Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (55)

53.

Към два часа през нощта на 4 срещу 5 май 1980 година Джордж Тарас окончателно стигна до убеждението, че не ще може да затвори очи. Запали лампата за шести път, откакто си бе легнал, зарови се в купищата книги, с които бе наблъскал апартамента в „Плаза“, и измъкна добрия стар Мишел дьо Монтен — същия екземпляр, който някога бе дал на едно по чудо оцеляло момче от лагера Маутхаузен в Австрия. „Кръгът се затваря.“

Хвърли поглед през прозореца, откъдето се виждаше черният под лунната светлина Сентръл Парк, чиито гъсталаци и алеи в момента определено бяха по-несигурни от амазонската джунгла. Разтвори Монтен наслуки. Том III, глава II:

„Аз познавам един обикновен и лишен от блясък живот, което впрочем е едно и също. Цялата морална философия би могла да бъде успешно приложена към един прост и обикновен живот така, както и към един по-съдържателен и по-богат; на всеки човек е свойствено всичко, което е свойствено на човека — изобщо…“

Превод Тодор Чакъров, М. дьо Монтен, „Опити“, т.3, стр. 29, изд. „Наука и изкуство“, София, 1980 г.

Върна се няколко реда назад:

„… Светът не е друго освен едно вечно люлеене. Всичко в него се клатушка непрекъснато: Земята, скалите на Кавказ, египетските пирамиди; люлее се и общо с другите неща, и сам по себе си. Дори постоянното не е друго освен едно по-бавно колебание. Аз не мога да закрепя на едно място моя предмет. Той се движи безпорядъчно, люшкайки се насам-натам, опиянен от самата природа…“

Превод Тодор Чакъров, М. дьо Монтен, „Опити“, т.3, стр. 29, изд. „Наука и изкуство“, София, 1980 г.

„Колко време той чете тази книга, в продължение на колко години я носеше със себе си, преди да ми я върне?“ Тарас застана в средата на стаята и забеляза, че червената лампичка на телефонния апарат свети, което означаваше, че някой го е търсил, но не са го свързали, понеже са сметнали, че спи. Вдиша слушалката и попита кой го е търсил. Казаха му, че господин Дейвид Сетиниац се е обадил само няколко минути преди това, но допускайки, че Тарас може би спи, просто оставил известие, че се е обаждал.

— Свържете ме с него, ако обичате — поръча Тарас на телефонистката.

Сетиниац вдигна слушалката.

— Джордж, не мога да спя. Въртя се като на шиш.

— По едно много странно съвпадение, ученико Сетиниац, и аз съм в същото състояние. Може би е от пролетта. Имам лед и чаши и ако донесете една бутилка…

— Двайсет минути.

Бяха му необходими само петнадесет. Пиха, без да стигат до крайност, успокоени от взаимното си присъствие в нощта. Но все пак с отброяването на часовете свършиха бутилката и проследиха ражданото на деня над пролетния листак в парка. Разговаряха малко, понеже нямаха какво да си кажат освен това, което вече знаеха за себе си или за Реб, а времето, когато скриваха нещо един от друг заради тайните на Краля, бе отминало.

Не се питаха къде може на е сега. Нямаха представа. Преди седмица Тарас помоли да му отнесат изчерпателно тълкуване на собствената му работа на юридическа компилация, която извърши специалният екип от Медисън Авеню. Оттогава нямаше вести. Сетиниац не беше в по-добро положение — не го бе виждал след Екс Ан Прованс.

Но нито единият, нито другият бяха изненадани или пък огорчени. Като направиха сметка, те откриха, че за трийсет и пет години без дванайсет часа, събирайки времето от всичките си срещи с Реб, те общо бяха се виждали сто или сто и двайсет часа. И ако все още можеха да се учудят на нещо, свързано с него, то именно тези часове бяха повлияли върху живота и на двамата. И не само върху техния, а и върху живота на стотици хиляди мъже и жени, чиято съдба бе променил. В това бяха единодушни.

… И още нещо, за което и двамата бяха съгласни — ако се приемеше, че той напълно изчезне, може би още през следващите десет-дванайсет часа създадената от него чудовищна машина щеше да продължи да се върти, произвеждайки съвсем напразно богатства, тъй като Реб изобщо не се интересуваше от тях.

Всъщност не бе изключено посредством така добре усъвършенствания механизъм седемнайсетте милиарда долара през 1980 година и през следващите десетилетия да станат трийсет или четирийсет; или още повече към края на века. Изглеждаше налудничаво, но много вероятно, дори съвсем възможно.

При условие, че системата, създала такова богатство, оцелееше дотогава.

