Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (49)

47.

Тюдор Ангел, лосанджелиският адвокат от румънски произход, който бе Човек на Краля в много сделки, но най-вече в златните мини, умря през юни 1976 година от сърдечен удар, шофирайки колата си по булевард „Каюенга“ в Санта Моника, Калифорния.

Шърли Тарас почина девет дни по-късно, на 28 същия месец, след като повече от десет години се беше борила с рака.

Дейвид Сетиниац научи вестта от Краля.

Той развълнувано попита:

— Кога се случи това?

— Преди три часа.

Гласът на Реб Климрод звучеше странно и на Сетиниац му бе необходимо известно време, за да разбере причината.

— Със самолет ли дойдохте?

— Да. Напуснахме Рио в два часа. Дейвид, отивам направо в Бостън. Искате ли да дойдете с мен?

Тези думи на Реб може би развълнуваха най-много Дейвид Сетиниац. Смъртта на Шърли Тарас, която той познаваше от тридесет години и я обичаше като родна майка, дълбоко го разтърси, въпреки че вестта не го завари неподготвен: още преди четири години лекарите я смятаха за обречена.

Но и друго нещо развълнува Сетиниац — Краля отиваше лично.

„До онзи момент не го бях виждал повече от петнайсет месеца. Съгласно личните му указания предадох на Марни Оукс документите, които трябваше да получи (в тях излагах основните трудности от финансов характер поради тегленето на все по-големите суми). Документите ми бяха върнати три дни по-късно, предадени-лично-строго-поверително от анонимен пратеник на Джетро. Придружени с кратка бележка: «Знам. Направете всичко възможно.» Спомних си как изглеждаше тогава: гол, с ивицата от змийска кожа около челото и дълги до раменете коси сред негостоприемната във висша степен джунгла и въпреки това чувствайки се като у дома си при неграмотните индианци, хранейки се бог знае с какво, но способен винаги да изреди по памет: «Удружена Полиобанка» в Загреб, сметка 583453 АМ 67, не е превела 112 600 долара. Защо? — Р.М.К.“ Или: „Вече поисках изтеглянето на всички капитали от «Тоси Кешаварзи Иран» в Техеран; не е направено докрай. Сторете го, ако обичате — Р.М.К.“

… И ето, сега неочаквано се бе появил само за да придружи приятеля си на погребението на жена му в едно малко гробище някъде из Мейн…

 

 

Джордж Тарас също си спомня.

Смъртта на Шърли настъпи към девет часа сутринта. В известен смисъл това бе облекчение. Повече от шест седмици тя бе почти в безсъзнание, изнемощена от количествата морфин, които не престанаха да й инжектират в огромни дози. В последните дни сигурно не тежеше повече от трийсет килограма и по странна аналогия на паметта Тарас видя под клепачите й признаците от Дахау и Маутхаузен.

Когато всичко свърши, той не заплака и по никакъв друг начин не показа чувствата си. Намеренията му бяха ясни и отдавна уточнени в съзнанието му — нямаше да съобщи за смъртта на никого. Прекалено добре знаеше какво щеше да се случи: бившите му студенти и колеги от Харвард щяха да се втурнат насам, както и многобройните приятели на Шърли от пресата и издателствата. Някои днес вече известни автори, които тя страстно бе поддържала или весело им бе видяла сметката в своите рубрики, щяха да сметнат за свой дълг веднага да дотичат в Нова Англия.

Поколеба се само за един човек — Дейвид Сетиниац.

