Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (8)

6.

В Пайербах слезе от каруцата. Селянинът не отиваше по-нататък. Реб разтърси глава и се усмихна:

— Безкрайно ви благодаря. И се надявам, че внукът ви скоро ще се прибере. Сигурен съм, че ще се прибере.

— Дано Господ ви чуе, момчето ми — отговори старецът.

Пое по криволичещия път. Право срещу него от дясната му страна се издигаха на повече от две хиляди метра височина върховете на Ракс и Шнееберг. Реб вече не носеше дрехите и обувките на британския генерал; беше ги продал и освен, че се сдоби с малко пари, купи си панталон и синя риза, които долу-горе му ставаха, и груби високи обувки, макар че дясната бе разпрана два-три сантиметра над пръстите.

Пристигна в Рейшено късно сутринта на 23 юни. Тръгнал от Виена призори, той успя да намери място в един джип, който го свали на площада пред катедралата „Вейнер Нойстад“, където войната бе оставила осезателни следи. Един селянин с каруца го качи четири километра преди Нойнкирхен точно когато крачеше по тротоара с разранени до кръв крака.

Рейшено беше малко селце. Още в първата къща му посочиха къде може да намери Ема Дониц. Упъти се натам и след като прекоси малко пасище, стигна до колиба, направена от обелени борови дънери върху каменна настилка. Очевидно не беше малка, щом в нея живееха толкова хора; три деца между две и шест години, с руси коси и сини очи, застанали едно до друго, странно послушни и неподвижни, спуснали ръце до голите си колена край голямо каменно корито; и трите бяха отблъскващо мръсни. Във въздуха се усещаше мирис на влажна пролетна земя и пушек. Реб се усмихна и заговори на децата, но те мълчаха и го гледаха уплашено. Заобиколи фермата и откри жената — пълна и яка, със силни ръце, набраздени от дебели сини вени. Тя никак не реагира, когато й каза, че е Реб Михаел Климрод от Виена, син на метр Йохан Климрод, адвоката. Дебелите й, сплескани в края пръсти продължаваха да лющят царевицата, зърната падаха в котлето, пълно с вода, няколко картофа и ряпа. Изправен над нея, Реб виждаше леко плешивия й череп, върху който потта прилепваше няколкото сивожълтеникави кичура.

— Вие сте работели в къщата на баща ми — каза Реб. — Бих искал да знам какво му се е случило.

Тя го попита защо е дошъл точно при нея. Реб й поясни, че е научил името й от един търговец на дърва на „Шултергасе“, улицата зад чешкото министерство. Тя осмисляше информацията през цялото време, което й бе необходимо, за да олющи двете царевици, да вземе котлето — отказвайки помощта на Реб, — да го занесе в колибата и окачи над огъня. Най-сетне рече:

— Никога не съм работила за някой си господин Климрод.

— Но в къщата му — да — каза Реб. — От септември 1941.

Тя за пръв път вдигна глава и втренчено го погледна:

— Идвате за трите деца, нали?

— Не.

— За тях идвате. Сигурно онази курва пак се е оплаквала. Спи във Виена с американците, дава ми децата си да й ги гледам почти без пари, а иска да се отнасям с тях като с царе.

Лек шум от боси крака. Реб се обърна — трите момченца се бяха появили. Върху скулата на едното имаше синина, а по краката и на трите — белези от удари с камшик.

— Дошъл съм и за тях — рече Реб. — Тя ме помоли да видя как са. А сега моля да отговорите на въпросите ми.

Тя сведе очи и каза злобно:

— Мога да сложа малко сланина в супата.

— Точно за това щях да ви помоля — добави Реб, като се усмихваше и продължаваше да я гледа.

Започна да задава въпроси. Кой я бе наел през септември 1941 като прислужничка в къщата Климрод? Някакъв мъж, който се казва Енке, отговори тя. Този Енке бил ли е собственик на къщата? Не. В такъв случай кой е стоял над Енке и му е давал заповеди? Вече не си спомня името му. Реб се усмихна и поклати глава: „Хайде, хайде…“ Наистина не си спомня, каза тя. Името — не, мъжът — да. Шефът.

— Много висок и много красив мъж. Рус.

— В униформа?

— Есесовска — отговори жената. — Беше най-малкото генерал. Не идваше често.

А през септември 1941 в къщата имаше ли още прислужници, които са работели там от дълго време? От години? Например един старец с побелели коси, наречен Антон?

— Да.

А знае ли тя къде е сега Антон?

— Умря — отговори тя. — Малко преди Коледа миналата година. Сгази го военен камион.

И никой друг от стария персонал? Никой друг. Тя и останалите четирима прислужници били наети по едно и също време. От Енке?

— Да.

Тя откачи парче сланина от таванската греда, отряза един резен и след кратко колебание още един.

— Още едно, моля — рече Реб. — По едно на дете. И струва ми се, че ще изядат още три-четири картофа…

А как е била обзаведена къщата на Климрод в деня, когато за пръв път е влязла в нея? Тя не разбира въпроса. „Обзаведена?“

— Естествено, че беше обзаведена — каза тя, искрено изненадана.

— Картофите, ако обичате — подсети я Реб. — И да не са прекалено малки.

