Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (51)

49.

Сетиниац:

„В светлината на това, което се случи впоследствие, естествено, че се ядосвам на себе си. Но фактите са следните: 1977 и 1978 бяха годините, когато би могло да се каже, че опозицията ми към Реб бе най-силна. През януари 1977 направих едно пътуване до Амазония, което се оказа, че е предшествано с един месец от това на Джордж Тарас. Но аз дълго време не знаех за посещенията на Джордж, той ми каза за тях по-късно. По онова време нямах и най-малка представа какви са замислите в сградата на Медисън Авеню и смятах Тарас повече или по-малко изтеглен от работа. Името му не се появяваше в нито една от операциите, които водеха Ник и Тони Петридис, а само във връзка с онези фондации, в които Роджър Дън и други, като калифорниеца Жюбал Уайн, приемника на Тюдор Ангел, изливаха почти цялата печалба на съответните дружества.

Много добре си спомням посещението, което Етел и Елиас Вайсман ми направиха. Техните въпроси ме накараха да изляза от кожата си. Но поводът за избухването ми не беше този, който мислеха. Те смятаха, че подскачам от възмущение, защото се съмняват в искреността на Реб. (Казано между другото, те ме посетиха около пет месеца по-късно и ми съобщиха, че са се срещнали с Реб и той «уредил всичко». Нищо не ги запитах, но само от начина, по който ме гледаха, по който разглеждаха кабинетите ми, разбрах, че Реб вероятно им е казал всичко — за себе си и за моята организация. Във всеки случай те не ни създадоха повече никакви трудности до края и всъщност по онова време станаха Хора на Краля, почти толкова добре запознати с тайните му, колкото Тарас и аз.)

Но всъщност те се заблуждаваха относно причините за гнева ми — за да бъда толкова ядосан, причините бяха други, много по-сериозни от обикновено възмущение.

Пътуването ми през януари 1977 година нямаше друга цел, освен да се опитам да си изясним нещата — тези между Реб и мен…“

— Разполагам с цифри, Реб. Тегленията, които извършвате през последните години, поставят по-голямата част от предприятията ви в опасност. Помощниците ми и аз сме принудени да извършваме странни акробатически изпълнения.

— Дейвид, работата, която вършите, във всяко отношение е забележителна.

— Не съм дошъл, за да получавам комплименти. Преди три дни Ник беше в кабинета ми. Няма нито един долар в касите на либерийските и панамските си дружества, затънали са до гуша в дългове. Миналата седмица Роджър Дън ми каза абсолютно същото. И Уайн, макар и да не е от калибъра на Тюдор Ангел, има огромни проблеми в Калифорния. Несим не е човек, който се оплаква, но достатъчно е да се проследят сделките му на финансовите пазари, за да си дадем сметка: и на него му свършват патроните. Ако не беше операцията му с руснаците и страните от Източна Европа, сега щеше да е без работа. Същото се отнася за Пол Субиз и Сантана, като последният направо се е побъркал от рисковете, които го карате да поема в Далас. Дори Ханг се обади — последната му сделка с китайците от Пекин е била на загуба и понеже Ханг не е пълен идиот, стигнах до заключението, че е действал по ваша заповед с единствената цел да ви достави налични пари. Да не би да се лъжа?

— Не.

— Ако не бяха капиталите, които получаваме от казината, вашите двеста и няколко хотела щяха още преди две години да фалират — прекалено много ги използвахте, а не им оставихте време да се съвземат; Етел Корт също не е от хората, дето циврят, но има дяволски много грижи и се пита на какво разчитате. Във всеки случай дори и парите от хазарта в скоро време няма да стигат. До една година, ако не и по-рано те изобщо няма да са достатъчни. Досега заемахме само от собствените, си банки, има деветстотин и дванайсет сделки с текущ кредит и заинтересованите предприятия повече няма да ви правят подаръци.

Час преди това огромният „Сикорски“ бе оставил Дейвид Сетиниац край брега на голяма река с почти черни води. Дори гигантската машина не бе в състояние да накара шаматари да потрепнат, измежду които Реб се появи подобно на титан. Индианците се занимаваха с устройството на бивака и Сетиниац, когото цялата тая джунгла докарваше едва ли не до физическо страдание, се питаше как сред този зелен океан Убалдо Роша успя веднага да открие Климрод.

— Ние ще закусим — каза Реб.

Погледът му буквално се вдълба в очите и лицето на Сетиниац.

— Ще закусите ли с нас, Дейвид? Не се чувствайте задължен. Приятелите ми няма да се шокират, ако разделите сандвичите с пилотите.

— Това, което е добро за вас, е добро и за мен — отговори Сетиниац със спотаен гняв. — И мога да ви дам оставката си, когато пожелаете.

— Пак ще поговорим, Дейвид.

Гласът звучеше с онова вежливо спокойствие, понякога толкова отчайващо — както и в момента. До такава степен, че Сетиниац разсеяно проследи приготовленията на яденето. Индианците разтърсиха няколко дървета, събраха падналите от тях гъсеници, обелиха ги, разтвориха ги с нокът или със зъби, увиха ги в листа и ги сложиха да се варят.