„Шърли го приемаше като наш син.“ Дори вдигна слушалката, за да му се обади в Ню Йорк, но в последния момент промени решението си. Въпреки унинието и смазващото чувство на самота, което изпитваше — „Защо, по дяволите, та аз знаех, че тя ще умре, впрочем тя вече бе мъртва от шест месеца“, — въпреки състоянието си той все още можеше да бъде саркастичен към себе си, но определено не можеше да си представи, че ще говори по телефона. „Тарас, всеки момент можеш да избухнеш в плач, което ще бъде много глупаво.“

Като противодействие на състоянието си той потъна в непосредствено предстоящите практически неща: нае самолет за катафалката в Бангор; зае се с необходимите формалности за пренасянето на тялото от един щат в друг. Пристигна в Мейн два часа по-рано, отдели други два часа за уточняване на подробностите около погребението, което трябваше да се състои на следващия ден. Към пет часа се прибра в самотната къща, сега по-самотна от всякога, разположена на високия нос между заливите Бей Хил и Пинобекот. И там вече, докато си приготвяше чай, нещо в него се пречупи. Изживя двайсет мъчителни минути, докато успя да се освободи от мисълта за хапчетата в шкафа на банята, обикаляйки празната къща. В крайна сметка изостреното му чувство за смешното надделя — утре госпожа Гаванах щеше да му донесе бисквитите за чай, както правеше три пъти в седмицата, и добрата жена рискуваше да изпадне в шок, ако откриеше, че е преминал в друг свят точно в петък, когато по необясними причини бисквитите бяха най-вкусни.

Излезе. Двата корморана Адолф и Бенито бяха тук, тези двама глупаци, кацнали на понтона, толкова тъжно лишени от хумор, колкото можеше да бъде едно живо същество. Те идваха всяка година и неизменно летуваха тук. Може би не бяха Адолф и Бенито от 40-те години, но със сигурност техни преки потомци. Кои корморани от друго потекло биха могли да имат толкова глупав вид?

— Лично аз — каза бавният и спокоен глас — не си спомням някога да съм виждал животни с по-глупаво изражение.

— Бяхме се споразумели с тях за дългосрочен ипотечен договор — даване под наем за деветдесет и девет години — отговори Тарас. — Подновяван чрез мълчаливо съгласие от двете страни.

Освен присъствието на Реб Михаел Климрод той почувства и нечие друго. Обърна се — на няколко метра зад себе си видя Дейвид. И тогава наистина се разплака.

На следващия ден след погребението, на което присъстваха само тримата, Реб каза, че много би искал да остане ден-два в червената къща.

— „Червена“ е само начин на изразяване, разбира се. Но аз в известна степен се натрапвам.

— Предупреждавам ви, че хъркам — рече Тарас.

— Но не по-малко от ягуара, който си имам за приятел. И мустаците ви не са толкова дълги.

Дейвид Сетиниац си тръгна за Ню Йорк. Останали сами, двамата мъже дълго се разхождаха около къщата. Макар и през юни, въздухът бе хладен и ако все още не валеше, то бе въпрос на минути. Реб потръпна под бялата памучна фланелка.

— Студено ли ви е?

— От смяната на климата е. Ще свикна.

— Или е малария.

— Ние, шаматари, не познаваме маларията.

Но влязоха в къщата и дори запалиха камината. Разговаряха за Монтен, Стирон, Па Кин, Непол, за живопис и маса други неща, но Тарас забеляза, че Реб говореше за всичко друго, но не и за нещата, които пряко го засягаха. Като че ли самата дума „Амазония“ се бе изличила от паметта му. Госпожа Гаванах пристигна с колата си към три и половина и донесе съвсем пресни бисквити. Направи им чай и ги обяви за луди, че седят край огъня при такова хубаво време, може би малко влажно (в момента валеше като из ведро), но то й напомняло за родната Ирландия. Предложи да остане и да приготви вечерята, но Реб й благодари и каза, че той ще се оправи с всичко. Ирландката си тръгна.

— Щял да се оправи с всичко! — възкликна Тарас. — Като че ли аз съм на сто години!

— На седемдесет и пет.

Кабинетът с алени стени се осветяваше само от светлината през прозореца и огъня в камината. Полумракът придаваше вълнуващ израз на мършавото лице на Реб Климрод. „Почти не се е променил от Маутхаузен. Ще си умре непроменен. Шърли често ми казваше, че той е най-привлекателният и най-отдалечен човек, който някога е ходил по земята, и че може би е дошъл от друга планета.“ Тарас попита:

— Реб, как научихте, че тя е починала? Чрез Джетро?

