина беше сираче — но не беше никаква богата наследница и понякога се чувстваше като съвършената измамница. Очевидно Лонгхорн не мислеше така, защото й се усмихна състрадателно.

— Тъкмо момиче по мой вкус.

— Девети етаж — обяви момчето и асансьорът рязко спря. То отвори вратата и докато излизаха в коридора, Лина забеляза, че младежът извърна поглед от господин Лонгхорн. Остана впечатлена от страхопочитанието, което този почти посивял мъж предизвиква. Той й предложи ръката си и я поведе по мекия килим към стаята. Чуваше стъпките на прислужника зад тях, понесъл безценните кутии.

Стигнаха пред стаята и господин Лонгхорн се наведе да отключи тежката дъбова врата. За нейно облекчение не понечи да влезе. Подаде й ключа.

— С ваше позволение Робърт ще остави нещата ви на масата.

Стаята на Лина бе толкова малка, че нямаше маса — и тя, облекчена, чу гласа си, когато предложи:

— Да ги сложи на канапето пред прозореца.

Прислужникът влезе тихо и остави покупките.

— За мен беше удоволствие да се запознаем, госпожице…

— Брод. Каролина Брод.

— Госпожице Брод. — Господинът пристъпи напред, пое ръката й и я целуна. Прислужникът излезе от стаята и търпеливо зачака отстрани. — Много ви благодаря за добрината, че ми позволихте да ви придружа, и се надявам да се съгласите да ме придружите и тази вечер.

Лина пак погледна прислужника, все едно щеше да потвърди, че цялата тази работа е напълно неочаквана и дори непочтена, но той не я поглеждаше.

— Ще ви обясня — продължи господин Лонгхорн с блеснали очи или поне така се стори на Лина, — този сезон имам ложа в операта и досега ми правеше компания единствено Робърт. Бих искал да ви поканя да ме придружите.

Простата неука Лина Брод в ложа в операта! Нямаше да е по-изненадана, ако й беше подарил диамантена тиара и я беше провъзгласил за кралицата на Персия. Цяла сутрин се беше старала да се облече като момиче от висшето общество, а тази вечер, вместо да остане невидима в стаята си, както обикновено, й предлагаха възможността да попадне сред мечтаното общество на привилегированите. Щеше да е великолепна и всички да я гледат, също като момичето, в което Уил си въобразяваше, че е влюбен. Първата й мисъл беше да се извини на Робърт, задето ще заеме мястото му, но си наложи да се усмихне и едва тогава усети, че вече е усмихната.

— О, да — отвърна и не успя да се овладее и прикрие ентусиазма си. — С удоволствие.