— Ето че започнахме да философстваме — рече Тарас.

— А моментът никак не е подходящ. Време е да се обличаме, ученико Сетиниац. Иначе ще изглеждаме така, че… и сега не изглеждаме кой знае колко добре — продължи Тарас. — Ако сте дори наполовина нервен, колкото съм аз, искрено ви съжалявам.

Той поне имаше убежището на сарказма и иронията. А не можеше да се каже същото за Сетиниац, който беше пребледнял.

 

 

Към девет часа таксито ги остави недалече от входа за интеркофесионалното религиозно събиране. Площадът на Обединените нации бе оживен, но не повече от обикновено. Колите на делегациите с развети знаменца пристигаха една след друга на кръглата площадка.

Първият, когото Сетиниац видя, бе Диего Хаас.

Малкият аржентинец стоеше сам близо до библиотеката „Даг Хамаршелд“, облегнат на една стена, и разглеждаше приближаващата тълпа с блестящите си жълти очи, изразяващи презрение. Сетиниац за малко да не отиде при него, превъзмогвайки антипатията си, за да получи някаква информация. „Но той нищо няма да ми каже. Ако имаше някакво известие за мен или за Джордж, вече щеше да го е предал. Сигурно ни е видял, като пристигнахме, макар и да се прави, че не ни забелязва…“

5 май се очертаваше като истински летен ден въпреки леката мъгла, която се стелеше от Ийст Ривър. Тарас и Сетиниац тръгнаха право към подножието на трийсет и девет етажната кула от стъкло и стомана — творението на Льо Корбюзие.

Но не влязоха в сградата; обърнаха се с лице към площада и зачакаха пред Камбаната на свободата.

— Кога трябва да дойде този Арнолд Балм?

— След двайсет минути. Господи, Дейвид, погледни…

Сетиниац се обърна към гъстата тълпа, посочена от Тарас. Тънкият и елегантен силует на Пол Субиз се открои сред пъстрите африкански делегации. Субиз се усмихваше, но сдържано, почти притеснено — нещо много странно за французина.

Не беше сам — с него се приближаваха Несим Шахадзе и братята Петридис. В следващата минута всички Хора на Краля се появиха едновременно и сплотено, сякаш готови за отпор — лицата им изразяваха едно и също вежливо и напрегнато фалшиво безразличие. Сетиниац произнесе със стиснато гърло:

— Не знаех, че ще дойдете…

Субиз поклати глава:

— Самите ние не знаехме, Дейвид.

Той се усмихна, а интелигентните му очи за пръв път изглеждаха срамежливи.

— По дяволите осмиването.

После на свой ред от тълпата, без да се познават (единствено Сетиниац ги познаваше), се появиха Черните кучета начело с Лернер и Берковичи — безизразни лица, тъжни очи, невероятно еднакви във фанатичното си, потайно старание и като че ли колебаещи се да излязат от анонимността. Чувството, което разтърсваше Сетиниац, още повече се усили: „Значи той е предупредил и тях, за да им съобщи края на историята. Може би ги е събрал или по-вероятно да се е обадил на всеки поотделно.“ Второто обяснение като че ли беше по-вероятно, понеже освен Берковичи и Лернер всичките тези мъже и жени, които Сетиниац в продължение на години бе виждал в кабинета си, се разминаваха като непознати и стояха разпръснати. Общо бяха около трийсетина и само хвърляха бегли погледи около себе си, а никои бяха дошли от Европа, Азия или Африка.

— Ето го Балм — каза Тарас. — В уречения час.

Беше точно девет и половина и вдясно делегатите на почти сто и шестдесет държави вече се отправяха към голямата и хубава сграда с купол, където се провеждаха генералните асамблеи.

— Ще придружа Балм и ще ви чакам вътре — рече Тарас.

Сетиниац кимна, неспособен да произнесе нито дума и едва успяващ да контролира разтрепераните си ръце. Тарас се отдалечи с човека от Карибите, който — подобно на търговски представител — носеше екстравагантното си знаме, сгънато в черен калъф. Почти в същия миг се забеляза някакво оживление около библиотеката „Хамаршелд“. Сетиниац сякаш бе забравил, че делегацията се водеше от Марни Оукс и Трайано да Силва, следвани от Маккензи, Колцеско, Ескаланте, Юнг Сенг и Уве Собиески, Дел Хатауей, Етел и Елиас Вайсман, Морис Еверет и още много други, чиито имена повече или по-малко си спомняше — но всички несъмнено пристигаха от Амазония.