— Няма значение. Освен ако наистина желаете да говорим за това.

— Прав сте — няма значение.

— Разкажете ми за книгата, която пишете.

— Разкажете ми за Амазония.

— Не съм дошъл заради това.

— Много добре знам защо сте дошли. И точно заради това бих искал…

— Не — усмихна се Реб.

Той остави чашата с чай, отиде и взе отнякъде платнената си торба, върна се и извади от нея три-четири бутилки.

— Наистина ли ви се пие този китайски чай?

— От петнайсет години не съм пил водка.

— А аз съм пил може би три пъти през живота си.

Отвориха първата бутилка. Реб започна да разказва, но този път за себе си, за скритото си минало, за Сицилия, където отишъл с Дов Лазарус и който пред очите му убил двама души — Ланген и Де Гроот. И как в същия ден Дов стрелял по чайките край фара на Малабата в Танжер и го карал да убие за отмъщение. Не беше пиян, всъщност едва бе докоснал с устни грузинската водка и със сигурност не алкохолът го караше да си припомня всичко това. За Тарас нещата бяха ясни: „Той никога не можеше да говори за любовта или за приятелството; в това отношение той сякаш изпитваше парализираща го свенливост. Но съм сигурен, че именно това се опитваше да направи, доверявайки ми се толкова много — да изрази приятелството си към мен…“

— Не се опитвайте да ме напиете — заяви Тарас, който до този момент бе изпил сам почти три четвърти от бутилката. — По произход съм грузинец, сиреч почти руснак. В жилите ми тече кавказка и украинска кръв, макар че е американска, по дяволите. И водката ви, въпреки че е грузинска и много хубава, няма да…

— Несим я донесе от Тбилиси.

— Великолепна е.

— Не исках да ви отегчавам с моите истории.

— Не се правете на магаре, ученико Климрод. Много добре знаете, че тези ваши истории ме интересуват и дори вълнуват. Как казахте, че се изрича онзи човек от Нюрнберг, който искал да унищожи триста-четиристотин хиляди нацисти?

— Бюним Аниелевич. Той умря. Един ден се върнал в страните от Източна Европа, но не могъл да си намери своето място и заминал за Израел. Бил убит в Йордания по време на Шестдневната война. Под друго име, разбира се.

Нощта настъпи и към десет часа Реб каза, че е гладен. Тарас се опита да стане, но след няколко крачки стигна до заключението, че къщата, както по всяка вероятност и целият скалист нос в Атлантическия океан, е легнала на дрейф. Така че остана във фотьойла си, като си мислеше, че в момента има най-богатия прислужник на света. Дъждът престана, като по този начин най-малкото успокои океана, който вече почти не се чуваше, или поне не повече от дъха на заспало куче.

Реб поднесе омлет със сланина и босилек. Разделиха си го, поливайки го с водка, вече от втората бутилка, която Джордж Тарас бе наченал.

— Още истории, Реб? Измислете ги, ако трябва.

— Но аз си ги измислям, Джордж, какво друго мислите, че правя?

Започна разказът за преследването в Австрия, посещението при Симон Визентал, хайката между Залцбург и Мъртвите планини чак до езерото Топлиц, чак до смъртта на Дов Лазарус и чак до срещата си с тероризирания мъж, който притежавал четири паспорта с четири различни имена…

— Айхман, давате ли си сметка?

Тарас вече заспиваше. Дори съвсем заспа. Събуди се следобед на другия ден с надебелял език и по пълната тишина в къщата реши, че е сам. Слезе почти тичешком и завари Реб на телефона да говори на португалски, а при следващите си обаждания…

— Направих кафе — рече Реб с длан върху слушалката. — Още е топло. В кухнята.

… на английски, немски, испански и френски. Времето беше отново хубаво, небето безоблачно, подухваше лек ветрец. Излязоха и повървяха малко по песъчливия бряг.

