Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (54)

52.

В края на зимата на 1980 година Пол Субиз почувства първото предупреждение. От известно време бе успял да откаже цигарите и правеше физически упражнения. Без да стига до гротескното навличане на анцузи и съответните маратонки и да ситни по алеите на Булонския лес. Но започна да прави разходки, а това не бе вършил от времето, когато бе скаут под абсурдния псевдоним „Броненосец кози цицки“, който на всичкото отгоре сам бе избрал не без неприятни спорове с шефката му, която той в края на краищата успя да убеди, че „кози цицки“ е другото име на бялата козя брада, иначе казано, двусемеделно растение, или накратко — баналното насаждение, което обикновено украсява селските писоари.

Това се случи, когато, решил отсега нататък да извае тяло на атлет, той (почти) тичешком изкачи стълбите в дома си на авеню „Франше д’Еспери“ в XVI район на Париж. Отначало болката бе страхотна и пароксизмална. Появи се в областта на стериума, малко над него, разпространи се към лявото рамо, към вътрешността на лявата ръка, чак до последните два пръста. И мигом го обзе страх, помисли си, че ще умре тук, на стълбите, като последен глупак само защото презря асансьора, който му струваше цяло състояние.

Личният му лекар, естествено от академията, без колебание постави диагноза ангина пекторис. Сметна, че е добре да си придаде известна строгост.

— Пол, можехте да умрете. Очевидно това е първата криза. Спряла е, както е започнала, но чувството за спокойствие, което сте изпитали след нея, следващия път няма да се повтори. Защото ще има и други. Носете винаги със себе си тринитроглицерин. И най-вече почивка, абсолютна почивка.

— Мога ли да пътувам?

— Можете да участвате в нюйоркския маратон, но ще умрете още на първата трета от моста „Верацано“. Да, можете да пътувате. Зависи къде и как.

Субиз се залежа няколко дни и му доскуча до смърт. Стигна дотам, че повдигаше чаршафите на леглото, за да види дали няма по погрешка оставено някое женско тяло в него. Още през първите часове той се свърза — денем със собствения си екип — с Дейвид Сетиниац в Ню Йорк и го предупреди, че временно напуска бойното поле. Обади се също и на Ник Петридис в Ню Йорк и на Несим в Лондон.

… Така че когато личният му таен, поставен близо до леглото телефон иззвъня, чийто номер знаеха само Дейвид, Ник и Несим, той си помисли, че един от тези трима души го търси.

— Пол?

Но гласа, който до април 1980 не бе чувал близо три години, спокойния и приятен глас моментално разпозна.

— Пол — каза Реб, — разбрах какво ви се е случило. Наистина страшно съжалявам. Казаха, че за щастие не е кой знае колко опасно и че се намирате в добри ръце. Казаха ми също, че можете да пътувате, макар и с необходимите предпазни мерки. Така че не бих искал от вас да обикаляте света и понеже сте във Франция, във Франция ще се видим. След десет дни. И бих се радвал на вашето присъствие. Ще можете ли да дойдете?

— Кога и къде желаете да дойда?

— Самолетът ще ви чака в Тусю льо Нобл на 21 този месец в осем и половина сутринта. Елате сам, ако обичате, и без много да се разчуват нещата.

Субиз бе французин до мозъка на костите. Макар и малко леконравен, макар и да подскачаше от една дума, той притежаваше вулканическа интелигентност и дарбата за светкавична последователност на мисълта.

Твърди, че мигновено е усетил скорошното разпадане на цял един свят.

 

 

Тадеуш Тьопфлер се намираше в Цюрих, когато му се обадиха по телефона. Нещо повече — намираше се в същия кабинет, където двайсет години по-рано — без няколко дни — той се бе срещнал с Алоис Кнап и едва овладял безумния си нервен смях, бе успял да промълви на Брокман: „Долу има един мъж по еспадрили, който ни представи чек за един милиард долара.“ От тази случка му бе останал спомен, обагрен в горчива и нежна тъга. Но всичко мина нормално, а последствията за него бяха от най-щастливите. Личното му издигане в йерархията на банката, където работеше с рядко усърдие, започна именно по онова време. И когато стана дума за приемника на Алоис Кнап и Тьопфлер получи назначението, заповедта дойде като гръм от ясно небе.

Трима души, между които и старият му противник (но сега негов подчинен) Отмар Брокман, се намираха в кабинета му, когато започна да мига лампичката на свръхсекретната телефонна линия. Изчака да остане сам, вдигна слушалката и просто каза; „Слушам ви. Не бях сам.“

Изслуша съобщението.

Реши да пътува с кола. В последно време изпитваше все по-голям страх от самолетите. А влакът представляваше все пак прекалено голяма публичност.