А спомня ли си хилядите книги? Да. А картините? Да. Имаше картини, много, ако онези неща се наричаха картини; а също и разни работи от плат, закачени по стените, да, стенни килими. И статуи.

Реб се размърда. Последният преход между Пайербах и Рейшено бе изчерпал докрай силите му. Страхуваше се, че видимото изтощение може да отслаби позициите му пред жената. Застана на по-тъмно място и за да изглежда още по-висок, вдиша ръце и се хвана за гредата, на която бе окачено осоленото месо.

— В библиотеката, където се намираха всичките книги, имаше малък асансьор. Спомняте ли си?

Тя свърши с беленето на трите допълнителни картофа. Ръката й, която държеше кривия нож с палец в основата на острието, замръзна. Повдигна вежди и се опита да си спомни:

— Онова нещо, което повдига ли? Скрито зад една дъска с разни рисунки отгоре?

„Дъската“ беше крилото на дарохранителницата.

— Да — отговори Реб.

Спомняше си. Дори веднъж случайно го била отворила и се изненадала от машината, за която никой никога не й бил споменавал.

— Кога се случи това?

— Преди Коледа.

— На 1941 ли?

— Да.

— Кога по-точно? През декември?

— Преди.

— Ноември, октомври?

— Ноември.

Няколко седмици слея постъпването й на работа. Пръстите на Реб се свиха около гредата.

— Имаше ли нещо в асансьора?

Тя веднага отговори:

— Кресло на колела.

Мълчание. Ако го беше погледнала в тази минута, сигурно щеше да разбере колко е безсилен, обезоръжен и отчаян. Но тя се мотаеше около котлето, разбутваше жаравата и слагаше дърва. Реб излезе.

След малко извика децата и когато те дойдоха послушно при него, накара ги да се съблекат голи пред коритото, в което течеше тънка струя чиста вода по наклонените издълбани дънери. Започна да ги къпе едно по едно.

— Имате ли сапун?

— А нещо друго не искате ли? — присмя се тя с глас, който показваше, че вече се съвзема.

Почисти раните на децата, доколкото можеше, после ги накара да се облекат. Върна се при жената.

— Кога напуснахте службата във Виена?

— През февруари. В края на месеца.

— А мебелите, книгите, картините бяха ли още там?

Били ги изнесли вечерта вреди заминаването й, каза тя. Три военни камиона, карани от есесовци, пристигнали и взели всичко. Или почти всичко. Следния ден на свой ред дошли виенските вехтошари и взели останалото. Без една маса, прекалено голяма и тежка, за да мине през вратата.

— Енке беше ли там?

— Той даваше заповедите.

— Опишете ми го, ако обичате.

Тя го описа. Беше твърде вероятно това да е един от тримата мъже, които дойдоха в книжарницата на Вагнер, след като го посети.

— А този, когото наричате шефа? Високият и много красив мъж?

Дошъл вечерта с кола със знамение. Казал на Енке: „Отнесете това и това“, наредил на Енке да им даде заплатите и да ги освободи.

— Къде е сега Енке?

Тя вдиша рамене и лоша иронична светлинка проблесна в очите й. Просто трябваше да я блъсне, когато се върна в къщата. Ръцете му се разтрепериха и той обви дините си пръсти около гредата.

— Ами че вие сте момченце — вметна тя. — Защо трябва да се страхувам?

Той се усмихна.

— Но се страхувате — спокойно отвърна Реб. — Погледнете лицето и очите ми и ще видите колко много се страхувате от мен. И с основание се страхувате.

Ръката му се отпусна — държеше крив градинарски нож.

— Ще дойда пак, Ема Дониц. След една седмица или два месеца. Ще се върна да видя как са децата. И ако имат само една следа от камшик, ще ви прережа гърлото и ръцете. Първо ръцете, после гърлото. Разговаряли ли сте с побелелия старец, който се наричаше Антон и бил смазан от военен камион?

Тя втренчено, с ужасени очи гледаше ножа и дори не толкова кривото острие, колкото голямата и протегната към нея ръка на Реб Климрод. Кимна. Прибави:

— Не често. Той не говореше много.

— Знам — съгласи се Реб. — Но може би ви е казал нещо — на вас или на някой от новите прислужници — за Йохан Климрод, баща ми.

Трите момченца влязоха и седнаха на масата с еднакво незабележимо движение, трите погледа се местеха последователно от ножа към уплашеното лице на жената, но сцената като че ли не ги интересуваше. Присъствието, държането, мълчанието, сериозните големи сини очи на малките момченца напомняха за някоя от приказките на германския фолклор, изпълнен с лами и феи.

— Един път — каза Ема Дониц — спомена нещо за някакъв санаториум.

— Където са отвели баща ми в периода между юни и септември 1941?

— Да.

Близо до Линц, добави тя; Антон бил казал друго название, но вече не си го спомняла. Реб извади изпод ризата си генералщабната карта, която бе откраднал от британския генерал. Отне му много време — прочете едно по едно всички названия на картата, включително Маутхаузен, в радиус шестдесет километра около Линц.

… До момента, в който тя каза „да“ — названието беше Хартхайм.

Замъкът Хартхайм.