— Сам ли стигнах до леглото си, или вие ме занесохте?

— По малко и от двете в известен смисъл.

Адолф и Бенито стояха на поста си с по-кретенски вид от всякога.

— Реб — неочаквано каза Тарас, — бих искал да участвам.

Срещна сивия поглед и у Тарас се появи същата странна срамежливост, изпитана преди трийсет и една години в Маутхаузен. Но продължи:

— Не съм чак толкова стар. И вие отлично знаете за какво говоря — за битката, която рано или късно ще започнете или ще трябва да започнете… Това е единственият неизяснен за мен въпрос — дали вие ще я започнете, или ще бъдете принуден. Склонен съм на първия вариант.

Реб се наведе, взе едно морско камъче и го хвърли. Камъкът падна върху водата между двата корморана, които го подминаха с величествено презрение.

— Сигурен ли сте, че те са живи?

— Напълно. Както и аз.

Реб си събу обувките и нагази във водата, без да обръща внимание, че долната част на платнените му панталони се намокри. Поклати глава.

— Все още не съм решил — каза той. — Засега хората от Бразилия не ме закачат. Както и тези от Каракас и Богота.

— Няма да продължава все така и вие го знаете.

Мълчание.

Реб съблече фланелката си, отпусна се много спокойно във водата и се потопи до лицето — само очите му останаха широко отворени, много широко, малко като на удавник. Тарас седна на любимата си скала.

— Реб, не ме оставяйте извън играта, моля ви. Моля ви.

Плувайки, Реб изчезна под водата и изтекоха две безкрайни минути, преди отново да се появи. Изкачи се на скалата, съблече се изцяло, изстиска мокрите дрехи и отново ги облече.

— Джордж, вие сте ходили там само веднъж.

— Изпитвам ужас от горещината. И ви предлагам услугите си не като дървосекач.

Отново мълчание. Реб завърза кецовете си. Но внезапно спря, с поглед, като че ли насочен вътре в себе си.

— Казах ви, че все още не съм решил. Наистина е така. Бих могъл да продължа да живея както досега, да оставя нещата в сегашното им състояние.

— Колко дружества използвахте този път?

— Сто и единайсет.

— Като нищо официално не ги свързва едно с друго?

— Нищо.

— Съществува ли риск макар и минимален някой някога да разкрие, че вие сте единственият и истински собственик?

— Не ми се вярва.

Тарас размишляваше. Най-сетне каза:

— Прав сте. Наистина бихте могли да продължите да живеете по същия начин, както казахте. В най-лошия случай биха могли да упрекнат за едно или друго някое от вашите сто и единайсет дружества, но предполагам, че всяко от тях разполага със собствена глутница един от друг по-известни адвокати. И май си спомням, че няколко от вашите собствени хора се намират в самите правителства. Нямаше ли даже един, който е личен съветник на бразилския президент?

Реб се усмихна:

— Да.

— Единствената истинска опасност — продължи Тарас — би била някоя революция от типа на кубинската в Бразилия, Венецуела или Колумбия. Но по принцип е малко вероятно, поне за следващите двайсет години. А освен това винаги съществуват приятели на небето, било то и червено. Все още ли имате великолепни отношения с хората от Кремъл?

— Все още.

— Чрез посредничеството на Пол, Несим, американския колекционер на картини и онзи французин с груб акцент?

— Да. И чрез други.

Тарас успя дори да се засмее:

— Господи, Реб, вие сам по себе си сте многонационален. Какво говоря, многонационален! Вие сте множество пъти многонационален! Вероятно бихте могли да купите „Дженеръл Мотърс“ иди „Ексън“. Или и двете. Така ли е?

— Никога не съм мислил по този въпрос.

Тръгнаха един до друг обратно към къщата.

— Реб, много е просто — всъщност вие трябва да решите. Ако продължавате да мълчите, да пазите анонимността си, нищо няма да се получи, нищо съществено.

Влязоха и къщата.