 

 

На 11 април Дейвид Сетиниац напусна кабинета си и отиде да вечеря с намерението бързо да се върне и несъмнено да прекара част от нощта в работа. Баснословната операция със златото приключваше и несъмнено фантастичните финансови спадове изискваха изключително точни изчисления и най-вече разпределянето им сред шестстотин и няколко дружества, които имаха нужда от наличност.

Заповедта — във всяко отношение идентична с тази, която бе предизвикала „Жауа Фууд“ и принадлежащите й дружества да се появи на борсата — бе получена седем месеца по-рано. Реб установи радиовръзка: „Дейвид, знам, че отново имате огромни финансови проблеми. Направете така, ако обичате, че всичко да е готово за първите дни на януари 1980 година. По същия начин, както преди — групирайте всички дружества за златни мини в холдингово и се подгответе за излизане на борсата.“

Много пъти преди това Сетиниац очакваше Реб да ликвидира или предложи за обществена продажба на борсата акциите от златните мини в Скалистите планини или просто да разреши на Несим продаването на огромните запаси от злато, които ливанецът държеше от името на Краля. През септември 1969 например, когато от 35 долара унцията злато достигна 41, Реб каза „не“. Отново каза „не“ през декември 1974, когато на лондонската борса златото стигна удивителната за онова време сума от 197,50. „Не, Дейвид. Ще изчакаме.“ И не без основание, понеже четири години по-късно, през октомври 1978, цената достигна 254 долара. „Няма да правим нищо, Дейвид. Имаме нужда от налични пари. Не нравим нищо.“ Главозамайващото покачване продължи: 317,75 през 1979, 437 на 2 октомври същата година, 508,75 на 27 декември!

А на тази дата всичко бе готово за предварително замисления холдинг. „Реб, можем да започнем, когато кажете.“ „Няма да правим нищо, Дейвид. Макар че изпитваме известни затруднения, нали?“ „Огромни, Реб!“ „Съжалявам, Дейвид. Ще трябва да издържите още известно време. Не много…“

И на 18 януари 1980 година… Радиовръзка: „Дейвид? Моментът настъпи. Започвайте.“ Сетиниац искаше потвърждение на вече получените указания, които му се струваха изненадващи, тъй като за първи път Краля изоставяше част от собствените си авоари: „Реб, наистина ли да предложа абсолютно всичко на пазара? Нищо ли няма да запазите?“ „Нищо, Дейвид. Наясно сме по въпроса. Продаваме всичкото злато, където и да се намира. Съобщете на Несим, Ханг, Пол, Тадеуш, Жюбал в Сан Франциско, Жаим в Буенос Айрес. Веднага, ако обичате.“

Сетиниац разказва: „Почти от трийсет години работех за него, но сега за пръв път се освобождаваше изцяло от всичко, без да запази нито един дял в създаденото от него определено предприятие. Само това бе достатъчно, за да ми послужи като предупреждение. Но тогава бях затрупан с проблеми…“ Обърканите финансови проблеми на Сетиниац бяха разрешени по чудодеен начин на 21 януари, когато унцията злато достигна историческата, невероятната цена от осемстотин и петдесет долара.

Операцията донесе чиста печалба от четири милиарда триста четиридесет и пет милиона долара. Така богатството на Краля достигна максималното си котиране: в края на месец януари 1980 година. Ако вземеше предвид и амазонските инвестиции, които вече носеха печалба (впрочем самата тя реинвестирана), Сетиниац съобщава цифрата седемнадесет милиарда триста и петдесет милиона долара.

 

 

Той напусна кабинета си и се спря за малко във фоайето на партера, където размени няколко думи с един от помощниците си. После успя да направи само три крачки:

— Сетиниац.

Някой го докосна по ръката. Обърна се и видя Диего Хаас.

— Иска да говори с нас — съобщи му той. — Веднага.

Погледите им се срещнаха. Диего се усмихна:

— Заповед, Сетиниац.

Навън, точно обратно на нюйоркските правила за движение, ги чакаше кола. Диего подхвърли няколко думи на испански към един полицай наблизо и той избухна в смях. Аржентинецът седна зад волана, като също се усмихваше, но погледът му оставаше студен.

— Къде е той?

— Отиваме при него.

Колата се спусна към центъра на Манхатън и спря пред Уошингтън Скуеър.

— Слизайте — рече Диего, а жълтите му очи излъчваха обичайната саркастична ирония.

— Къде е той?

