Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Roi Vert, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Sindicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)

Издание:

Пол-Лу Сюлицер. Зеленият крал

Френска. Първо издание

ИК „Библиотека 48“, София, 1993

Редактор: Катя Витанова

Коректор: Ана Лазарова

ISBN: 954-8047-16-0

История

  1. — Добавяне

8.

Капитан Елиезер Баразани дължеше званието си на англичаните, заедно, с които бе участвал като командос на САС в Либия. Той пристигна в Австрия към края на май 1945 с ясната и проста задача да набере и организира транспорт от оцелели лагерници, предимно млади мъже и жени, закалени в огъня на крематориумите и готови да се сражават в Палестина. Баразани — нисък, слаб мъж, изключително учтив — бе роден в Палестина.

Той видя Реб Климрод за пръв път на 5 юли 1945, но не му обърна почти никакво внимание. Фамилното име Климрод не беше еврейско и по-важното, момчето (Тарас бе довел Реб от Залцбург пет дни по-рано) се намираше в такова физическо и психическо състояние, че Баразани не можеше и да мисли за неговата емиграция, при това нелегална, в близките седмици, ако не и месеци.

В същия ден представителят на Еврейската бригада имаше предвид двама други кандидати; единият от тях съвсем случайно се казваше Реб, а по фамилия — Бениш. Реб Йоел Бениш — полски евреин, затворен в Маутхаузен през зимата на 1944–1945. Докаран с трите хиляди затворници през февруари от Бухенвалд в лагера на Горна Австрия (сред които са били Симон Визентал и един принц — Радживил), но само хиляда са стигнали живи до крайната цел. През 1945 Бениш е на деветнадесет години.

Беше съсед по легло на Реб Климрод. Той и Баразани дълго разговаряха на идиш. Баразани нищо не си спомняше за болния, който лежеше на метър от него, освен смътното чувство, че всичко, което е казал на Бениш, не е заинтересувало непознатия. Между другото той владееше отлично еврейски и английски, а Баразани имаше доста трудности с идиш и това бе достатъчно да привлече вниманието му.

Йоел Бениш веднага се съгласи с предложението на Баразани и се разбраха, че ще замине незабавно, щом физическото му състояние позволи (два дни преди да влязат танковете на Седма американска армия в Маутхаузен, един есесовец му бе счупил с приклад ханша и бедрената кост и го занесоха в стая, А, блок VI, „блока на смъртта“).

Баразани съобщи, че ще мине отново след две седмици.

Което и направи.

 

 

— Бих искал да говоря с вас.

Думите бяха казани на еврейски. Баразани се обърна и в началото не видя никого. Коридорът на болницата изглеждаше пуст. После забеляза дългия мършав силует, свит в ъгъла до колоната, на две крачки от вратата, през която влезе.

Лицето нищо не му говореше. Погледът обаче го удиви с изключителната си напрегнатост.

— Кой сте вие?

— Реб Михаел Климрод. Съседът по легло на Йоел Бениш.

Еврейският му беше кристалночист, но говореше много бавно и с трудно определим акцент, наподобяващ този на франкофоните. Освен това се колебаеше за някои думи, като човек, който проговаря почти забравен език. Реб като че ли прочете въпроса в очите на Баразани, защото добави:

— Майка ми беше еврейка, Ханна Ицкович от Лвов. Беше в Белзек със сестрите ми. От баща си научих френски, а от майка си — еврейски и идиш. Знам също италиански и малко испански. И уча английски.

Помръдна много бавно дългата си, мършава ръка, до този момент зад гърба му, показа се и корицата на книгата, която държеше: „Autumn Leaves“ от Уитман. Но погледът му не се отместваше, оставаше все така впит в палестинеца с доста обезпокояваща го втренченост.

Първият въпрос, за който се сети малко обърканият Баразани, беше:

— На колко години сте?

— През септември навършвам седемнадесет. На 18-и.

Баразани изпита чувство, което в момента не можеше да определи:

— И какво искате от мен?

— Бих искал да замина с Бениш и другите, ако има такива.

Младостта на Климрод не притесняваше Баразани. За по-голямата част от борците на Eretz Israel — земята на Израел — седемнадесет години бяха достатъчни, поне за нелегалните групи като Иргун или Щерн. Безпокоеше го друго. Имаше предвид опитите британското проникване да осуети масовото преселване; политиците в Лондон най-много се страхуваха от това.

— Бил си в Маутхаузен, така ли?

— Да.

— Ще проверя. Ще проверя и най-малката подробност от това, което казваш.

Сивите очи дори не трепнаха.

— Ще сбъркате, ако не го направите. И не е нужно веднага да ми отговорите. Не бих могъл да взема на сериозно хора, които ме наемат за няколко минути. Пък и аз сега физически не съм готов да замина.

— А кога ще бъдете?

— По същото време, когато и Йоел Бениш. След две седмици.