— Но знам, че нещата няма да се развият така — рече Тарас.

— Няма ли?

— Не. Вие сам го казахте: „Все още не съм решил.“ Значи мислите по въпроса. И зная, че ще го направите. Мисля, че вие ще започнете битката. Вие създадохте държава, а го знаем шепа хора. Задължително ще дойде моментът, когато ще проговорите. И когато този момент настъпи, мога — мисля, че мога — да ви помогна. В последно време доста мислих. Както и вие, предполагам.

Реб се усмихна с непроницаем поглед.

— Елате — каза Тарас.

Отиде до бюрото. Върху него книгите и бележките бяха натрупани в безпорядък, от който Сетиниац би се ужасил.

— Снощи — продължи Тарас, — преди така позорно да ме напиете, ми зададохте въпрос, на който не отговорих. Помолихте ме да ви разкажа за книгата, която пиша…

Той взе една капка и я разтвори.

В нея имаше само един лист.

— Всичко е тук, Реб. Съмнявам се, че някога ще бъде публикувано. Но въпреки това го завърших. Всичко е тук. Мога да ви го прочета, ако желаете.

— Буквално изгарям от нетърпение — отговори Реб усмихнат.

— Първо заглавието: „За пълната глупост от легитимността на държавите“ от Джордж Тарас. Сега текстът. Ето първата глава. Впрочем друга няма. Първата и последната глава гласи следното:

„Принципите за легитимността на държавите е странно и напълно безсмислено понятие. Няма никаква обосновка за юридическо основание. В основата на създаването на всяка държава съществува исторически факт, че в определен момент някое племе е разполагало с по-големи каменни брадви от съседното, благодарение на които го е унищожило. Следователно по категоричен начин става ясно, че нито една от сегашните държави няма и най-малкото право на съществуване от юридическа гледна точка.“

— Това е всичко, Реб. Намирам заключението си за напълно задоволително.

— Бих желал да прочета няколко книги по въпроса.

— „General Principles of International Law“ от сър Джералд Фицморис; „The International Society as a Legal Socictuy“ от Мослер; „Принципи на международното обществено право“ от Пол Гугенхайм; „Устав на мирното право“ от Кавалиери; „Трактат за човешките права“ от Ределоб; общите курсове, публикувани от Академията по международно право в Хага; „American Jurnal of International Law“ — ние му казваме A.J.I.L. така както казваме G.J.B.I.L. за „German Jearbook“, J.W.T.L. за „Jurnal of World Trade Law“, R.S.A. за „Сборник от помирителни присъди на ООН“… и, разбира се, мога да ви цитирам още Уестлейк, Уийтън, Рено, Алварес с изключителното му „Международно американско право“… И Тункин, който е руснак, Жименес де Арешага от Монтевидео, „Ведрос & Сима“, появил се съвсем наскоро и от който още нямам екземпляр, но бих могъл да получа… Без да говоря за О’Конъл, Келсен, Фон дер Хейд, Шварценберг, Браунли, за…

— Поемете си дъх…

— Ще ви трябват много години, Реб. Дори за вас, който чете със скоростта на светлината.

Тарас докосна една купчина сред стотици други, която се срути.

— Много от това, което ви е необходимо, се намира тук, Реб, ще трябва да се доверите на някого.

— На вас.

— На мен например. На мен и на всички юристи, които ще успеем да съберем, от всякакви националности, разбира се. Дори бих могъл да ви осигуря един автентичен руснак, гарантирано червендалест, който даже не е дисидент, макар че си тежи на мястото и има достъп до Кремъл, но иначе живее в Лондон и Финландия. Ще влезе в екипа и ще си мълчи, честна Тарасова дума.

— И какво ще прави този екип?

— Каквото вие искате да прави, Реб — опитайте се да докажете, че създадената от вас държава може и трябва да съществува, има това право, така както вие сте я замислили.

Сивите очи се разшириха още малко.

— Нима съм достатъчно луд, за да го направя, Джордж?