Сега, с наближаването на часа, в който се открива асамблеята, площадът бе вече пълен. Подтикван от неочаквано предчувствие, Сетиниац потърси с поглед Диего Хаас, но малкият аржентинец беше изчезнал или във всеки случай го нямаше на същото място. Неговата изнервеност се превръщаше в нарастваща тревога: „Скоро ще настъпи моментът.“ Вдясно от него Субиз трескаво говореше на френски — просто по навик.

Колата се появи.

После още една.

И на двете имаше зелено знаменце и небесносиният пропуск на Обединените нации.

От първата слязоха четирима яномами, от втората — Реб Климрод и още двама индианци. Сетиниац разпозна Жауа. Всички тръгнаха, начело с Реб, единственият, който носеше обувки, а спътниците му бяха боси, макар и облечени в панталони и платнени ризи.

Тогава се случи нещо необяснимо — сред пълна тишина се образува двойна верига от хора, двойна верига, през която Реб и индианците минаха с непроницаеми лица. Малката група се отправи към сградата на Генералната асамблея и след като представи необходимите документи на охраната, влезе вътре.

— Да тръгваме — каза Субиз.

Той закрачи и всички го последваха.

Сетиниац остана сам, вкаменен, отчаяно питащ се какво изпитва — с вечната му необходимост от разяснение. Най-сетне проумя, че изпитва гордост, необикновена, помитаща всичко пред себе си гордост.

Изведнъж площадът се оказа празен.

Сетиниац дълго време се колебаеше. Не беше сигурен дали иска да присъства на това, което щеше да се случи — а знаеше със сигурност какво ще се случи, — тъжен и печален, и спомена за него щеше да пази до края на дните си. Липсваше му смелост. Най-сетне се реши. Реб беше казал: „Не знам нито руски, нито китайски и съвсем малко арабски. Но ще говоря на английски, френски и испански, които са другите три официални езика. Може би изглежда лекомислено, Дейвид, сигурно е така, но ако съществува някакъв език, който да не посочва никаква националност, именно него щях да използвам.“

Сетиниац се отправи към стаите за симултантен превод. Вратата му отвори Тарас и каза:

— Отчаях се, че няма да дойдете. Време е. Арнолд Балм почти приключва словото си и после е той.

— Аз няма да остана — рече Сетиниац, който най-накрая бе взел решение.

Проницателните очи на Тарас приятелски се вглеждаха в него.

— Не знаех, че сте сантиментален до такава степен.

— Самият аз не го знаех — отговори Сетиниац с дрезгав глас.

Остана на прага на малката стая за преводачите. Те бяха двама, мъж и жена, а пред тях през голямото стъкло се открояваше ярко осветената в жълто огромна зала. Право пред себе си Сетиниац виждаше огряната от множество прожектори трибуна, а зад нея — електронните табла, върху които бяха изписани имената на страните участнички.

 

 

— Сега — каза Тарас…

… в мига, когато в залата Арнолд Балм приключи с краткото си изложение.

Джордж Тарас се наведе напред с ново и допълнително напрежение в тялото и погледа си — с нещо от ненаситната свирепост на Диего Хаас. Няколко ръкопляскания изпратиха оттеглянето на Балм.

И после, сред внезапно настъпилата, но тръпнеща и през микрофоните тишина, Сетиниац видя високия и мършав силует на Реб, който се изкачи на ярко осветената трибуна. Около челото си носеше зелената лента и в един безкраен миг светлите му и замечтани очи обходиха дъгообразните редици с фотьойли.

— Казвам се Реб Михаел Климрод…

Сетиниац отстъпи крачка назад и затвори вратата на стаята. Повървя малко из коридора, после се облегна на стената. Един човек от охраната забеляза пребледнялото му лице и се разтревожи:

— Добре ли сте?

— Да.

Отново закрачи. Слезе до кафенето и си поръча чаша пода. Едва отпи от нея, и му се доповръща. Слей малко излезе.

Издигнало се над стъклата и стоманата на огромната кула, майското слънце осветяваше площада. 5 май.

Преди трийсет години без шест часа той влезе в Маутхаузен. Съвпадението беше прекалено голямо, за да е случайно.

Седна на едно стъпало, без да го е грижа за мнението на околните.

Почувства върху себе си нечий поглед.

Обърна глава — Диего Хаас се намираше на около трийсетина метра с разширени жълти очи и с презрителна усмивка. Двамата бяха почти единствените хора на площада.

Но аржентинецът и не понечи да се приближи, Сетиниац също не помръдна, а само от време на време хвърляше по някой поглед към Хаас, който продължаваше да се усмихва.