Баразани направи своето разследване. Срещна се и с хората от Еврейския комитет в Линц, чийто член бе Симон Визентал. Името Климрод не им беше познато. Един-единствен човек си спомняше, че го е виждал в лагера: „Натруфен като жена и придружаващ групата офицери от СС.“

Успя да открие около дузина мъже и жени, които бяха от Лвов и чакаха в Леондинг — никой не беше срещал в Лвов през юни 1941 година някоя си Ханна Ицкович-Климрод с три деца.

Около 20 юли Баразани представи доклада си на своя шеф, Ашер Бен Натан[1], който отговаряше за събирането на австрийските евреи от американската зона. Сподели с него опасенията си:

— Нещо ме притеснява в това момче, а не мога да разбера какво.

— Интелигентен ли е?

— Дали е? Дори имам чувството, че когато разговарям с него, той е възрастният, а аз момче с тригодишно умствено развитие! Сигурно мисли три-четири пъти по-бързо от мен. Дори не успявам да довърша изреченията си. Отговаря, преди да съм задал въпроса.

— Сигурно това ви притеснява — отговори Бен Натан, като се смееше. — И мен би ме притеснило.

Двамата мъже се споразумяха Баразани да се доверява единствено на инстинкта си.

На 30 юли отново отиде при Йоел Бениш и Реб Климрод. Съобщи им решението си: ще заминат заедно през нощта на 6 срещу 7 август.

Всъщност Баразани беше намерил решение, което според него трябваше да уреди всичко. Първоначално Бениш щеше да държи Климрод под око — първата предпазна мярка. Втората — напълно сигурна, — прати известие в Тел Авив, с което специално препоръчваше Реб Климрод на Дов Лазарус.

 

 

Реб протегна ръка на Йоел Бениш, който все още изпитваше затруднение с десния крак и ставата на ханша. Помогна му да се качи в камиона, където вече имаше единадесет мъже и пет жени — от осемнадесет до двадесет и пет години. Цареше пълна тишина. Някой вдигна страничния капак на камиона и го затвори, изтегли брезента в защитен цвят, който веднага прекъсна притока на светлина. Отвън се дочу шептене, след което двигателят заработи и камионът потегли. Беше един часът сутринта, 7 август 1945 година.

За да стигнат до мястото на срещата, Реб и Йоел напуснаха хотела доста преди полунощ. Прекосиха Линц, като заобиколиха центъра, стигнаха до първото сборно място близо до един склад сред пристанищните съоръжения на Дунав. Двама мъже и едно момиче се присъединиха към тях, но уговорката беше да не се движат на групи. Вървяха в горния край на града, по пътя за Свети Флориан. През цялото време Реб Климрод нямаше никаква представа за сборните места, за уречения час, за самоличността на спътниците му, за условията, при които трябваше да се осъществи заминаването.

Не направи никакъв опит да узнае нещо друго и през следващата част на маршрута. От Линц нататък пътуваха повече от четири часа без прекъсване, една от жените тихо припяваше на идиш, но лицето й не се виждаше. Първия път спряха за много малко, колкото да задоволят естествените си нужди. Слънцето изгряваше и освети планини, но Реб не разбра кои са, а камо ли Бениш, който почти нищо не знаеше за Австрия. Един от мъжете обаче каза на полски, че това е Па дьо ла Клам, на север от Бадгащайн. А Бениш тихо се засмя:

— Няма нужда да се напрягате, той знае и полски…

Последваха нови два часа път, през които слънцето на австрийското лято хвърляше ярки петна през пролуките на брезента.

Целият следващ ден, 7 юли, прекараха в една изолирана ферма, недалеч от Игле, разположена по склоновете на Патхеркофел. Потеглиха към единадесет часа през нощта, прекосиха Инсбрук; тогава Реб чу двама души — сигурно войници — да говорят на френски, единият от които имаше силен и провлачен южняшки акцент. После Реб разпозна пътя, по който се движеха — железопътния тунел на Митенвалд и бученето на реката Ин, която много добре познаваше. През лятото на 1938 виенският колеж, където се учеше (с два класа напред от съучениците си), беше организирал екскурзия до Свети Антон.

Помисли, че крайната им цел е Швейцария, но при Ландек камионът зави наляво, остави зад себе си Воралберг и потегли към Пфундс, Наунедерс и Решен Пас. Един час по-късно камионът спря, изсипа човешкия товар, обърна и веднага започна да се спуска. Продължиха пеша под водачеството на младо момче, появило се внезапно от нощта, което им каза на немски да пазят пълна тишина. След може би три часа предпазливо катерене стигнаха до слабо осветена странноприемница. Не влязоха през главния вход, а се изкачиха по стълба, която водеше до широк тиролски балкон на първия етаж. Там вече се намираше друга група от около двадесетина емигранти, които до такава степен пазеха тишина, че дори се бяха събули, за да не ги чуят клиентите от партера…

Те бяха също изключително внимателни клиенти. Един час след пристигането на групата, Реб забеляза през прозореца петнадесетина мъже, някои доста възрастни: В походката на новодошлите и в начина по който се движеха имаше нещо военно въпреки скъпите им цивилни дрехи и куфари. Приближаваха съвсем мълчаливо, но влизането им в приземния етаж предизвика бурни викове — на немски, — които впрочем бързо заглъхнаха.