— Мисля, че сте много по-луд, Реб.

А Джордж си мислеше: „В крайна сметка у мен има нещо от един Диего Хаас. Като че ли и единият, и другият сме били създадени на този свят, за да подтикваме Реб Михаел Климрод да осъществи мисията си…“ Но в следващия миг се усети — това означаваше да придава на себе си и на Диего прекалено голямо значение. Внимателно продължи:

— Реб, аз вече съм на седемдесет и пет години. Не искам подаяние от вас само защото вече съм сам или в името на приятелството, което може би изпитвате към мен. Наистина мога да създам такъв екип и да го държа в готовност до момента, когато решите, че трябва да се намеси.

Мълчание. После Реб каза:

— Бих искал да отидете на самото място. Поне още веднъж. Единственото ви посещение беше през 1964 година.

— 1965.

— 1964 — каза Реб и се усмихна. — 23 ноември 1964. Искате ли да се басираме?

— Велики боже, не — рече Тарас. — Прекалено добре познавам вашата памет. Способен сте да ми опишете как съм бил облечен през онзи ден.

— Бял костюм, зелена вратовръзка, кърпичка в джобчето и сламена шапка, която порази Жауа и синовете му. Още се смеят, като си спомнят за нея. Джордж, бих искал да дойдете следващата година. Да речем, през февруари. Тогава може би ще вали по-малко.

— Ще дойда. Ако съм все още жив, разбира се.

— Ако умрете, никога няма да ви го простя.

Мина известно време. Погледът му ставаше сякаш по-дълбок.

— Наистина ли може да се изгради солидна аргументация?

— Държавата е същност, която притежава територия, население и правителство. Която освен това е суверенна и независима и като такава не е подчинена на никоя друга държава и на никоя друга същност, но в същото време е пряко зависима от международното право. Само това като материя е достатъчно за поколения юристи, които да се избиват помежду си в продължение на петстотин години.

— Вероятно няма да чакам толкова дълго.

— Реб, но наименованието „международно право“ няма никакво сериозно основание. Превод е от „International law“, израз, използван за пръв път от някой си Бентхам преди около двеста години. А Бентхам сигурно го е измислил по време на алкохолна криза. Преди него то не е съществувало. Говорело се е за jus inter gentes, латинска формулировка, приета от друг един чудак на име Виториа през 1500 и някоя си година. През 1720 година французинът Агесо превежда jus inter gentes с „право между нациите“. Което е доста надуто и най-вече идиотско, когато човек знае малко латински. Добрият Агесо вече е работил за господаря си и за Франция, по онова време в пълна империалистическа експанзия. А англосаксонските юристи, също толкова загрижени да оправдаят националните завоевания и да им измислят някакъв претекст, побързали да го подкрепят. Така че когато добрият стар Кант излага проекта си за постоянния мир…

— Джордж?

— … за постоянния мир, публикуван през 1795 година, той заменил думата „нации“ с „държави“, международното право…

— Джордж?

Мълчание.

— Така мога да продължа още сто четиридесет и три часа — каза Тарас. — Най-малко.

— Територия, население и правителство.

— Имате територията и както изглежда — населението. Сложете Жауа за министър-председател или президент, както на него или на вас ви харесва. Никой не би могъл да оспорва правата му на първи човек в държавата, освен ако се върне във времето, когато континентите още са се премествали, и преди образуването на Беринговия проток, когато американските индианци са били още азиатци. Що се отнася до територията, естествено, ще трябва да разкриете пред света, че сто и единайсетте дружества представляват парчета от една и съща мозайка, съставена от вас самия. Което пък ще означава, но за това сигурно сте мислили преди мен и може би то е причината за колебанието ви, да разкриете всичко, каквото сте създали досега, Реб, и не само в Амазонията. Всичко. Тогава целият свят ще научи — и от изненада ще падне на задника си, — че съществува някой си Реб Михаел Климрод.

Реб стоеше с гръб към него.