Хаас поклати глава и само посочи с показалец към триумфалната арка. Отново потегли и бързо изчезна в потока от коли. Сетиниац тръгна по алеята. Откри Реб малко по-нататък — седнал на една пейка, той ядеше сандвич, който си поделяше със забавните черни катерички. Реб беше с джинси и риза от грубо необработено платно. Сакото и платнената торба се намираха до него. Косата му бе по-дълга от всички предишни посещения в Ню Йорк, но все пак не стигаше до раменете му. Сетиниац го виждаше малко в гръб и внезапно го обзе странно чувство. „От него се излъчваше такава самота… И гледаше в земята на няколко метра пред себе си със замечтания си поглед… Не знам какво става с мен…“

Сетиниац се приближи и спря. Едва след известно време Реб забеляза присъствието му и се усмихна:

— Не ми се искаше да идвам на 58-а улица — каза той. — Извинете ме, но имах причини. Сериозни. Чакат ли ви някъде?

— Щях да се прибирам вкъщи за вечеря.

— А после щяхте да се върнете в кабинета си?

— Да.

Реб премести торбата и сакото — Сетиниац седна. Катеричките, които се бяха отдалечили при появата на натрапника, отново се приближиха. Реб им подхвърли остатъка от хляба си. Много внимателно и нежно каза:

— Дейвид, преди повече от три години вие ми предложихте оставката си.

— Предложението ми остава в сила — отговори Сетиниац и в същото време съжали за отговора си, който му се стори неуместен.

Реб се усмихна и поклати глава:

— Не става дума за това или поне за такъв вид оставка. Дейвид, нещата скоро ще се променят… по доста сензационен начин. Всичко, което направихте в продължение на трийсет години, ще бъде разрушено. Вие сте първият човек, на когото го казвам. Така е справедливо.

Пулсът на Сетиниац неочаквано се ускори. Зададе следващия въпрос с чувството, че не трябваше да го произнася, не това бе важното:

— Дори не и на Джордж Тарас?

— Джордж знае какво ще се случи, но аз имах нужда от него. Не бих могъл да постъпя другояче, Дейвид, между вас и мен съществува някаква сянка и бих искал тя да изчезне. В последно време трябвате да взема извънредно трудно решение и се осланях на вас за много, прекалено много неща. Простете ми.

Сетиниац се чувстваше необяснимо развълнуван. Разглеждаше мършавото лице и не бе далеч от мисълта, че въпреки всичко изпитва неподозирано приятелство към този човек.

— И сега вече сте взели това трудно решение.

— Да. Всичко е в ход. Именно по този въпрос исках да говоря с вас, Дейвид.

После разказа какво и как ще се случи и най-вече защо се смята за длъжен да направи такова нещо. Изразяваше се с обичайния си бавен и спокоен глас, без никоя дума да застъпва следващата, на гладкия си и почти маниерен английски, който винаги бе използвал.

— Това е самоубийство — глухо изрече Сетиниац след безкрайно мълчание.

— Въпросът не е в това. Става дума за вас.

— Разрушавате всичко, което изградихме в продължение на трийсет години — каза Сетиниац напълно отчаян.

— Става дума за вас. Прекадено много исках от вас, за да се примиря да продължите да се намирате в затруднение, в най-голямо затруднение, поради моя вина. Сега можете да се оттеглите, да пътувате, да изчезнете за известно време, докато нещата се успокоят. Мисля, че трябва да го направите. След 5 май вие буквално ще бъдете обсаден, няма да имате секунда спокойствие, ще се озовете под огъня на прожекторите, с всичките неприятни последствия, които произтичат от това обстоятелство. Прекалено дълго ме прикривахте; във вашата страна може да не ви го простят.

Сетиниац затвори очи.

— Да напусна кораба преди самопотапянето му.

— В известен смисъл.

Реб отново започна да говори за всички неща, които Сетиниац би могъл да направи, за да избегне по най-добрия начин нападенията. Сетиниац едва слушаше. Чувстваше се смазан. След това неочаквано бързо решението бе взето, без самият той да си даде сметка, и поне веднъж в живота си напълно сигурен в себе си каза:

— Реб, бих искал да отида във Франция.

Реб внимателно го погледна.

— Вие не сте човек, който взема необмислени решения.

— Така е.

Мълчание.

— Нима лудостта е заразна?

Очите му се смееха. Сетиниац почувства облекчение. И на свой ред се усмихна.

— Според Тарас това е единственото разумно нещо.

 

 

Заминаха за Франция на 20-и, и директно кацнаха на летище Маринян в Марсилия. Голямата вила на Сюзан Сетиниац, разположена в имение от шест хектара, се намираше на двайсетина километра от Екс Ан Прованс. Близо до нея имаше малка рекичка, пълна с пъстърва.

— Не знаех, че сте я купили след смъртта на баба ми. Всъщност се упреквах, че съм допуснал да бъде продадена.

— Не е на мое име, а на най-малката ви дъщеря Сюзан.