— Дейвид, исках страшно много от вас и се надявам, че ще приемете извиненията ми. В последните години наистина затруднявах задачата ви. Нека да уредим проблемите веднага — вземете всички мерки, за да излезе „Жауа“ на борсовия пазар. Операцията трябва да донесе около два милиарда долара. Тези червеи се наричат мана. Опитайте, ще видите: сладки са и много хранителни…

От изненада гласът на Сетиниац секна. Но много бързо се съвзе и си помисли: „Това е истинска лудост — намирам се сред девствена джунгла и говоря за милиарди долари с един гол човек, който ме кара да ям гъсеници!“

— Всичко ли да продавам?

— Както прецените, Дейвид. Или котирайте само част от дружествата. Колкото е необходимо за уравновесяването на сметките.

— Свързаните с „Жауа“ дружества са повече от триста.

— Мога да ви ги изброя — спокойно каза Реб.

Сетиниац почувства как малко по малко гневът го обзема, а той изобщо не бе свикнал с толкова бурни чувства.

За момент го отдаде на обстановката, с която въобще не можеше да свикне.

— Реб, вие изхарчихте повече от шест милиарда долара… за това…

Жестът му включваше индианците, поляната, „Сикорски“ и целия свят, създаден насред Амазония.

— Продължавайте, Дейвид.

— Докъде смятате да стигнете? Един ден ми казахте, че първите земи сте купили чрез Убалдо Роша с единствената цел да направите индианците законни собственици. Спомняте ли си?

— Не забравям нищо и вие го знаете — отговори спокойният глас.

— Знам — вие сте непогрешим. Но заради земята, която твърдите, че сте купили за вашите приятели индианци, вие опустошихте джунглата, отсякохте дърветата, разрушихте естествената среда на тези хора, за които твърдите, че искате да ги защитавате.

Сивите очи оставаха вперени в него, напълно непроницаеми. Но Сетиниац изпитваше нещо като опияняваща ярост. Той продължи:

— Президент на ФУНАИ — Фондацията за индианци — е някой си генерал Бандейра де Мело, или е бил, вече не си спомням. Във всеки случай той е или е бил човекът, официално натоварен да „зачита индианския народ и неговите институции“ и да му гарантира, продължавам цитата, „изключителната собственост върху земите им и природните ресурси“. Така ли е, или се лъжа?

— Не се лъжете.

— Преведоха ми една от неговите декларации, пак цитирам: „Да се закрилят индианците срещу трудностите на националното развитие.“ Спомняте ли си това изречение, Реб?

— Да.

— Съвсем спокойно бихте могли да го кажете и вие. Само че от вашата уста някои думи несъмнено щяха да бъдат променени. Например щеше да звучи така: „Ще се грижа за приятелството или любовта ми към индианците и ще ги закрилям от трудностите при развитието на държавата, която създавам в момента или която вече създадох.“

Никаква реакция. Реб просто не помръдваше — седнал на петите си, отпуснал големите си ръце, той продължаваше да наблюдава Сетиниац, но като че ли не го виждаше. Около двамата мъже индианците говореха на своя език и се смееха. Жените влязоха да се изкъпят в реката, протягайки се, с мелодичен смях. Някои от тях бяха много млади и дори в очите на Сетиниац — с великолепни голи и гладки тела, а розовите устни под корема им ясно се виждаха. Трайано да Силва беше разказал на Сетиниац, че в съвкупляването индианците също се различавали от останалите хора — проникнал в жената, мъжът повече не мърдал, избягвал всякакво движение на таза; жената трябвало да направи останалото чрез бавни вътрешни движения (които младите момичета научавали още преди пубертета), с невидими движения; така че любовният акт, започнал на здрачаване, в най-добрия случай трябвало да свърши призори…

— Нищо не оттеглям от това, което казах — продължи Сетиниац с глух глас.

— Понеже наистина го мислите.

— Мисля го.

— Ваше право е, Дейвид.

— Както и мисля, че това, което правите тук, в Амазония, е лишено от мисъл. Господи, започнах да работя за вас през 1951 година, преди двайсет и шест години, без нито за миг да съм чувствал, че аз искам да го правя. Сякаш бях погълнат от някаква вълна и вече повече от четвърт век не върша нищо друго, освен да се опитам да изплувам. Несъмнено вие сте гений, може би виждате неща, които аз не виждам. Аз съм един обикновен човек. Уморен. На петдесет и четири години. За да ви следвам във всичко, ми трябва сляпата вяра на фанатик. Джордж Тарас успява. Аз не. Не съм способен. Имам нужда да разбирам. Натрупахте невъобразимо богатство, без никога да излезете на преден план, и аз ви помогнах за него, доколкото можах. Благодарение на вас сега съм толкова богат, колкото никога през живота си не съм мислил, че ще бъда. Но не разбирам какво става днес, нито какво искате да постигнете. Опитах се да ви бъда приятел и понякога ми се струваше, че успявам. Сега вече не знам. Даже не знам дали имам желание да си подам оставката или не.