Персоналът на странноприемницата служеше за връзка две съвсем различни нива, но с великолепна непринуденост.

Йоел се примъкна до Реб:

— И ти ли мислиш това, което аз си мисля?

Реб кимна. Два метра по-надолу, през дъските, се чуваше как хората заемат местата си за нощуване. Ако легнеха по корем, двете момчета можеха да чуят водените шепнешком разговори. За няколко секунди чувство на омраза изкриви фините черти на Йоел Бениш, оцелял с неколцина други от варшавското гето. „Бягащи нацисти!“ Заплака от яростен гняв.

Целият 8 юли премина в това странно и противоестествено съжителство.

И не беше изключено в странноприемницата в Решен Пас да се намират на няколко метра един от друг, хранени от едни и същи гостилничари и водени от едни и същи контрабандисти, хора, оцелели едновременно от Маутхаузен и други лагери, както и техните палачи.

Но не и Ерих Щайер. Дори и Сетиниац смята, че това е невъзможно. Датите не съвпадаха.

Но пътят, разбира се, съвпадаше.

 

 

Следващата нощ преминаха италианската граница. През два часа. Първо есесовците, един подир друг, понеже имаха предимство.

В Италия обоз от камиони без никакво прикритие очакваше Реб Климрод и спътниците му, чийто брой — увеличен от много други групи, минали предишните нощи през Решен Пас и намерили убежище във ферми на италианския склон — сигурно вече надхвърляше стотина души.

Йоел Бениш имаше много весел нрав и удивителната дарба да се смее на всичко. В Маутхаузен хиляди пъти бе рискувал живота си, когато имитираше в двора походката или тиковете на този или онзи пазач. Докато се спускаха от Решен Пас, той не престана да пее или пък с неуважение, граничещо за някои с непристойност, да възкресява някой си Шлоймел, местно величие от родното му село Крешев, близо До Люблин в Полша, който бил равин или нещо подобно.

Но в мига, когато всички видяха камионите и униформите на войници, дори Йоел Бениш остана с отворена уста. Камионите и униформите на войниците несъмнено бяха английски. Разбраха, че това е 412-а кралска транспортна дружина на негово величество. Благодарение на което въпреки жестоката съпротива на Великобритания всички щяха да стигнат до Южна Италия и оттам да потеглят за Ерец Израел.

412-а кралска транспортна дружина не съществуваше. Тя бе плод на трескавото въображение на един мъж — Йехуда Арази, шеф на Мосад[2] в Италия, където бе пристигнал (англичаните упорито го търсеха в Палестина) веднага след съюзническите войски. Именно сред тези войски бяха британските части, в наличния състав на които се намираха разпръснати палестинските евреи.

Измежду които четирима сержанти; единият, Елиаху Коен, наречен Бен Хур, основателят на кибуците в „Палмах“, защитната единица на Хаганах и ядрото на бъдещата израелска армия.

Заедно с четиримата сержанти Арази бе изработил план, който предвиждаше внимателно да се използват материалните ресурси, като различни доставки и всякакви видове хранителни припаси от армията на негово величество. Освен това Арази бе организирал мрежа за непрекъснатото им прехвърляне от Неапол до Анвер през Париж, Марсилия и Атина. Предавателна станция (също открадната) бе инсталирана в един град близо до Мажента, на тридесет километра от Милано; чрез нея се поддържаше връзка с ръководителите на Хаганах в Тел Авив.

В Италия, окупирана, без всъщност да е, Арази имаше камиони, хора, говорещи отлично английски, съответно облечени в подходящата подофицерска униформа… Бе създадено напълно мнимо военно подразделение. С фалшива регистрация и реално място за квартируване — голям гараж в центъра на Милано, съвсем официално реквизиран по този повод от британската армия. Към всичко това — ателие за фалшифициране на заповеди, с които да заблудят Военната полиция и да се изготвят фалшиви документи за транзитните бегълци.

По такъв начин бе създадена 412-а[3].

На 21 август 1945 година група от тридесет и пет нелегални емигранти се качи в Бари на двадесет и пет тонния риболовен кораб „Дален“ (а всъщност „Сириус“), чието истинско крайно пристанище бе Монополи, на около четиридесет километра по на юг от адриатическия бряг.

След седем дни в морето без каквото и да е произшествие първият нелегален следвоенен кораб пусна котва в Цезария[4]. Климрод и Йоел Бениш се намираха на борда.

Бележки

[1] Бъдещ посланик на Израел във Франция. — Б.а.

[2] Мосад Алиах Бет — организация, създадена през 1937 г. в Тел Авив от Хаганах с цел самозащита на еврейските колонии в Палестина. Целта й била да организира с всички средства подсилването на колониите чрез емигранти. Алиах означава „изкачване“ в буквалния смисъл. — Б.а.

[3] Измамата била разкрита от англичаните едва през април 1946 година и то по случайно стечение на обстоятелствата. — Б.а.

[4] Античен римски град в Израел, на петдесетина километра от Тел Авив. — Б.пр.