— Дяволски висока цена, Реб. Ще трябва да излезете от сянката. В известна степен това ще е равно на самоубийство. След толкова много години…

Реб мълчеше и не помръдваше.

— Реб, най-невероятното е, че аз съм убеден, че вие ще го направите, каквато и да е цената. Не защото аз съм ви говорил. Нито за миг не вярвам, че бих могъл да ви повлияя. От колко време тази мисъл се върти в главата ви?

— От години — много спокойно отговори Реб. — В известен смисъл.

Обърна се с лице към Тарас.

— Наистина ли искате да се заемете с тази работа?

— Сигурно няма нищо друго на света, което да желая по-силно — отговори Джордж Тарас с почти свирепа решителност. И веднага добави: — И със сигурност не защото се оказах сам. Реб, искам да се заема с тази работа, защото искрено вярвам, доколкото ми е възможно, че аз съм най-подходящият човек. Познавам ви малко…

— Доста добре — изрече Реб усмихнато. — В момента го доказвате.

— Мога да я свърша, Реб. Вече съм мислил за няколко души. Пет или шест. Поне в началото. Впоследствие ще увеличим екипа, когато докрай изстискаме мозъците си. Плюс документалисти. Познавам една великолепна жена, която би могла да сформира екип. Ще се заемем с цялото международно законодателство и ще го минем под луна. Реб, откакто свят светува, в същия този свят няма нито една държава, която да е легитимна. Законността не съществува — тя е едно измамничество. „Ubi socictas ibi jus“: „Където съществува общество, там се ражда правото.“ Празни приказки. Думи. В такива случаи ние, юристите, боядисваме празното в различни цветове и после твърдим, че сме издигнали стени. А останалите хора се правят, че ни вярват, понеже като Агесо леем песента на кралете. Вижте, точно до лявото ви рамо е книгата на Хол. Отворете я и прочетете страница 127, мисля: „Една държава може да придобие територия с едностранно действие по собствена инициатива чрез окупация, чрез преотстъпване от страна на друга държава или заедно с някоя общност, или с отделен индивид чрез дарение, чрез давност в резултат на изтичане на време или чрез увеличаване на територията, дължащо се на природни действия…“

Цитирам по памет. Реб, нали чухте: „едностранно действие по собствена инициатива…“ Това не е нищо друго освен описанието на кражба, на завоевание чрез насилие, на ограбване. Законност, суверенитет и ужасяващият фарс на светейшото право — колкото щете цветове, имащи за единствена цел украсяване на войните, властването, налаганите или понасяните договори или пък договори, произтичащи от равновесието, установено между двама еднакво страхливи и изтощени противници. Белгия се е родила от свирепия антагонизъм между Франция и Обединеното кралство, а последните две нации са продукт на последователни неприятелски нашествия; африканските страни са извадени от дяволски разпокъсани парчета, които само по една случайност отговарят на коренните етнически групи, а какво да кажем за Южна, Централна и дори за Северна Америка: какво щеше да стане, ако испанците, завоеватели на Мексико, при Алмо не бяха отмъкнали кокала на англичаните, завоеватели на сегашните Съединени щати? И какво е СССР, ако не империя на руснаците, на тези между Балтика и Украйна, които стигнаха с големите си лапи чак до Япония, Монголия, Афганистан, Китай, да не продължавам, без да споменавам за казаците, които руснаците от трийсет години весело изтребват, или за мургавите кубинци, които им служат за Гурки^[1], или за сенегалските стрелци? Къде е светейшото право на турците, които след завоюване на стените в Централна Азия стигнаха чак до Средиземно море и които решиха арменския проблем почти по същия начин, както ние решихме проблема с нашите индианци? Колко време окупация е нужна, за да стане човек коренен жител? Срещал съм в Мексико, Алжир и Виетнам хора, които се възмущават, че са били колонизирани, но Гонсалес от Мексико Сити произлиза по права линия от кастилските или араганските прадеди, Мохамед от Тизи Узу^[2] е дошъл от Арабия, за да прекръсти с удари по главата берберите, обитаващи преди него тази територия, като самите те имат във вените си малко висготска или Аллах знае каква кръв, а Нгуен Не Знам Кой си от делтата на Меконг е произлязъл от чамси^[3] или някакви други кхмери, предишни обитатели на мястото. Човек не може да ги изброи всичките. Светейшо право! Просто ще се спукам от смях. Милиарди неща могат да се кажат по този въпрос.