— Бих предпочел да не го правите — много тихо каза Реб.

— Ако го сторя, всичко ще си остане така, както е било. Взел съм необходимите мерки; оттеглянето ми в случай на нужда да бъде при условия, които ви задоволяват. Дали ще умра, или ще си отида — сделките ви няма да пострадат. Чудовищната машина, която построихте…

— Построихме я заедно, Дейвид.

— Може би да. В много малка степен може би и аз съм изиграл някаква роля. Но каквото и да стане, тя ще продължи да работи при всякакви обстоятелства. Дори съм убеден, че ще продължи да го прави и без вас.

Отговор не последва. Именно това мълчание, което в момента си обясни като безразличие, най-много нарани Сетиниац. „Какво друго можех да очаквам? Той е неспособен на човешки чувства и с течение на годините става все по-луд.“

Вярно е, че от 1977 година насам Сетиниац създаде свой собствен генерален щаб на Източна 58-а улица. По такъв начин, че всичко да функционира и без него. Природното му благоразумие, старателността му, честността му и — независимо какво мислеше за себе си — изключителните му организаторски качества го накараха още в началото, през 50-те години, да вземе подобни мерки. В голямата си прецизност бе стигнал дотам, че в кабинетите си въведе система за непропускаемите дружества, толкова добре развита от Климрод; раздели сделките на Краля на осем отдела, независими един от друг, и единствено паметта на компютрите можеше да направи връзката между тях. През 1952 година той предложи на Реб да постави на сигурно място всички важни документи — включително и многобройните тръстови актове; Реб купи малка банка в Колорадо, която имаше предимството, че подземията й бяха толкова добре защитени от природата, колкото командният пост на Стратегическото въздушно командване. Нещо повече — той бе убедил Реб да обезпечи първата мярка за сигурност с още една — „за която дори аз не трябва да знам нито, Реб“, — така че някъде по света, може би в Швейцария при цюрихчаните на Тьопфлер или в Лондон под надзора на Несим, или пък в Хонконг при Ханг, а може би и при всички едновременно, съществуваха копия от документите, складирани в Скалистите планини на четиристотин метра под земята.

По време на срещата си с Климрод през януари 1977 година Сетиниац наистина за малко да не подаде оставката си.

Но овладя гнева и яда си. Замълча.

Прибра се в Ню Йорк и се залови с обичайната си ефикасност да изпълнява разпорежданията на Реб за „Жауа“ и неразгадаемата мрежа (неразгадаема за всеки друг освен за него и Реб Климрод) от свързаните с нея дружества.

В пълно съгласие с Ърни Гошиниак, с когото Реб междувременно се бе свързал, той осъществи обединението на всички дружества в едно холдингово и поиска консигнацията — чрез audit — един вид финансов ревизор. В дадения случай се обърна към една от най-известните и надеждни фирми, „Прайс Уотърхауз“, която след направената оценка определи стойността на акциите в така създаденото огромно анонимно дружество. Борсовата комисия по сигурността даде зелена улица, а банката „Лазард Брадърс“ направи необходимото за излизането му на борсата. Това бе едно от големите събития на финансовата година. А Сетиниац, чрез подставения Гошиниак, се погрижи да запази петдесет и един процента от дяловете за Реб Климрод и операцията донесе един милиард деветстотин четиридесет и три милиона долара.

Достатъчно, за да бъде горе-долу уравновесен общият баланс на сделките на Краля.

Всъщност това представляваше временна отсрочка. Постоянните тегления на Климрод и огромните изплащания на текущите банкови заеми отсега нататък показваха, че отсрочката ще бъде доста краткотрайна. Ала това не можеше да успокои Дейвид Сетиниац, чиито грижи впрочем не бяха финансови. Нищо в конфликта между Реб и него не бе уредено. Амазонското начинание все така му изглеждаше бездънна пропаст, която рано или късно щеше да погълне всичко, освен ако Бразилия и другите засегнати държави не прекратят и осъдят тези инвестиции без никакви съображения, че те се използват за индианците, чийто защитник Реб твърдеше, че е. За Сетиниац всичко това бе една мегаломания, и то още по-нетърпима, понеже Краля дори не се опитваше да даде някакво обяснение.

„Поне на мен, който управлявах сделките му от толкова време. През 1978 година едва ли неслучайно разбрах от пресата за гигантските платформи, докарали от Япония до устието на Амазонка с цената на огромна обиколка. А аз бях човекът, който за всичките тези безумия трябваше да се разправя с банките!

Всъщност мислех, че това е единствената причина за оставането ми: с всеки изминат месец положението ставаше все по-сложно и трудно и смятах, за добро или за зло, че хората, които бяха подготвени да ме заместят, щяха да се объркат. Добър предлог…“

Дейвид Сетиниац продължи да бъде несигурен по отношение на себе си и чувствата си към Краля чак до пролетта на 1980 година.