 

 

Разбира се, няма никакъв смисъл да се предава това, което Реб Михаел Климрод каза в онзи ден. То е от апотеозите с вкус на пепел, красиви и кратки думи, които вече не принадлежат даже и на този, който ги е произнесъл, и в крайна сметка се превръщат в негов враг, и няма да се намери нито един човек на света, който да ги повтори, нито един няма да си спомня за тях; думите ще си отидат подобно на този, който ги е изрекъл — кратка намеса в разговора с вековете, думи, направени от мълчание, Крал завинаги без държава.

В преводаческата кабина се получи известно объркване, всеки се чудеше какво да прави с този човек, който всъщност въплъщаваше трима с непрекъснатата смяна на езиците. Да, може би първият резултат от речта на Краля бе съвсем лека досада за преводачите — смущение, притеснение, нервен тик, който се предаде на всички делегати, всеобщо брожение, изпълнено с малко скука и страх, но твърде далечен страх, за да бъде действителен.

Когато свърши, за няколко секунди погледът му се отправи към залата, търсейки очи, които да срещнат неговите. Очи сиви като неговите или черни, или сини, очи, които разбират въпроса, очи, които не бягат. Напразно.

Гласуването бе най-бързото в историята на асамблеята. Сто петдесет и четири гласа против исканото на Арнолд Балм за създаване на нова държава. За: нито един. Въздържали се — нито един.

Джордж Тарас плачеше.

Двайсетина минути бяха изминали от началото на мълчаливия сблъсък между Сетиниац и Диего Хаас.

Диего реагира първи, след като погледна часовника си. Отдалечи се от стената, на която се бе облегнал, и се отправи към един от подземните паркинги. Изчезна.

Изминаха пет-шест минути.

Отдясно се забеляза някакво движение. Жауа и останалите индианци излязоха. Веднага се появи една кола, в която се качиха всичките. Колата тутакси се отправи към Източна 48-а улица, а оттам към летище „Дж.Ф.Кенеди“ — Сетиниац бе убеден в това.

… И все още продължаваше да гледа натам, когато Реб се появи. Сам. Сетиниац се изправи, но без никакво друго движение. Както и нищо не каза. Реб бързо закрачи през площада. Стигна до другата кола, зад волана на която се намираше Диего Хаас, преди глутницата от фотографи да излезе от залата и да се спусне по петите му.

Само първите от тях успяха да използват фотоапаратите си и единствените снимки, които получиха, бяха в гръб или в три четвърти. Диего вече бе потеглил със свирещи гуми.

Някой застана до Сетиниац и го заговори. Той даже не обърна глава, разкъсвай от страшна мъка, поразителна и за самия него. Но се владееше и очите му останаха сухи.

 

 

Сетиниац:

„Повече никога не видях Черните кучета. Повече никога не се появиха в кабинета на 58-а улица.

По един или друг начин бях осигурил заместването ми в деня, когато щях да се оттегля. И, разбира се, всички Хора на Краля бяха сторили същото, вземайки необходимите мерки. Машината щеше да продължи да се върти на празни обороти може би завинаги.

Нищо не бе докоснато в Амазония. Но Кралството е без крал, макар и за момента да е оцеляло.

Нямам представа къде е Реб. От 5 май 1980 година изтекоха деветнайсет месеца и двайсет и пет дни. Нито веднъж през това време не се е свързал с мен, както и с Джордж Тарас. Дори отидох да видя онази художничка от Уошингтън Хейтс, който толкова много приличаше на Чармиан Пейдж, но тя знаеше още по-малко от мен. Във всеки случай повече не го бе виждала.

Не мисля, че се е върнал някъде в амазонската джунгла, между Рио Негро и Бранко или още по на север, при гуахарибосите от своята младост. Диего нямаше да го придружи, Диего бе изчезнал; нямаше го в къщата в Ипанема, край плажа на Рио, вече обитавана от други хора, на които имената — Климрод и Хаас не им говореха нищо.

Много трудно ми беше да открия Убалдо Роша. Трябваше да отида до водопадите на Каракараи. Той и Жауа не знаеха нищо и не допускам да са ме излъгали. Бяха много тъжни.

Всъщност не знам дали все още е жив. Тарас е убеден — Джордж Тарас вярва в това, в което има желание да вярва. Според мен всичко е въпрос на време. Онзи ден, три дни преди Коледа, когато бях длъжен да говоря публично, не казах нищо друго освен за несигурността, която изпитвам. Никога не съм бил романтична натура, за което доста са ме упреквали…

Казах това, което мисля.

И докато се намирах пред камерите, много вероятно беше Краля, чието лице толкова малко хора познават, да ме е слушал и гледал със замечтаните си сиви очи някъде по света, сред нас.“