Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (3)

1.

По-късно Краля разказваше, че отворил очи и видял войника. Не разпознал униформата: тя не била на СС, нито пък на Фолкщурм, не приличала и на румънските, италианските или френските части, които през последната година се сражавали на страната на Вермахта. А най-малко можела да бъде на руснак. Вече бил виждал руснаци — или затворници, или убити от оберщурманфюрера^[1] Хошрайнер, готов по всяко време да подобри личния си рекорд от застреляни с куршум в тила мъже, жени или деца. (На 4 май 1945 оберщурманфюрерът бил отбелязал двеста осемдесет и третата си жертва, застреляна с куршум в тила, и искрена тъга се четяла по лицето му, когато съобщил на Реб, че той, Реб, трябвало да бъде неговата официално потвърдена двеста и осемдесет и четвърта жертва, колкото и голямо съжаление да изпитвали и двамата, след като толкова добре си живеели заедно през последните двадесет месеца.)

Кралят разказваше, че всъщност дошъл в съзнание доста време преди идването на войника. Нямал представа колко време. Измъкването било бавно, постепенно и в първата секунда озарено от невероятното откритие, че все още е жив. Едва тогава се появили последователните спомени и го довели до пълно съзнание: най-напред последният ясен спомен, останал в паметта му — този на оберщурманфюрера, чукайки го за последен път в устата, преди да постави дулото на люгера върху тила му; после все още смътното откритие, че е погребан жив, с лице почти докосващо чистия въздух, от който обаче продължавало да го разделя тънък слой пръст. Едва след това се появили болките: в основата на черепа, но тя била тъпа за разлика от хилядите други по раменете, ръцете и дори по корема — навсякъде, докъдето негасената вар го била докоснала. Установил, че може да помръдне само врата и лявата си ръка. Останалите части на тялото му били като зазидани от преплетените голи трупове. Напряко върху него, закривайки го по този начин почти изцяло, се намирал Захарий — четиринадесетгодишният литовец, когото оберщурманфюрерът измъкнал от лагера Гросрозен, за да увеличи харема си от млади момчета.

Раздвижил глава: ръката на Захарий и малко пръст се свлекли, но това било достатъчно — той видял слънцето. Не чул стъпките на войника. В един момент го зърнал гърбом да повръща. Представата му за нещата не била съвсем ясна, нещо не му достигало, за да направи връзката между повръщащия човек в униформа и своето неочаквано изпадане в безсъзнание предния ден (ако наистина е било предния ден) в лагера Маутхаузен от оберщурманфюрера на специалното подразделение. Не допускал, че войникът може да е американец. Просто имал чувството, че новодошлият е от по-различен свят. И само поради това сметнал за разумно да не говори на немски. Избрал сред езиците, които владеел, френския.

Заговорил и мъжът му отвърнал, всъщност продължил да рецитира стихотворението, което Реб несъзнателно започнал, и всичко заприличало на отдавна уговорен сигнал, на разменена парола между двама мъже, които дотогава никога не са се виждали, но били предопределени да се срещнат. Мъжът се приближил до ямата, клекнал, протегнал ръка и го докоснал. Произнесъл няколко неразбираеми думи, но веднага се върнал на френския:

— Ранен ли сте?

— Да — отговорил Реб.

Сега ясно различавал лицето на войника — бил много млад, рус и с големи сини очи. Нещо като златна звезда блестяла върху униформената му риза. Явно, не носел никакво оръжие. Той попитал:

— Французин ли сте?

— Австриец — казал Реб.

След това войникът се опитал да го измъкне, но безуспешно. Само слоят от пръст и сода леко се свлякъл и разкрил бялото тяло на Захарий, чийто гръб и задник били изцяло разядени от негасената вар. „O, God!“^[2]; възкликнал мъжът и отново започнал да повръща. Огромните сиви очи на Реб следели всяко негово движение. На свой ред попитал и той:

— А вие? От каква националност сте?

— Американец — отговорил младият войник.

Повдиганията му престанали. Успял да се изправи и дори да издържи изумителния сив поглед.

— Може би има и други оцелели като вас…

— Не вярвам — отвърнал Реб. — На всички ни изстреляха по един куршум в тила.

Гласът му бил невероятно бавен и спокоен. Лявата му ръка помръднала.

— Сам няма да успеете да ме измъкнете — продължил Реб. — Не съм легнал. Всъщност те ме заровиха почти прав. Има ли някой друг с вас?

— Армията на Съединените щати — казал Дейвид Сетиниац, без изобщо да си дава сметка за гротескния отговор и във всеки случай без никакво намерение за хумор. Спокойствието на събеседника му го смущавало и дори предизвиквало страх. Но колкото и невероятно да му изглеждало всичко това, сторило му се, че открива весела искрица в сивите зеници.

— В такъв случай бихте могли да потърсите помощ. Как се казвате?

— Сетиниац. Дейвид Сетиниац. Баща ми беше французин.

Мълчание. Младши лейтенантът се колебаел.

— Хайде — заповядал Реб Климрод с подчиняваща нежност. — Побързайте, моля ви. Много трудно дишам. Благодаря, че дойдохте. Няма да го забравя.

Сивият поглед притежавал фантастична острота.