— Напълно достатъчно е, лекцията беше изчерпателна — каза Реб Климрод на френски.

— Реб, не съществува и никога няма да съществува никаква теория, никакво правило. Тази година например ще откажат признаването на Транскай и не без известни основания впрочем, защото има съмнения относно истинската й независимост по отношение на Южна Африка; но кой някога е дискутирал факта, че в Организацията на обединените нации Съветският съюз разполага с три гласа: на Русия, Украйна и Белорусия? Кой, по дяволите, би твърдял, че Белорусия е независима?

— Така че?

— Така че още милиарди неща има за казване, Реб, случаят може да се пледира. При условие че намерите трибуна и си направите харакири или най-малко пожертвате абсолютното си инкогнито, което е като ваша втора кожа. Реб?

— Да.

— Бихте ли могли да произведете една или няколко атомни бомби?

— Да.

— Наистина ли притежавате средствата?

— Да.

— Мислили ли сте за такова нещо?

— Естествено, че няма да я произведа, но съм мислил. Да кажем, нещо като интелектуална игра, чисто умозрително.

— Това е другото решение, сигурно го знаете. Обявете война на Бразилия, Колумбия и Венецуела; направете така, че двамата сегашни Кръстници на световната Велика мафия — имам предвид Съединените щати и Съветския съюз — да имат някаква облага, да се хванат за оръжието и…

— Втора Катанга^[4]?

— Сравнението изобщо не ви облагодетелства. Така наречените катанги защитаваха колониални придобивки, докато вие създадохте държава, тръгвайки от нулата. Освен това сте безкрайно по-хитър от тези, които измислиха Чомбе. Но вие също няма да го направите.

— Няма.

— Точно от това се страхувах — саркастично въздъхна Тарас, както в най-добрите си дни. — Жалко: а трябваше само една хубава война, едно красиво клане и голяма кървава баня, за да се създаде неоспорима „юридическа“ държава — обърнете внимание на кавичките.

Видя, че Реб взема торбата си и се готви да тръгва. Но неизбежното му отпътуване никак не го натъжи, за разлика от вчера, когато би могло да го смаже, съзнавайки още по-болезнено новата си самота. „Ще каже «да», вече каза «да» и аз ще дам тази битка…“

— Естествено, добре знаете какъв тип досие бих искал да изготвите.

— Свобода на личната инициатива и творчество, приоритет на индивида пред държавата, несъответността на всички сегашни системи, на всички, необходимостта от нов опит, имащ стойността на примера, изобличаването на всички цинизми, на всички „изми“. В този свят от двеста и повече държави съществуват двайсет, които могат да се нарекат горе-долу свободни. Но една страна никога не е „горе-долу свободна“, както една жена никога не е „горе-долу бременна“. Друго нещо, Реб?

— Засега това е достатъчно.

Реб се отправи към вратата. Тарас знаеше, че някъде невидим, но непреходно присъстващ, Диего Хаас го чака.

— Започвам веднага — каза Тарас. — Не, моля ви, не ми говорете за пари. С това, което ми дадохте през всичките тези години, бих могъл да наема шестстотин от най-висококвалифицираните юристи; банкерът ми смята, че се занимавам с контрабанда на наркотици. А за семинарите бих могъл да ангажирам Версай. Реб? Не ме попитахте какви са шансовете ви да бъдете разбран, когато настъпи денят…

— Знам отговора. Както и вие.

— Никакви — рече Тарас. — Абсолютно и безвъзвратно никакви. Но кой някога се е нахвърлял срещу вятърни мелници от такъв мащаб?