За момент объркан, Сетиниац не знаеше какво да каже.

Внезапно си спомни за писмото, което Сюзан Сетиниац му бе написала преди трийсет и няколко години: „Срещнах най-странното, най-невероятно интелигентното момче… Ако можеш да направиш каквото и да било за него, Дейвид…“

— Баба ми беше безкрайно по-прозорлива по отношение на вас. Много ви обичаше, без всъщност да ви познава. Често ме е питала за вас…

Вървяха по алея с двувековни гигантски явори и отведнъж — както човек осъзнава съвсем очевидни неща, макар те винаги да са присъствали около него, без да ги вижда — Дейвид Сетиниац осъзна ужасяващата самота на Климрод, в която той винаги бе живял. Нещо го стегна за гърлото и почти го разкъса — тук, в парка, навяващ хиляди спомени от едно щастливо детство, което сякаш бе илюстрация на собствения му живот, толкова подреден и спокоен.

— Реб, ако мога да направя нещо за вас, каквото и да било…

— Вие направихте страшно много.

— Бих искал още повече. Ако искате, ще продължа да се занимавам със сделките ви — дребните неприятности нямат значение — толкова дълго, колкото мога.

Искаше да каже още нещо, по-скоро нещо друго. Например да му предложи покоя на собственото си семейство, нещо, което Климрод никога не бе имал, да му предложи най-сетне приятелството си, за което сега добре разбираше, че през всичките тези години скъпернически бе измервал или направо пренебрегвал. „За него винаги съм бил обикновен счетоводител, и то по моя вина, докато може би е трябвало една дума, в един момент… Това е най-болезненото съжаление, което съм изпитвал в живота си — че не се опитах да направя крачката отвъд любезността. По отношение на него, боже, колко е глупаво, винаги съм се държал хладно, от духовна ограниченост и инстинктивно отхвърляне на величието, от идиотско честолюбие, може би също и от страх да не изглеждам жалък, нищожен в сравнение с неговата индивидуалност. Завиждам на Джордж Тарас, който се отдаде на обичта си към Реб без излишни въпроси и който, макар че го виждаше много по-рядко от мен, много по-добре го познаваше от мен.“

На 20 април отидоха да вечерят в Екс, на големия площад с фонтана, а в нощта вече се усещаше лятната топлина. Именно тази вечер Реб разказа за посещението си в бащината къща, за нейната пустота, с изключение на инвалидната количка, забравена в малкия асансьор, скрита зад крилото на дарохранителницата, донесена от Тирол или Чехия.

А на следващия ден — пристигащи един по един от почти всички точки на планетата, отзовали се на Реб — те се появиха, удивени, че са заедно, учудени от своята многобройност, изумени от страхотната мощ, която — събрани за първи път от трийсет години — представляваха те, Хората на Краля.

 

 

На Ханг и Несим Шахадзе, на Пол Субиз, Жорж Сократес, Етел Корт, Нелсон Коело, Тадеуш Тьопфлер, Ник и Тони Петридис, Жюбал Уайн, заместил Тюдор Ангел, Франциско Сантана, Филип Ванденберг, Ърни Гошиниак, Жаим Роша, Хенри Ченс, човека за казината, Роджър Дън, Ким Фойси, отговарящ за банковите кредити — и най-незначителните сред тях, управляващи за сметка на Краля богатство на стойност сто и повече милиона долара, — на всички до един Реб Климрод съобщи какво ще направи.

Той уточни, че по отношение на собствените им интереси нищо няма да се промени и че освен незабавното им отпътуване и преустановяване на сътрудничеството си с него те ще продължат да управляват съответните си владения.

И че отсега нататък ще се знае, че те работят от свое име.

Каза им, че наистина ще разкрие лицето си, ще разкрие кой е и степента на баснословното си богатство. Естествено не поради гордост от извършеното, която не му е присъща, а защото ще трябва да обясни как е създал кралството в сърцето на Амазония, чието съществуване сега трябва да обяви, изисквайки то да бъде признато от тъй нареченото Събрание на нациите, което често пъти звучеше толкова какофонично.

Каза им, че не храни никаква илюзия за шансовете си да бъде изслушан и разбрал, когато ще поиска официалното признаване на новата държава от равнодушните закони и мнимите традиции — които той оспорва и отрича чрез собствената си постъпка. Не се съмнява, че ще се присмиват на лудостта му, с която той твърди, че отхвърля всякакво понятие за легитимност, суверенитет, неприкосновено право и други празни приказки, целящи всъщност да се оправдае смазването на личността и нейната свобода.

Най-накрая, усмихвайки се и разглеждайки ги един по един, Реб каза, че ако между тих има някой, който не разбира причините му — той винаги може да смята жеста му за предизвикателство към света.